С наближаването на християнския празник Сирни заговезни се замислих за смисъла на прошката в нашата религия и за целия психологически процес на този велик личен катарзисен акт.
Казвам велик, защото прошката надскача пределите на време, територии и култури и се е доказала като ключов емоционален, ментален и духовен процес, дълбоко залегнал във всички религии като част от самоусъвършенстването и доближаването ни до Бог.
В рамките на християнската етика прошката не е просто еднократен символичен акт на поднасяне на извинение. Тя е всеобща промяна на отношението спрямо всичко, което ни заобикаля, познато или не, акт на вътрешно пречистване и смирение.
Именно заради това вътрешно пречистване в християнството Великият пост започва в т. нар. „Неделя сиропустна“ и в този ден се дава и моли за прошка. Идеята е, че преди началото на този най-важен пост, човек трябва да е простил и да е получил прошка от ближните си, т.е. физическото пречистване идва след вътрешното, започва отвътре навън.
В източните религии и култури прошката има не по-малко значение. Те боравят с друга терминология, поради което е трудно да се даде точен съответен термин, който да е превод на „прошка“, но и в двете основни системи: Буда школата и Дао школата, прошката е задължително условие за преминаване през „вратата на пустотата“ и постигане на култивационно състояние на спокойно и чисто съзнание, без намерение.
Прошката като акт на освобождаване от егото
Коя е първата асоциация, която ви идва на ум, когато чуете прошка? Да, 90 % от хората ще отговорят „освобождаване“. Тя е освобождаване от желанието да отмъстим, изоставяне на гняв, омраза и негодувание, способност да забравим причинената ни болка и страха, че може да се повтори, да захвърлим съжалението и да се отърсим от желанието да променим миналото.
Тя е отказ от постоянната надпревара да се състезаваме, да доминираме и да се борим. Тя е способност да изоставим печалбата – това, което егото възприема като печалба – аз съм правият, а ти грешиш и трябва да си понесеш заслуженото.
Не е случаен изразът, че има емоции и мисли, които ни тежат. Според китайската медицина подобни мисли причиняват блокажи в енергийната ни система, което впоследствие се проявява като заболяване на физическо ниво.
Днешната наука вече е установила, че мислите ни са субстанции. Представете си какъв цвят ще е материята на мислите за отмъщение, омраза, недоверие и гняв? Къде ще се натрупва всяка една такава субстанция, ако е излъчена от нас? Няма ли да я носим през целия си живот, прегърбени от товара?
Ето защо се смята, че актът на прощаване е равносилен на освобождаване. Освобождаваме се от егото, което иска да сме жертви, онеправдани и да търсим отмъщение, и му казваме да замълчи. Освобождаваме се от целия товар на негодуванието и негативните мисли, и идващите с тях негативни субстанции, които ни разболяват или в най-добрия случай не ни позволяват да функционираме като достойни човешки същества.
Защо е толкова трудно?
Нежеланието ни да простим обикновено идва от егото – то ни дава измамното усещане, че имаме контрол над ситуацията и че доминираме над другия, виновния – доказваме му, че е виновен, че страдаме и че нашето страдание е значимо.
Егото е това, което ни кара да чувстваме превъзходство, когато сочим другите с пръст и ги осъждаме. То ни кара постоянно да се сравняваме с тях, да се надпреварваме. Живеем във време на постоянна надпревара кой е по-добър и кой – по-лош. Егото ни подшушва, че не можем да подминем грешката на другия, че ако си силен, ще търсиш отплата и че слабият трябва да си плати. То ни кара да живеем в постоянен страх и несигурност от бъдещето и да вярваме, че отсъствието на прошката е по-безопасната зона за нас.
То се вкопчва във възгледи, които дават приоритет на страха, конфликта и нещастието. Казва ни, че другите са лоши, виновни или са длъжни да постъпват по определен начин. А тази липса на отговорност ни носи спокойствие и комфорт.
Според психотерапевта Нанси Колиър да не простим често подхранва нашето чувство за правда – да сме оправдани в нашата версия на истината и да държим на собственото си субективно разбиране за справедливост в определена ситуация.
Прехвърляне на фокуса от другите към себе си
Прошката е отказ от постоянната надпревара за власт, контрол и надмощие над другия. Тя е отказ от желанието да изпиташ превъзходство и задоволство, съдейки и обвинявайки го за своето нещастие.
Тя е в готовността да изоставим диалога със себе си за определена несправедливост и да спрем да разиграваме този сценарий отново и отново в главата си. Тя е в решението да оставим миналото такова, каквото е и да се откажем от идеята, че можем да го променим.
Прошката също предполага да живеем тук и сега и да реагираме на текущия момент с нов автентичен подход, неповлиян от миналото и остатъчните от него чувства, емоции и поведенчески модели.
Всичко изредено дотук отговаря на въпросите какво е прошката и как да я постигнем. Има обаче един магичен ключ, който винаги съветвам клиентите си да използват: гледане навътре.
Прехвърлянето на фокуса от другия към собственото участие в конфликта, поглеждането навътре и поемането на лична отговорност – това е, което ни освобождава истински.
Вместо да гледаме към другия, „виновника“ и да очакваме от него, ние преместваме фокуса към себе си – към своя опит и сърце. Това спира постоянната надпревара за надмощие и контрол.
Прошката изисква да изберем да насочим вниманието си далеч от другия човек, далеч от това, което той е направил или не, от това, което е трябвало или не е трябвало да прави. Тя е изоставяне на всички очаквания към другия.
С метода „поглеждане навътре“ успяваме да постигнем именно това: търсим дълбоките причини за собственото си поведение, изследваме мислите и чувствата си, анализираме очакванията си, какво и защо ни наранява, на каква основа се обиждаме и т.н.
Според Нанси Колиър прошката е да спрем да се опитваме да получим състрадание или признание от другия, да очакваме да бъдем разбрани, губим интерес към битката или просто се отказваме от нея. А как го постигаме? С обръщане на фокуса от другия към себе си и самоанализ: За какво се боря? За какво ми е необходимото признанието на този човек? За какво ми е нужно състраданието му? В какво се опитвам да го убедя? В какви представи съм се вкопчил в този момент? Те обективни ли са или са само мои, откъде идват? и т.н.
В крайна сметка прошката отново е свързана със свободата – свободата да не очакваш от другите, да не натоварваш външни фактори с отговорността за страданието си, да поемеш контрол над живота си и да потърсиш щастието не навън, а вътре в себе си, и да го откриеш, защото само ти си отговорен за своето собствено щастие.
Да се научим да прощаваме
За някои прошката идва внезапно, благословено, без да се налага да мислят или да се опитват да я постигнат. За други това е по-съзнателен процес, който изисква постоянни усилия и практика. Ако сте поели по пътя на съзнателната прошка, мога да посоча няколко неща, помогнали на самата мен:
- Научете се да виждате всяка ситуация, дори и тези, при които сте жертва, като урок за себе си.
- Не се обиждайте. Често давам на клиентите си следната метафора: обидата е като подарък – ако я приемеш, става твоя, ако не я приемеш – остава у този, който я носи. Ако не я приемете и остане в другия, няма да има за какво да прощавате.
- Приемайте всеки човек като учител по търпение.
- Откажете се от навика на егото да съди и обвинява (колкото и да е трудно, тъй като ни носи измамното чувство за превъзходство).
- Откажете се от всеки акт на „наказване на другия“ чрез сърдене и други нефункционални поведенчески модели.
- Спрете да се сравнявате с другите.
- Бъдете толерантни към различията.
- Приемете, че всеки е създаден чист и невинен и все още е такъв някъде дълбоко в себе си.
- Освободете се от внушенията на егото, че сте нещо повече от другите и можете да категоризирате тях или действията им.
- Освободете се от желанието да контролирате всяка ситуация и всичко да става така, както желаете; тогава, ако нещо се обърка, няма да се чувствате като жертва и следователно няма да има нужда да прощавате.
- Оставете контрола.
- Поемете своя отговорност и оставете чуждата на другия.
- Помнете, че никой не ви е длъжен.
Калина Иванова е холистичен психолог, фасилитатор по енергийна психология, с дългогодишен опит в консултирането на деца и семейства.
Помогнете на своите приятели да научат за сайта ни. Споделете тази статия с тях.
