Защо някои хора се разпадат под напрежение, а други излизат по-силни от преди
Притиснат под 80 000-килограмов камион-пожарна с осакатен ляв крак, сержантът от специалните части Джъстин Додж усеща как го връхлита пронизваща болка.
„Знаех, че животът ми се е променил за миг“, казва той пред The Epoch Times. Докато усеща как всяка костица в крака му е смазана, той си казва: „Ако доживея да стигна до болницата, ще се завърна епично“.
Той е откаран в болница и претърпява няколко операции, довели до ампутация под коляното. Въпреки това Додж не позволява на трагедията да определи живота му. Само четири дни преди годишнината от инцидента Додж се завръща към пълните си задължения в специалните части, по-силен от всякога.
Този съдбоносен момент в живота на Додж между трагедията и завръщането отразява естеството на истинската устойчивост. Не става въпрос за избягване или отстъпване пред житейските изпитания, а по-скоро за това какво се случва в ума и тялото ви, когато тежестта на света може буквално да ви притисне.
Една мисъл определя резултата
Устойчивостта се възприема като смелост, гъвкавост и постоянство. Някои я оприличават на скала, която понася тежестта без реакция; на пружина, която отскача от натоварването, или на глухарче, което разцъфва в тежки условия въпреки деликатния си външен вид.
Устойчивостта започва с начина, по който виждаме света.
Антъни Манчини, изследовател на устойчивостта и клиничен психолог, казва, че начинът, по който интерпретираме дадено събитие, може да има по-голямо въздействие върху нас, отколкото самото събитие. За да илюстрира това, той обяснява един от своите експерименти, в който участниците гледат видео, например катастрофа с мотоциклет, или неутрално видео с животни. Тези, които гледали тревожното видео и го интерпретирали като плашещо, били много по-склонни да изпитат нежелани, натрапчиви спомени през следващите дни.
Психологическото въздействие „се дължи изцяло на тази интерпретация“, казва Манчини. Както писателката Анаис Нин пише: „Ние не виждаме нещата такива, каквито са, а такива, каквито сме ние“.
Трудностите често усилват чувството, че сме жертви. Хората могат да си мислят: „На мен винаги ми се случват лоши неща. Защо да не мога да си почина?“ – казва Манчини.
„Когато се правим на жертви, ние приемаме външни фактори или концепции, превръщайки ги в част от нашата вътрешна система от вярвания, ценности или поведение и засилваме чувството за собствената си уязвимост. А това може да се превърне в самоизпълняващо се пророчество“, казва Манчини.
Вместо да възприемат страданието като целенасочено преследване, устойчивите хора се научават да го преформулират: „Лошите неща се случват и аз просто съм бил техен получател. Въпреки това в света има и добри неща и аз ще се съсредоточа върху тях.“ Това преформулиране е особено силно. Способността постепенно да обвиете съзнанието си около преживяното ви позволява да му придадете смисъл и да продължите напред.
Додж приписва на промяната на начина си на мислене от „Защо аз?“ към „Какво сега?“ коренно различните резултати в живота. Промените в начина на мислене и произтичащите от тях ползи се отразяват повсеместно сред устойчивите хора.
Един мета-анализ на 60 проучвания установява, че хората с по-висока устойчивост изпитват по-малко депресия и тревожност, като същевременно се радват на по-високо удовлетворение от живота и положителни емоции. В професионален план устойчивостта е свързана с по-голямо удовлетворение от работата и отдаденост и служи като буфер срещу прегаряне.
Устойчивостта се отразява на вашето здраве – и на портфейла ни също. В едно проучване, хората на 65 и повече години със средни и високи нива на способност за възстановяване, устойчивост или адаптация към трудности и промени имат 30% по-ниски годишни разходи за здравеопазване – психическата сила се изразява във физическо и финансово благополучие.
Устойчивостта може да започва в ума, но последиците от нея се отразяват в тялото на множество нива – от сърцето до хормоните и дори нервната функция.
Мозъкът и тялото на устойчивия елит
В Командването за специални бойни действия на Военноморските сили на САЩ изследователи проследяват 117 войници от Силите за специални операции – включително военноморските тюлени и зелените барети – върховите постижения на военната психическа и физическа издръжливост.
Вместо да подлагат военнослужещите на симулации на бойни действия, учените им направили прост тест: да задържат дъха си за 30 секунди. Задържането на дъха създава контролирана, измерима форма на физиологичен стрес. Тъй като в кръвта се натрупва въглероден диоксид, кръвоносните съдове на мозъка се разширяват и кръвният поток се увеличава. Това е начинът, по който мозъкът се опитва да си набави повече кислород, и това е перфектният начин да се види как мозъкът се справя и възстановява от стрес.
Интересно е, че най-издръжливите в психологическо отношение войници не са имали непременно различни реакции на стрес – при задържането на дъха мозъчният им кръвоток се е увеличил точно както на всички останали. Това, което ги отличава, е, че се възстановяват значително по-бързо. Мозъците им са се научили да не губят енергия, за да останат в подем, след като заплахата е отминала.
Изследването оспорва мита, че издръжливите хора просто „се справят по-добре със стреса“ в смисъл, че го изпитват по-малко интензивно. Магията е във възстановяването. Телата на кандидатите за военноморските тюлени са развили (или естествено притежават) по-стабилна система за възстановяване. Откритията променят начина, по който гледаме на житейския натиск. Не е нужно да сте човек, който „не се стресира“. Вместо това целта е да се превърнете в човек, който се възстановява добре от стреса.
Устойчивостта всъщност не се състои в това да бъдеш несломим, казва Манчини. Става дума за минималната или дори положителна промяна в нормалното функциониране след премеждие.
Изграждане на система за възстановяване
Как да развием трайна устойчивост?
Д-р Джон Д. Кели, ортопедичен хирург, професор по медицина в Университета на Пенсилвания и автор на пубикации на тема устойчивост, казва пред The Epoch Times, че устойчивостта започва с фокусиране върху положителното. „Какво добро все още остава? Какво все още имам? Търсете позитивното във всичко, което ви тормози“.
Преминаването от жертва към действие и благодарност представлява това, което изследователите наричат регулаторна гъвкавост, динамичното приспособяване на поведението в условията на силен стрес. Това е смелостта да се преоцени самият стрес.
Алисън Залта, изследовател на устойчивостта и доцент по психологически науки в Калифорнийския университет в Ървайн, казва пред The Epoch Times, че хората, които са по-гъвкави в мисленето си, по естествен начин са по-склонни да бъдат устойчиви.
Изследователите са идентифицирали конкретни и практически техники, които изграждат умствена гъвкавост, позволяваща да се развие устойчивост. A мета-анализ установява, че един от най-ефикасните методи е култивирането на оптимизъм чрез техниката „най-доброто възможно аз“, при която хората си представят себе си в бъдеще, в което всичко се е развило оптимално.
Мотивиращото говорене за себе си е друг мощен инструмент. Вместо спонтанното негативно бърборене, което често изпълва съзнанието ни, като например „Аз съм идиот“, преднамерения разговор със себе си повишава усилията, фокуса и изпълнителния контрол. Устойчивите хора се научават да си казват: „Всичко ще бъде наред в бъдеще“ и „Ще направя необходимото“.
Увереността може да се види в това: „Никога няма да се откажа. Упорствам и успявам в трудностите … Ако бъда повален, ще се изправя отново, всеки път.“
Освен това Залта отбелязва, че има и по-основни, но също толкова важни мерки за култивиране на устойчивост. Тя илюстрира, че животът е като изплетена тъкан, а несгодите дърпат и разтягат тъканта. Колкото повече се ангажирате с положителни рутинни действия, като например добри навици за сън, хранене и физически упражнения, толкова по-стегната и устойчива е тъканта. По този начин, когато се появят нещастия, навиците ви позволяват да ги понесете безпрепятствено.
Устойчивите хора също така разчупват фасадата на самодостатъчния героизъм. „Само силните молят за помощ“ – казва Кели. „Когато приемем истината, че всички можем да сме наранени и сломени, можем да видим присъщата на всички ни нужда от другите.“
По подобен начин Кристина Чиприано, доцент по приложна психология на развитието и педагогическа психология във Висшето училище Йейл по медицина, подкрепя тезата, че устойчивостта се изгражда около общностите: „Ние се справяме по-добре заедно. Не сме създадени да се развиваме в изолация. Позитивните, здрави, продуктивни, подкрепящи взаимоотношения са наистина от решаващо значение за трайното и дългосрочно изграждане на умения“, казва тя пред The Epoch Times.
След като губи крака си, Додж трудно изкачва дори стълбите в собствения си дом. Новото му нормално състояние изисквало уязвимост, за да бъде открит с околните. Той често лежал на пода, изтощен, плачейки, докато децата му го обикаляли, окуражавайки го.
Тези моменти на неудовлетвореност и подкрепа подхранвали неговата решителност и готовност да поиска помощ. „Осъзнах, че въпросът „защо аз“ не ми помага с нищо в моята ситуация. Вместо това попитах Бог, семейството ми и медицинския персонал: Какво мога да направя, за да се оправя?“
Предишните проучвания на Манчини за устойчивостта, включително изследванията в следствията от 11 септември и стрелбите в училищата, последователно показват, че 60% до 80% от хората демонстрират устойчивост след големи несгоди. Способността вече е в нас – въпросът е дали я развиваме допълнително, преди да настъпи кризата.
Чиприано добавя, че „не е необходимо да имаме нещастия, за да имаме причина да усвоим умението устойчивост. Всъщност усвояването на умението преди преживяването на несгоди е по-добра защита, за да се настроим за успех“.
Додж каза, че трябва да се гледа на устойчивостта като на превантивна медицина, което може да изисква да се остави настрана „манталитетът на вълшебното хапче“.
„Искаме всичко да е лесно“, казва той. „Но това просто не е реалността в живота.“
„Не можеш да изядеш слона на една хапка“, споделя той. „Като намирате малки победи и след това ги надграждате последователно, когато погледнете назад седмици или месеци по-късно, е невероятно докъде сте стигнали.“
Затова Додж казва, че въпросът не е дали ще дойдат предизвикателства. Въпросът е: „Какво правите днес, за да направите утрешния ден по-добър?“
Един ден, когато тежестта на света ви притисне, възстановяването ви няма да зависи от това колко сте силни в този момент. То ще зависи от подготовката ви на това колко бързо можете да намерите обратния път и как ще решите да израснете от трудностите.
В пространството между трагедията и завръщането, неуспеха и успеха, устойчивостта е на дневен ред.
