Леонардо да Винчи – неумолим е в решимостта си да открие божественото във всеки детайл от живота
Сцената с Леонардо да Винчи (1452–1519) на смъртното му легло векове наред е била възхвалявана както в литературата, така и в живописта. Историците водят ожесточени спорове за изображението на последните му часове, заобиколен от учениците си, с глава в ръцете на крал Франциск I.
Изкушението да се превърне Леонардо в легендарен творчески и научен гений завладя общественото и професионално въображение до степен на обсебване. Това, което не се оспорва относно смъртта му, но често се пропуска в блестящите митове и филми, е молбата му за свещеник и последните му записани думи: „Оскърбих Бога и човечеството, защото делото ми не достигна качеството, което следваше да има.“
Как да съчетаем това искрено съжаление с наследството от картини, които днес се продават за стотици милиони, и с творби и изобретения, изпреварили времето си с векове? Изповедта му вероятно отразява факта, че завършва по-малко от 20 картини и изоставя много други заради научните си изследвания, повечето от които така и остават непубликувани описания и скици.
И все пак запазените над 7000 страници от бележниците му (докато още 20 000 страници все още липсват) ни дават представа за личните и професионалните му цели. Те разсейват мрака около много интерпретации на творчеството му и разкриват крайните цели, които смята, че все още не е постигнал.

Талантлив изгнаник
Името да Винчи произлиза от провинциалното градче, където е роден извън брак. Векове наред се смяташе, че майка му Катерина е била селянка. Скорошни открития разкриват, че всъщност е била роб, собственост на бащата на Леонардо – заможен нотариус, който по-късно я освобождава. Притежаването на роби не е било рядкост сред заможните по онова време. Произходът му на незаконно роден пречи – или освобождава – на Леонардо да поеме по бащиния път на нотариус.
За щастие художественият талант на Леонардо е забелязан от баща му. Той скоро представя рисунките на младежа на флорентинския художник, скулптор и златар Андреа дел Верокио. Впечатлен от таланта на момчето, Верокио скоро е покорен от блестящия начин, по който Леонардо изобразява ангела в „Кръщението Христово“ (около 1475 г.). Учителят дори решава да се откаже от живописта и да се съсредоточи върху скулптурата.
Връзката на Леонардо с учителя му продължава да се развива. Той остава в ателието на Верокио необичайно дълго време – от 1469 до 1477 г., преди да приеме първите си поръчки.

Научният метод в изкуството
В началото на 80-те години на XV век Леонардо започва да води ежедневни записки. Странното е, че пише отдясно наляво. Предполага се, че оставя загадки и символи в работата си. В действителност вероятно е левичар и пише наобратно просто, за да не размазва мокрото мастило.
Художникът пише средно по три страници дневно до последните си години, когато болестта го спира. Оставя след себе си томове блестящи, но често незавършени и разхвърляни колекции от изобретения, рисунки, научни наблюдения и философски размисли. Днес писанията му се намират в Милано, Рим, Торино, Париж, Мадрид, Лондон и в личната колекция на Бил Гейтс.

Този ежедневен ритуал рядко включва излияния на лични чувства, но разкрива неспокойното му любопитство. Леонардо изучава природния свят. Анатомията и инженерството го очаровават. Писанията му показват състрадание към животните и ясно желание да остави трайна следа в света. В един запис четем: „Човек, който не стане известен, е като дим на вятъра или пяна на морето. Възнамерявам да оставя спомен за себе си в съзнанието на хората.“
Изучаването на човешката анатомия го довежда до препариране на 30 трупа по време, когато църквата осъжда подобни практики. Това става преди появата на охлаждането, което прави процеса още по-неприятен и нехигиеничен. Въпреки това скиците му на мускули и сухожилия са с почти микроскопична точност. Изследванията му на зъбната анатомия са по-прецизни и задълбочени от всичко публикувано през следващите 150 години – надминават дори работите от XIX век.

Убежденията и заключенията си основава на прецизен подход чрез строги наблюдения. Повтаря експериментите в търсене на постоянни резултати. Това е революционно за времето и поставя основите на това, което по-късно се стандартизира като научен метод.
След като овладява всичките си занаяти, Леонардо сравнява и класифицира предимствата на всяка художествена форма. Отбелязва, че цветовете и музикалните акорди притежават хармонии, които съществуват едновременно, докато поезията е „картина, която се чува, но не се вижда“. Смята, че музикалните хармонии са мимолетни, докато тези на цветовете в картината са трайни.
Особено показателно е сравнението му между тихата елегантност на живописта и шума и мръсотията на скулптурата. Не е трудно да си представим как тези предпочитания влияят на поръчките, които приема, и тези, които избягва. В крайна сметка дълбоката му любов към живописта се оказва по-малък приоритет в кариерата му.
Миланският двор
В писмото си от 1482 г. до херцог Лудовико Сфорца (1452–1508) Леонардо описва с голям ентусиазъм проектите си за различни военни оръжия, укрепления и стратегии, които биха могли да помогнат на херцога. В края на писмото споменава накратко уменията си в живописта. Херцогът обаче, вместо да приеме предложението на Леонардо за военно подкрепяне, го назначава за главен организатор на събитията и увеселенията в двора си.
Макар тази задача да изглежда под възможностите на Леонардо, тя поставя началото на друга важна глава от живота му, която историята често пренебрегва. Удобно му предоставя възможност да съчетае всичките си художествени, музикални и инженерни таланти.
Дворът на херцога се превръща в един от най-важните центрове на културен напредък през Ренесанса. Леонардо ръководи процесии и представления. Проектира костюми, композира и изпълнява музика. С механичната си изобретателност създава капаци, трапеци, машини за звуци на вятър и гръмотевици и прекрасни въртящи се декори.
Разказите на зрители създават впечатлението, че театралните му творби са били толкова завладяващи, колкото всичко останало, което прави. Гениалността му се разкрива още повече с всяко ново начинание, макар и не без нови отказвания и провали.
Недовършени дела
Въпреки природата си на самотник, Леонардо винаги е очарователен и обичан член на всеки двор или кръг, в който попада. Гениалността му е лесно разпознавана от всички, които го познават. Предпочита да прекарва време с почитателите си, което може би обяснява защо създава толкова малко завършени произведения въпреки луксозно дългите срокове.
Решението му да предпочете качеството пред количеството показва степента на перфекционизъм, която определя дали ще приеме или изостави дадено дело. Когато реши, че една поръчка няма да му предостави достойна възможност да покаже уменията си, учтиво обяснява и отказва ангажимента.
Леонардо остава двойствен, открит и все пак любопитен в духовните си убеждения през целия живот. Това естествено се съчетава с методичния му, търпелив подход към усъвършенстването на всичко, с което се занимава. И все пак след всичките му изследвания и постижения в изкуството и техниката, изповедта му на смъртното легло и молбата му за традиционно католическо погребение разсейват много от сензационните и езотеричните слухове, които преследват творчеството му днес.
Неумолим е в решимостта си да открие божественото във всеки детайл от живота. Макар че много въпроси за личния му живот и творчество остават без отговор, чрез магнетизма на картините му и научните му търсения е ясно, че иска да вдъхне любопитство и почит към божественото навсякъде, където е възможно.
Именно защото възприема толкова много и изпреварва времето си, Леонардо не доживява да види плодовете от огромния си принос.
















