Още от обявяването му за национален празник през 1990 г. Трети март поражда в българите противоречиви чувства. Първо – този празник не е повод за национална гордост. Той дори няма къде да бъде честван – Сан Стефано (днес Йешилкьой) е градче, което няма нищо с България. Затова празнуваме на връх „Свети Никола“ в прохода Шипка, макар че боевете там се водят всъщност през август 1877 г. И второ – Трети март идва да замести комунистическия Девети септември, на който българският народ в продължение на 45 години е задължен да изказва към руския благодарност за второто си освобождение. И понеже с разпадането на Съветския съюз се разпадна и митът за второто освобождение, бе извикан споменът за първото. Само че повечето български граждани са съвършено наясно с пълния абсурд на т.нар. „второ освобождение“, чийто гротесков символ продължава да стърчи в центъра на София, а и в центровете на всички големи български градове. И заместването на второто освобождение с първото дойде малко в повече. Все пак един народ с история от 1300 години има достатъчно поводи за гордост, различни от тази дата, свързана с една противоречива „освободителка“.
Но да се върнем към фактите. За първи път Трети март се чества през 1880 г. – две години след Освобождението – като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори – Освободител не само за българите, но и за всички руски крепостни селяни. От 1888 г. празникът започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османска власт. След 1944 г. Трети март, разбира се, е забравен – все пак царска Русия не е славният комунистически Съветски съюз. Еднократно като официален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988 г. отново е обявен за официален празник, а през 1990 г. с решение на Великото народно събрание датата става национален празник на България.
Освен на Шипка, този ден се чества тържествено и в столицата София. Вдига се националното знаме и се поставят венци на паметника на Незнайния войн в София, в памет на българските воини, загинали за освобождението на Отечеството. Вечер на площада пред Народното събрание, до паметника на Цар Освободител – Александър II, се провежда тържествена заря-проверка. Гражданите поставят венци и цветя на паметника на руските, финландски, румънски и украински офицери и войници, оставили костите си по българските бойни полета през 1877-78 г. И това, разбира се, ще продължи. Българите умеем да изказваме благодарност. Особено ако някой не ни кара да го правим насила.
Има много спорове кой да бъде националният празник на България. Но всъщност няма нужда да откриваме топлата вода. Достатъчно е просто да погледнем към историята преди 1944 г. Тогава националният празник на България е 24 май – Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост. Това е и празникът, който показва величието на българския дух, успял да съхрани себе си през дългите и бурни 13 века от началото на българската държава. За да бъде тя жива и днес.
Мненията, изразени в тази статия, принадлежат на автора и не отразяват непременно възгледите на “Епок Таймс България”.