„Героят на моя разказ, когото обичам с цялата сила на душата си, който беше, е и винаги ще бъде красив, е… истината.“ Така пише Толстой в началото на творческия си живот. На смъртния си одър последното му недовършено изречение започва с думата „Истина“.
Да изрази истината за душата на човека, да разкрие онези тайни, които не могат да бъдат разкрити с обикновени думи, според него е задачата и единствената цел на изкуството. „Изкуството не е удоволствие, утеха или забавление; изкуството е велика материя. Само чрез влиянието на изкуството мирното разбирателство между хората ще бъде възможно и всяко насилие ще бъде отхвърлено.“
Читателите може би ще се изненадат да научат, че от всички форми на изкуството великият Лев Толстой, великият човек на словото, е най-запленен от музиката. Синът му Серж, който е композитор, казва, че никой човек, когото някога е познавал, не е толкова силно повлиян от музиката, колкото баща му. Известни личности също са свидетели на реакцията му към музиката. Великият руски бас Фьодър Шаляпин разказва, че когато отива да пее за Толстой, неговата съпруга София Толстой го предупреждава насаме: „Възможно е докато пеете, съпругът ми се просълзи. Моля, опитайте се да не забелязвате, тъй като би се почувствал страшно засрамен.“ Чайковски също отбелязва в своя дневник: „Може би никога през живота си не съм бил толкова удовлетворен и творческата ми амбиция толкова затрогната, както когато Л. Н. Толстой, седнал до мен и слушащ андантето на първия ми струнен квартет, се разплака.“
Толстой изисква от себе си произведенията му да са истиннни. Те трябва да са родени от спешна необходимост, да са прости и да не са израз на суета. Той убеждава и другите в това. Чайковски пише на свой приятел: „Толстой ме убеждава, че всеки художник, който работи не от вътрешен порив, а с проницателно око за ефекта [Чайковски поставя курсив на тази дума] и който използва талантите си с идеята да угоди на публиката и да се отдаде на нея, не е истински артист.“
Толстой съветва младия Леонид Андреев, че „простотата е необходимо условие за красивото“ и изобличава великия и горд Бърнард Шоу, като му казва: „Виждам във вашата книга желание да изненадате и удивите читателя с големия си талант и интелигентност. Но това отвлича вниманието на читателя от темата и вместо върху нея, той се фокусира върху вашия собствен блясък.“
За Толстой изкуството е морален въпрос. Той смята пиеси, романи, картини, опери, създадени единствено за забавление и с цел печалба, за фалшифицирани и неетични, на практика форма на проституция. „Колкото и ужасно да звучи, голяма част от изкуството на нашето време е проституция: то винаги може да бъде на разположение според изискванията на пазара. Както проститутката, така и то се нуждае от украса. То откликва само на печалбата. Това развращава, разсейва, пропилява и отслабва духовните сили на човек“ – пише Толстой в съчинението си „Какво е изкуство“.
Но коя е тази истина, която Толстой обича толкова дълбоко и намира за толкова красива? В крайна сметка, разбира се, това е мистерия, видяна „през замъглено стъкло“, но все пак има какво да се види и какво да ни изуми. Откриваме аспекти от това в художествената литература на Толстой, в неговите есета, дневници и писма.
Например чрез героят на „Война и мир“ Пиер Безухов откриваме, че знаем малко. Той отбелязва: „Единственото, което знам, е, че човек не може да знае нищо и това е върхът на мъдростта.“ Откриваме, че любовта е многостранна: Анна Каренина, преди трагичната си връзка с Вронски, на въпроса от приятели от преситеното общество „Е, Ана, какво мислиш за любовта?“, отговаря: „Има толкова много видове любов, колкото и човешки сърца.“ Намираме и обяснение за жестокостта на човека към брата му: Поради невежество и принуда сме слепи за факта, че всеки човешки живот и всяка човешка душа са ценни и святи отвъд думите – и се ожесточаваме един към друг само поради невежество или принуда.
Мисли като тези са изложени и повторени в поредица чудесни творби до 50-ата година на автора. Тогава кризата – духовната криза. В своята „Изповед“ Толстой описва дълбоката си борба: „Исках с цялата си душа да бъда добър. Всеки път, когато изразявах копнежите на сърцето си да бъда морално добър, бях посрещан с презрение и подигравки, а щом отстъпвах място на низките страсти – хвален и насърчаван. Амбицията, любовта към властта, печалбата, развратът, гордостта бяха на висока почит и аз живеех за тях години наред, докато животът ми спря. Животът изглеждаше безсмислен и ме привлече самоубийството.“
Тогава идва осъзнаването, че всички истини, за които той толкова пламенно пише и в които вярва, не са просто теории, нито просто абстракции. Трябва да се преживеят. Те са действителни, по-истински, по-трайни от собствения му или нечий чужд живот, който отминава и се забравя.
Когато Толстой започва да живее според своите идеали, неговият духовен живот и мироглед се разширяват. Той спира да приема пари за писането си и пише по-малко художествена литература, обръщайки се към философски и религиозни теми. Интелектуалният свят не одобрява това. Те не одобряват прекрасните есета „Какво трябва да се направи“ или „Божието царство е във вас“. Тургенев пише от Париж: „Приятелю, върни се към литературата!“. Каквато и художествена литература да пише, той е сериозно критикуван, въпреки че великият му роман „Възкресение“ и малкото разкази от този период са ослепителни с яснотата и простотата си.
Героят на неговите разкази винаги остава Истината. Влизайки в новия си живот, Толстой публикува „Чрез какво живеят хората“, написано в старата народна традиция.
Бог изпраща ангел в малко руско селце, за да научи три истини за човечеството. Това са истините, до които Толстой в продължение на дългия си живот се е просветлил:
– Какво живее в човека?
– Любов.
– Какво не е дадено на човека?
– Не му е дадено да знае какво ще изисква от него утрешният ден.
– Чрез какво живеят хората?
– Чрез Бог в сърцата си.