В родината на Орфей и Борис Христов голямата музика е в немилост!
Културните институти все още страдат от реформите, управляват се еднолично, зле и недемократично. Абсурдът ”делегирани бюджети”, тази имитация на реформа и стратегия на Министерството на културата, ме кара да се срамувам, че съм българин и европеец…Запазиха се турските самодейни театри, вероятно за кампаниите на ДПС в Разград и Кърджали.
Повече от 30 години говорим за криза в културата, най-вече в музикалната
Граденото от десетилетия от големи наши музиканти като Саша Попов, бащата на българския симфонизъм, Добрин Петков, Констатин Илиев, Руслан Райчев, Илия Темков, Васил Стефанов, Васил Казанджиев, Димитър Манолов, Георги Нотев и още редица други, сега се руши по един най- жесток, безмилостен начин. В страната на Орфей и Борис Христов Евтерпа, музата на художествената музика, е вече в немилост. Ще напомня, че след двете войни в първата половина на миналия век, в трудните и бедни години, държавата решава, че културата е сред приоритетите в развитието на България.
В брой на списание „Театър“ от 1959 година открих, че е имало държавни драматични театри, представете си в…Троян и Нови пазар! В страната ни във всеки окръжен град освен театър имаше оркестър (държавен или общински), музикален фестивал и музикална сцена. Днес голяма част ги няма. Защо трябваше да се закриват музикалните сцени в градове със стара музикална култура като Шумен , Плевен, Сливен, Ловеч, Ямбол, Враца? Те бяха общински, всъщност, подкрепени от държавата.
Нима в тези стари български градове няма културна публика за тях? И защо за столицата се отделя огромната част от субсидията за култура, а в страната театрите и оркестрите мизерстват? Всъщност, така е и в индустрията. Превръщаме се в страна от Третия свят, където всичко е в столицата, а останалото „извън столицата“. У нас има дори една абсурдна дума, без аналог в света „извънстоличен“ театър и „извънстоличен оркестър“!
Две безсмислени, унищожителни реформи сложиха началото на края
В нашата държава, в която напоследък само се руши, всичко се струпва в София, а културата в страната, с малки изключения, едва крета. Сякаш българите „извън столицата“, така се изразяват и някои журналисти, болни от „софиоцентризма“ (у нас има и един абсурден термин „извънстолични“ театри и оркестри), са второ качество. Те нямат достъп до истинските стойности в изкуството, до голямата музика. За тях остава само Нейно Величество Чалгата, лееща се като поток от стотиците радиа и кабеларки, най-ниските жанрове, американските глупекшъни, латиносапунките и турските сериали. И всичко това под погледа на Съвета за електронни медии.
Министерството на културата пък заплашва със съкращение дори най-старите и големите състави. Защо? Защото не носели приходи?! Представяте ли си приходи от Бах, Бетовен и Брамс, от Верди, Пучини и Прокофиев! Звучи толкова нелепо. Сякаш високото изкуство е стока…БНР съкрати безжалостно прекрасното радио за художествена музика „Орфей” и естрадизира напълно своите две програми.
За наш срам, родината на Орфей и Борис Христов няма свое радио с музиката на Моцарт, Бетовен и Верди, каквито има дори в Анадола и индианското Перу, а в арабския Дубай вече има няколко десетки радиа за класика, дори само : „Бетовен”, „Хендел”, Бах”, „Моцарт,”, „Шуберт”, „Шопен”!
Абсурдът „делегирани бюджети“, тази имитация на реформа и стратегия на Министерството на културата, ме кара да се срамувам, че съм българин и европеец… Срещу стойността на продадените билети за опера, балет, симфоничен концерт да се отпускат средства за издръжката на института – заплати, консумативи, наеми, постановъчни, реклама и т. н. Не ли това нелепо? Същински абсурд! Има ли го това в културна Европа? А там традицията е по-дълга (не са били под турско) и хората просто знаят как се прави култура.
От Министерството на културата настояха, че били взели този модел от Германия. Да, но германският културен министър опроверга тази лъжа! За съжаление в нашето културно министерство отдавна няма подходящи специалисти, няма и идеи. Да не говорим за нивото на министрите. Последните трима се оказаха под всякаква критика! ..През 1999 г. бе сътворено първото недоразумение, ознаменувало началото на края. Министър Москова, подкрепена от Иван Костов, без да се допита до обществеността, парламента, творческите съюзи и музикантите, натрапи със заповед първата т.нар. „реформа ОФД“. (Оперно- филхармонично дружество).
Така след насилствено механично обединение, без план, без дискусия и без определен статут, под една шапка се натикаха оперните театри и филхармониите, уж за ефективност, успешно управление, икономии и по-добро качество. Даде се неограничена власт на директорите, ликвидираха се изключително необходимите художествени съвети. Стана редовна практика да се манипулират директорските конкурси, да се правят политически назначения. Това въведоха БСП и ГЕРБ със своята некадърна политика в културата.
Сега институтите се управляват еднолично, при това зле и недемократично. Няма художествени съвети, няма никакъв контрол от Министерството, няма периодични национални прегледи на продукцията на оперите и оркестрите, не се зачита мнението на творческите съюзи, на композиторите и музикалните дейци.
Често пъти конкурсите за директори се манипулират от синдикатите и МК. Повечето директори използват постовете си за лично обогатяване и се държат като същински феодали. Някои от тях дори са без квалификацията и дипломите за заеманите постове, а един от тях е с две дипломи за бакалавър и магистър, издадени в едно и също време, без да е учил в това учебно заведение. И най- невероятното е, че същият, след като за десетина години разсипа една от водещите опери в страната и я доведе до творческа криза и финансов фалит, вместо да бъде осъден, беше издигнат на най- високия музикален пост у нас!
Наистина, нелепата реформа на Министерството на културата се оказа разрушителна!
От двата оркестъра в големите градове (Пловдив, Русе, Варна и Бургас) остана един за опера, оперета, симфония, балет, кантатно- ораториална музика. От друга страна, „делегираните абсурди“ съкратиха до минимум симфоничните концерти и сега дори в най- музикалните градове като Русе и Пловдив броят им е минимален. Пострадаха много и оперите. По нелогичен начин се обединиха драматичният театър и операта на Варна, както и Оперетата в София с „Арабеск“, запазиха се турските самодейни театри, вероятно за кампаниите на ДПС в Разград и Кърджали и се прикрепиха към драматичните, носещи имената на Антон Страшимиров и Димитър Димов.
Ликвидираха се два важни за културната ни политика театри – Родопският драматичен и Силистренският. После се възстановиха чрез намесата на далновидни депутати. Докато беше министър Вежди Рашидов пък закри дори емблематичния, най-стар столичен театър „Сълза и смях“, при това печеливш!
Искаше да съкрати операта на Стара Загора и Оперетата на Велико Търново, но обществеността, все пак, предотврати безумието на този неук човек! Необмислените съкращения и преструктуриране се оказаха пагубни за много от тях. Започна сериозна криза. И тя продължава повече от 30 години. Запази се единствено високото ниво на Националната опера / благодарение на енергичния й шеф акад. Пламен Карталов/ и на Симфоничния оркестър на БНР, засега с добри диригенти и директори.
Компромисите започнаха, за да се изпълнява плана – поп, джаз и рок певци със симфонични оркестри, евтини холивудски мюзикъли и други заглавия с подобно ниско качество и принизяване на репертоара, оттам и на нивото на публиката. Ексминистърът Рашидов препоръча на Националната оперета да покани чалгапевицата Софи Маринова!
Част от публиката се отдръпна, друга не беше привлечена, особено младите, които у нас се отдалечиха сериозно от истинските стойности в изкуството, а започна и отливът на музиканти. Оркестровите състави, доколкото още ги има, застаряха, спадна качеството им. Заплащането на музикантите е обидно мизерно. Няма подобно в 500 евро, колкото на метачките по улиците. Преди време нашите прочути „Софийски солисти“ стачкуваха заради заплатите си от 170 евро. И ще стане така, че скоро няма да има и музиканти, защото доста инструменталисти вече не достигат в големите градове, а емигрират в чужбина.
Всяка години десетки млади музикални таланти емигрират. Да не говорим, че по-малките оркестри, доколкото оцеляха, ги намалиха наполовина! Нивото им просто падна. Падна нивото и на по- големите, които са „оперно- симфонични”, защото бяха съкратени филхармониите на Русе, Пловдив, Варна, Бургас, градени десетилетия от големи наши музиканти. И ако „бащата на българското симфонично дело”, великият Саша Попов знаеше какво се е случило с тези преди първокласни състави, би се обърнал в гроба си. Защото, може би някои си спомнят нивото на всички наши оркестри от София и Пловдив, а също и на Плевен, до Враца и Видин на последния национален преглед през пролетта на 1989 – колко беше високо, респектиращо!
Реформата е наистина без аналог в света
Подобно нещо не се е правило никъде. В съседна Румъния не съкратиха нито един театър или оркестър, а фестивалите им са на световно ниво (букурещкият „Енеску“ посреща по 15 световни оркестри – от Бостън до Токио! -само в едно издание!) У нас един от „културните“ министри Знеполски предложи закриването на прекрасната Старозагорска опера, най-старата след столичната, създадена през далечната 1925 г., център на единствения оперен фестивал на Балканите.
Всъщност, тя беше заплашена и от Рашидов, заедно с уникалния танцов театър „Арабеск“, Националната ни оперета и Музикално-драматичния театър на старата ни столица Велико Търново. Представете си, защото не си били изпълнили „делегираните бюджети“! И след този скандал, той, големият културтрегер / всъщност, станал за смях на цяла България!/ „великодушно“ им опрости „дълговете“ и само ги нахока! А всъщност, те си бяха изпълнили плана, според тези абсурдни бюджети, но отчетите в Министерството на културата бяха…сгрешени.
Да, музикантите в родината на Орфей и Борис Христов са най- зле заплатените в Европа, а също и в света. Затова и броят им с всяка година драстично намалява
Младите прост бягат навън. Няма оркестър по света от Канада до Нова Зеландия без българи, дори имаме и концертмайстори във Виена и Ню Йорк! Качеството започна постепенно да спада. Това съвпадна и със смяната на поколенията – отидоха си много и при това значими имена от българската музика, дойдоха млади и в повечето случаи не особено даровити и подготвени кадри. Скоро ще останем без добри музиканти и диригенти.
Вече внасяме оркестранти от много страни на света, също и балетни артисти. Нямаме достатъчно цигулари, виолисти, челисти, флейтисти, обоисти, дори добри диригенти. Така пострада симфоничната ни култура, която до 1989 година бе на високо европейско ниво. Следващата „реформа“ на първия кабинет на ГЕРБ с министър Рашидов доунищожи симфоничното дело у нас.
Злополучните оперно- филхармонични дружества се разформироваха, за да се ликвидират филхармоничните им отдели и да останат само оперните. В един от големите градове, известен с прочутия си международен музикален фестивал, премиерна симфонична програма дори с музика на Малер или Брукнер се прави вместо за седмица за ден и половина, а голяма опера като „Дон Карлос“, „Фалстаф“ и „Вилхелм Тел“ вместо поне за 30-40 дни, минимално само за 7-10 дни. Тези постановки се играят по няколко пъти, после се правят други, за да се отчете и бройката, и плана, като положеният творчески труд за тях не се рентира дори морално!
Реформата „роди” и неколцина диригенти с доста съмнителни качества, но майстори на рекламата и саморекрамата. Липсата на критика / трибуна за нея!/, на прегледи, на художествени съвети, плюс нелепата Рашидова реформа, си каза думата. Симфоничните оркестри, подобно на драматичните театри, започнаха да правят непростими репертоарни компромиси. Стигнаха дотам да изнасят концерти с поп, рок и джазови певци и музиканти и така вместо да се издига нивото на публиката, то вече се принизява. А великият Чехов беше казал: „Не Гогол трябва да слиза до народа, а народът да се издига до Гогол“. След като един от оркестрите у нас направи концерт със Софи Маринова, друг може би ще направи и с Азис или Криско!
Парите за култура у нас просто не достигат. Бюджетът е мизерен, най- нищожният в ЕС, и дори извън ЕС
По-малък от този в азиатска Турция, в Албания или Македония. По-малко от половин процент или пет пъти по малък от този в северната ни съседка, и десетина пъти по-нисък от бюджета в редица европейски страни. А нашата култура е сред най-старите в света и конкретно нашата музикална култура беше сред първите в Европа. И жалкото е, че и при тези параметри той не се разпределя правилно и справедливо.
Хвърлят се премного средства за археология и за прескъпи недоразумения като Българския Лувър или за пошли кинопродукции. И най-много за столицата, а културата в страната, особено в малките градове, е доведена до просешка тояга. Сякаш там не живеят хора, които имат нужда и от изкуство и духовност. И още нещо, което не се дооценява: „делегираните бюджети“ доведоха до увеличаване на количеството за сметка на качеството. Така оперите и оркестрите започнаха да произвеждат пет пъти повече нова продукция в съкратени срокове с ниско качество.
Трябва нещо да се направи – бъдещето на музикална България е наистина застрашено. Скоро няма да имаме нито оркестри, нито опери, нито музиканти! Младите ни инструменталисти масово емигрират, напускат страната и даровити оперни певци. В редица от оперите и оркестрите в страната съставите се попълват с чужди артисти. А в азиатска Турция откриват оркестри, опери, правят фестивали със звезди от ранга на Доминго…
Мненията, изразени в тази статия, са мнения на автора и не отразяват непременно възгледите на The Epoch Times.
Огнян Стамболиев е критик и преводач. Работил е като драматург в оперни театри, автор е на „Нова книга за операта“ в 2 тома, първата у нас „Книга за оперетата и мюзикъла“, на монографии за оперни артисти, на либрета за опери и на голям брой статии и рецензии в печата. Превел е около 50 книги от класически и съвременни румънски, френски и италиански автори. Лауреат е на много литературни награди, сред които и на Румънската академия. Член е на българския ПЕН център. Носител на Златната лира за музикална критика на Съюза на музикалните и танцовите дейци в България.
