Фолклорът е безценно богатство. Дори някакъв жесток нашественик да подложи благородническата прослойка на една страна на клане, дори да изгори всяка намерена книга, истината за корените на народа остава скрита във фолклора. Ще напомня за това, че в българските народни песни се споменават римските императори Константин Велики и Марк Улпий Траян. Споменават се дори дошлите преди 2300 години в земите ни галати.
Това само по себе си е нещо забележително – съхраняването на спомени за събития случили се около 1000 години преди времето на Аспарух. Паметта на българския селянин обаче е съхранила спомени и за по-древни епохи, много по-древни, отколкото повечето от нас смеят да помислят.
Трябва да благодарим на акад. Иван Венедиков за неговия огромен принос в разкриването на един непознат момент от нашата история. Този наш учен е авторът на уникалната книга Раждането на Боговете. В нея е засегната тракийската легенда за потопа, естеството на Великите богове, познати още като Кабири, дадени са интересни подробности за Залмоксис, Дионис, Кибела, посочена е и връзката между легендата за тракийския певец Тамир и сходната българска приказка за свирача и самодивите.
Това са безспорно все интересни неща, а разбира се и важни индикации за древните корени на народа ни, но има и по-интересни моменти. Те засягат невъзможни на пръв поглед паралели между хетските предания и българските народни приказки.
Употребявам определението невъзможни, но трябва да уточня, че това е от гледна точка на нашата официална историография, според която ние сме сравнително нов народ, възникнал от смесването на три напълно различни по произход групи след прословутата 681 г.
За поддръжниците на това виждане е абсурдно да се говори за контакти между българи и хети, защото Хетската империя среща своя край през XII в. пр. Хр., или с други думи – около 2000 години преди времето на княз Аспарух. А това е огромен период от време, наистина огромен!
Ако действително консолидацията на народа ни започва едва след VII в., то езикови и културни връзки с хетите биха били невъзможни, но ние се уверихме, че фактите показват нещо друго, а с фактите ние трябва да се съобразяваме.
Смайващите българо-хетски паралели от областта на словесното богатство са извести на учените. Те знаят и за парелите между названията на хетски и тракийски селища, като например Арина – Арна. Второто е тълкувано от Емил Форер с арийския глагол rinati – тека, изтичам и стблг. ринѫти – тека, изтичам.
Нека сега да обърнем внимание на други интересни неща. Както Евгений Теодоров, така също други етнолози виждат в българските представи за Св. Георги остатъци от култа към Тракийския конник (Колев, 1987, с.59). Акад. Иван Венедиков разказва за житието на Св. Георги, за змея, който тероризира хора в една определена област, за девойките, които населението дава в жертва на свръхестественото същество, като добавя и това, че когато идва ред на царската дъщеря да бъде дадена на змея, светецът става от гроба, убива змея, връща момичето на баща ѝ, но в последствие се прибира в гроба си. Според акад. Венедиков, корените на тази легенда могат да бъдат намерени в хетските митове и по-точно – борбата между бога на бурята (носещ тракийското име Тарку, Таркунт) и змея Илуянка.
Макар в опита си да обясни този феномен нашият учен да тръгва в погрешна посока, правейки опит да намеси византийската традиция, определяйки я като посредник между древното хетско предание и българския фолклор, все пак Венедиков дава и много ценна информация в следния пасаж: “Чудно ли е, че старата хититска легенда се е запазила и е продължила да се разказва, и дори да се пее. Гергьовден е на 23 април (стар стил бел. авт.) и е един пролетен празник пар екселанс. И ние нямаме никакви причини да не мислим, че песните за Свети Георги и змеят не са наследник на хититските разкази за убиването на змея от бога на бурята. Една от причините да твърдим това е и фактът, че песните с този сюжет се пеят в България два пъти. Веднъж на самия празник на 23 април и освен това още веднъж на Коледа – 25 декември, когато всъщност в България е започвала Новата година…. ” (Венедиков, 1992, с. 211 – 212).
Паралелът между Тpакийския конник и носещият тракийско име хетски бог на бурята (Тарку) не е нито случайност, нито пък е нещо изолирано. Много отдавна, един писар, поданик на Хетската империя документира особено предание, което пък е възникнало още по-рано. Става дума за приказката за Ану (шумерският бог на небето) и неговите два сина, наречени Лошият и Справедливият – по характера на делата, които те вършат. След смъртта на бащата Лошият започнал да убеждава своя брат, че трябва да се разделят и да си поделят наследството. Добрият се съгласил и делбата започнала, като при това Слънцето станало свидетел и наблюдавало внимателно. Лошият си избрал волът – силно и полезно животно, а на своя брат оставил кравата, смятана тогава за безполезна. Слънцето обаче направило така, че кравата да започне да ражда и да стане полезно животно….След като това станало братята се скарали и повикали Слънцето за съдник на спора им…
Акад. Венедиков прави сравнение с българска народна приказка имаща идентичен сюжет. Това е приказката за братята наречени Прав (добър) и Крив (лош), отново въз основа на делата, които те вършат. Подобно на разказа записан от хетите преди повече от 3500 години, и в нашата приказка двамата братя се скарват и търсят духовно лице, поп, който да реши техния спор и да определи кой от тях е по-добър.
След като добавя различни допълнителни детайли, като например това, че в хетския разказ има лакуна (липсващ пасаж) и т.н. акад. Венедиков споменава следното: “Близостта между българските и хититските (хетските) приказки е толкова голяма, че дори по нея бихме могли да се опитаме да определим развръзката и на хетитската (хетската) приказка…”. Ако държим сметка с това, че нашата приказка е записана през XIX в., а хетската е документирана преди около 3500 години, въпреки огромната времева разлика, която е фактор за поява на промени, въпреки внесения християнски участник – нещо неизбежно за XIX в., приликите са наистина смайващи. По-важното, а и по-интересното е това, че съществуват и други невероятно близки паралели между българските и хетските приказки.
В Мотива за Пчелата акад. Венедиков обръща внимание на това, че при хетите един бог се разгневява и изчезва, скрива се някъде. Неговото отсъствие става причина за бедствия и между хората, и между боговете. Преданието е познато в два различни варианта, но и в двата изчезналия бог е Телепину – покровител на плодородието и земеделието. Богът на бурята, загрижен за сина си, изпратил орела да го търси, но това дело не завършило с успех…За щастие една богиня-заклинателка поръчала на пчелата да търси Телепину и като го намери да го ужили по крака и ръката…След дълго търсене пчелата намерила Телепину, ужилила го и макар той отново да се разсърдил, в крайна сметка решил да се завърне, а с него се завърнало и плодородието (Венедиков, 1992, с.108).
Богомилските приказки са съхранили подобна история, разбира се в променен, характерен за своето време вид. Иван Венедиков разказва за тази, спомената по-рано от акад. Михаил Арнаудов дуалистична приказка. Там се разказва за това, че едно време дяволът бил като съдружник на бога и работили заедно. Но дядо Господ заженил Слънцето и всекиго поканил на сватбата, само дяволът заминал. Той се разсърдил на Бога, яхнал заек и тръгнал да бяга. Господ пратил след него пчелата ….(Венедиков, 1992, с.108 – 109)…Озадачен от удивителните, спиращи дъха прилики, акад. Венедиков търси обяснение, което да пасне на общоприетите виждания от своето време. Нашият учен изказва предположение, че основите на българските дуалистични (богомилски) предания трябва да се търсят в Мала Азия, като няма директна връзка с хетите. За тях нашият учен смята, че асимилирани от фриги и траки и по време на християнския период са се промъкнали древни мотиви (Венедиков, 1992, с.109).
Това обяснение е меко казано несериозно, но акад. Венедиков е принуден да се съобразява с политическата конюнктура на епохата, в която твори. Принуден е да държи сметка с погрешните, недоказани, но общоприети поддържани с фанатизъм виждания. Политическата конюнктура в миналото принуждава и талантливата етноложка Иваничка Георгиева, да се придържа към общоприетите теории, опитвайки се да обясни важни неща за българския фолклор, в който значително място е отделено за вълка. Макар да прави опити да намери общи неща с обичаите на тюркските башкирци и др. народи, с цел да обясни свидетелството на Лиутпранд (дипломат на крал Отон) за способностите на цар Симеоновия син Баян да се превърне във вълк, проф. Георгиева представя много ценна информация, съобщавайки за примери на ликантропия – превръщане във вълк при траки и хети: “Митологичната представа за вълка у българите генетически се свързва със славянското езичество, но не трябва да се изключва влиянието на балканското антично население и религията на прабългарите… Корените на обичаите В. Вс. Иванов търси в митологията на древна Анатолия 305. В хетските текстове се съдържат сведения за ритуални преобличания в маски и кожи — за хора вълци, хора мечки и хора кучета (Георгиева, 1993, с. 56 – 57).
Съвсем нормално е, че както Иванов, така и Георгиева слагат хетите на първо място – имащи ролята на основоположници на култа към вълците. Не е изненада и това, че се търси връзка с религията на прабългарите, като трябва да се добави, че за култ към вълците при нас пише и Николай Колев, който подобно на своите колеги смята вълчите празници у нас за въведени от прабългарите (Колев, 1987, с. 64).
За тези учени е трудно да приемат, че дунавските славени са гетите, част от които са наречени даки, т.е. вълци. Не по-малка трудност за изследователите от миналото е и да приемат, че народа на Аспарух спада към групата на мизите – съседи и роднини на гетите, а и на останалите траки на юг от Дунава. На юг от река Дунав е древния град Даосдава, а за това, че фригийската дума даос (δάος) – вълк се обяснява със стблг. давити – давя, удушавам подобно на вълк е писано отдавна.
Накрая ще се спрем на нещо, което много интересно, дори сензационно, защото се явява ярко доказателство както за тракийското влияние над хетите, така и тракийското влияние над римляните. Според проф. Евгений Теодоров римският обичай Палелия, Парелия е без съмнение от тракийски произход (Теодоров, цит. Roscher Lexikon, Paulys Real Encyclopädie, 1972, с. 25 – 26). Обичай или по-скоро важен празник с подобно име съществува и при хетите. При тях той е наречен Пурулия/Purulliia и е смятан за един от най-важните празници (Топоров, 1976, с. 125). След подробно проучване на характера на древния празник руският лингвист Владимир Топоров стига до забележителни заключения. Въз основа на информация от трудове на други учени, Топоров изказва твърдението, че както хетския Purulliia, така и римския Parelia, Palelia, поради това, че стоят изолирани и при двата народа, може да се заключи, че са заети от други хора и това са траките (Топоров, 1976, с. 125 – 141).
Малко по малко истината за нашите корени си пробива път и е въпрос на време, когато народът ни ще получи уважението, което заслужава.
