По повод 30-годишнината на Театрална студия „Игра“ режисьорът и театрален педагог разказва за мисията да изграждаш личности чрез изкуството и да предаваш на младите непреходните ценности
Преди няколко години гледах две постановки на Театрална студия „Игра“ – „Лари Томпсън – трагедията на една младост“ от Душан Ковачевич и „Пепеляшка“, драматизация по едноименната приказка на Шарл Перо. Останах изумена. „Лари Томпсън“ ме впечатли с професионалната си подготовка, дълбочината на режисьорския прочит и зрелите актьорски изпълнения. „Пепеляшка“ – с жизнерадостта, топлотата и мъдростта, които внушаваше. И след двата спектакъла трудно можех да повярвам, че на сцената са били млади хора, които тепърва навлизат в света на театъра.
През месец юни тази година Театрална студия „Игра“ отбеляза своята 30-годишнина – повод да потърся човека, който стои зад този впечатляващ творчески и възпитателен път. В това интервю той разказва за началото преди три десетилетия, за мисията да съхранява ценностите чрез театъра, за предизвикателствата пред младите хора днес и за убеждението си, че най-големият успех не е да създадеш добри актьори, а добри човеци.
Как започна всичко преди 30 години? Каква беше Вашата първоначална идея?
Всъщност всичко започна преди около 35 години. Бяхме група колеги. Създадохме един от първите частни театри в България. След Театър „Диалог“, който беше с общински характер, ние бяхме от хората, които тръгнаха по пътя на свободния театър.
Пет години по-късно решихме, че трябва да направим и театрална студия към този театър. Така се роди Театрална студия „Игра“. В началото идеята беше много проста – да създадем място, където младите да могат да се учат на театър по различен начин, по-близо до практика и до сцена. Основният екип тогава беше малък – режисьорът Петър Будевски, актьорът Веселин Калановски и аз. Започнахме буквално от нулата, без структура, без система, но с огромно желание.
Будевски пое най-тежката организационна част в първата година. След това студията започна да расте много бързо и се наложи отговорностите да се разделят. Аз играех почти всяка вечер и паралелно започнах да водя една от групите. С времето обстоятелствата се промениха – Будевски замина за Съединените щати, Калановски се оттегли и постепенно основната тежест остана върху мен. От около 2000 г. насам съм изцяло съсредоточен върху студията.
Идеята се роди в момент, в който в България се разпадаха не само институции, а и ценностна система. Решихме, че трябва да изградим мост, през който да пренесем онези ценности, които сме приели като устойчиви във времето. И това можеше да се осъществи само чрез младите.
Как се разви студията и какво представлява днес?
Днес студията се състои от около 60 души. Правим големи спектакли, бих казал, почти на професионално ниво. И най-важното – от нея излизат 30–40% от кандидатите за НАТФИЗ. Много от тях възпитаниците ни вече са утвърдени актьори в Театър „София“, Сатиричния театър, Театър „Българска армия“, както и Народния театър.
Видяхме, че има огромен смисъл младите хора не просто да намерят пътя си, а да се влюбят в него. Защото нашата работа изисква любов. Без нея човек много бързо губи мотивация и се отказва.
Как се промени школата и Вие самият през тези години?
Първо, остарях. Второ, хората се промениха много.
Студията е огледало на обществото. Децата идват с възпитанието от дома и училището, а аз съм свидетел колко много се промени това възпитание през годините.
Но студията стъпва върху основи, които не се променят лесно – основи, които идват още от Аристотел. И това създава интересен сблъсък. Децата влизат и изведнъж попадат в среда, в която чуват неща, които не са чували. Започват да слушат, започват да четат, започват да попиват. От първия ден им казвам: „Нямате избор – щом сте тук, ще четете. Ако не искате, изберете друга професия“. Така започва едно много сериозно четене. Всички са картотекирани, работим с библиотеки, търсят се пиеси, материали. Идеята е проста – ако не четат, няма как да останат в процеса.
Как възприемате днешните млади хора?
Сегашните деца са изключително умни. Изключително. Но са и много премерени. Мислят, мерят, шарят, сравняват. Същевременно са много несигурни. Страхуват се да не сгрешат. Питат: „Ами ако сбъркаме?“. А аз им отговарям: „Какво като сбъркате?“. Сцената не търпи страх. Тя изисква смелост.
Преди децата бяха по-непосредствени. Сега са по-премерени, но когато разберат какво се иска от тях, играят като професионалисти.
Понякога забравям, че това са деца. Последните ни представления бяха ярко доказателство за това – представления на високо ниво.
Как се справяте с влиянието на технологиите и разсейването?
Предизвикателството е огромно. Купили сме кутия за 50 телефона. Влизат в студията, телефонът – вътре. И това е. Защото днес децата се раждат с телефона, живеят през него. А ние трябва да ги откъснем от това.
Казвам им: „Жулиета не е изразявала чувствата си с емотикони. Антигона не е имала телефон. Нито една голяма театрална роля няма телефон“. И постепенно те започват да разбират. Дори казват: „А, не било страшно без телефон“.
Личният пример също е важен. Аз самият нямам зависимост от телефона. Ползвам го при необходимост.
Как се отразява театралното обучение върху живота им извън сцената?
Много хора, които са минали през студията, не са станали актьори. Станали са лекари, адвокати, живеят в България и по света. Но всички казват едно и също: че това, което са научили тук, им помага навсякъде. Учи ги да общуват, да слушат, да разбират човека отсреща. Учи ги на благородство и на любов.
Когато започнат да виждат по-дълбоко хората и живота, те се променят. Понякога дори променят отношенията си, преосмислят връзките, изборите, средата си.
Как успявате да задържите вниманието им?
Това също е огромно предизвикателство. След освобождаването от телефона и личния пример идва нещо много важно – създаването на състезателен дух. Когато един започне да се развива, другият казва: „И аз мога“. И започват да се надпреварват. Това ги концентрира.
Избягвам да работя с най-малките – под 10-годишна възраст е твърде рано. Но между 14 и 16 вече се получава много добре. Имаме и случаи, в които ученици сами се отказват от телефона, за да останат в студията. Това говори достатъчно.
Какво означава за Вас да виждате свои ученици вече като родители, които водят свои деца?
Трудно е да се опише. Когато видиш хора, които вчера са били деца при теб, а днес идват със свои деца, усещаш как времето е отишло много напред. И в същото време си казваш, че всичко това е имало смисъл. Има един филм – „Предай нататък“. Това именно е усещането – нещо е предадено и продължава.
Има ли нещо общо между всички, преминали през школата Ви?
Да, има. И то много ясно. Поколения с 20–25-годишна разлика се държат един с друг като приятели. Това е много интересно. В студията хората споделят всичко, чувстват се защитени. Създава се общност. Ходят заедно на театър, на кино, празнуват празници, поддържат връзка.
Винаги им казвам: „Подкрепяйте се! Защото в живота няма много хора, които ще ви помогнат. И ако вие не си помагате един на друг, няма кой да го направи“.
Кой момент от юбилея ще запомните най-силно?
Да си призная, много исках да изпея „My Way“ на Франк Синатра. Но не ми остана време да се подготвя. Едва ми стигаше и времето да се наспя. Спях по два–три часа на денонощие; в дните преди празника беше много тежко.
Най-вълнуващи бяха моментите, в които при мен дойдоха много разплакани хора – положително разплакани, да ми благодарят. Това ме докосна много дълбоко. Никога не съм правил нещата, за да чакам нещо насреща. Но почувствах една огромна обич. И когато тя дойде, не знаех какво да правя с нея. Тези излияния не бяха репетирани, а идваха от сърцата на младите хора. Всеки искаше да ми каже колко много е променен животът му от тази студия.
Как приехте подаръка – машината за сняг? Какво символизира тя за Вас?
Имаше едно представление, в което искахме да ползваме машина за сняг. Тогава в студията нямахме такава. Донесоха една огромна машина, но тя беше стара и не знаехме какво ще се получи. Пуснахме я на репетиция и започнаха да падат едни огромни мокри плюски – не сняг. „Спирай!“, извиках. След пет минути стана ясно, че няма да се получи и я върнахме. Явно са го запомнили, защото винаги е било тема. Много ме изненадаха с подаръка. Веднага ще влезе в действие. Машината за сняг е велико нещо! Аз съм фен на старите театрални ефекти. Киното да си е кино, театърът – театър.
Къде е границата между кино и театър според Вас?
Когато започнат да се смесват прекалено, става нито театър, нито кино. Дори една ламарина за гръмотевици е по-силна от много модерни решения. Не съм привърженик на неореализма в театъра. Модерното трябва да има съдържание, иначе остава празно.
А микрофоните на сцената?
Не съм любител. Много колеги играят с микрофони, за да не викат. Това не е добър вариант. Трябва да се създаде такава ситуация, в която актьорът да се чува, без да вика.
Какво не успяхте да кажете в речта си на юбилея?
Обикновено не успяваш да кажеш всичко. Но това, с което започвам всяка година, е едно и също: „Не знам дали ще станете актьори, но заедно сме длъжни да направим така, че да станете по-добри човеци“. И исках да им благодаря за това, че са станали по-добри човеци.
Каква е ролята на такива школи днес?
Огромна. Обществото ни е доведено до интелектуален колапс. Трябва да се направи нещо, което да върне интелектуалните възможности на хората. Образованието е ключът. Колкото повече такива студии има, толкова повече ще се променя средата.
Какво Ви дават учениците?
Всичко. Дават ми жизнен потенциал. Ако не си в техния часовник, много бързо те изхвърлят. Дават ми младост.
Накъде гледате след тези 30 години?
Студията върви по свой път – нито бързо, нито бавно. Последователно. Много от учениците заминават за чужбина, приемат ги да следват актьорско майсторство, но им казвам да внимават. За тази професия средата е регионална. Там има много като тях.
С една дума – гледам към реализацията им. Най-важното е да се реализират, за да има приемственост. Важен е пътят и той трябва да бъде избран съзнателно. Ще има върхове и падове – такъв е той, пътят.
И може би именно това ни казва Петър Върбанов – че смисълът е в пътя и неговото съзнателно извървяване.
