За 2 юни публикуваме откъси от романа „Бенковски“ на голямата българска писателка Яна Язова. В него се говори и за подвига на Христо Ботев и неговата чета.
Първоначалната идея е на д-р Петър Величков, изследовател на Яна Язова в продължение на десетилетия, който публикува откъсите на страницата си във Фейсбук „Яна Язова/Yana Yazova – 110 години от рождението ѝ“.
Романът „Бенковски“ е част от трилогията „Балкани“, която по думите на д-р Величков е „е епично платно за срещата на Иисус Христос и Мохамед на Балканите“.
4. Козлодуйски бряг
Капитан Дагоберт Енглендер е описал в своите спомени една сцена, която е нарекъл възвишена. Такава сцена е представлявала цялата българска чета, разположена на живописни групи по хълмистата почва на голия козлодуйски бряг. Мястото е било определено на око от него като 3–4 км югоизточно от село Козлодуй.
„Четата — пише капитан Енглендер — покри едно такова голямо пространство, щото дори и на мен се показваше много повече, отколкото тя беше в действителност. Тогава се раздаде един глас. Всички паднаха на колене и останаха в такова положение… Много от тях целуваха земята, която беше тяхно свято отечество и която твърде скоро щеше да ги приеме в себе си… Навярно този е бил гласът на войводата Христо Ботев, който с револвер в лявата ръка, а в дясната с гола шашка, изправен пред построената в групи и отделения чета, е извикал със силен глас: „Скъпи другари, братя, в този миг на нас гледа цял свят! Нека покажем на всички как се мре за свобода!… А сега да се наведем и целунем земята, на която ще мрем!“ Тогава се издигна попът — продължава капитан Енглендер, — хвана знамето и с друг един предмет, който държеше в дясната си ръка, благославяше, види се, поборниците за свободата. Мисля, че това беше кръст…“
Това бяха кръстът и сабята, с които поп Сава Катрафилов закълнаваше всеки един поборник. Неговата клетва бе: „Заклевам се да умра за отечеството си България!“А словото му, последвало закълнаването, имаше следното поучително съдържание: „Никой от нас да не се отдалечава и отделя от дружината без позволението на войводата! Никой от нас да не престъпва дадените нему заповеди и точно да ги изпълнява! Никой от нас няма право да се кара с някого от дружината, нито пък да му казва нещо дори и ако бъде докачен с нещо от него. Никой от нас няма да повреди в нещо мирните селяни, били те българи или турци, без разлика на вяра и народност! Никой от нас няма да позволи да докачи някому честта или пък да граби имота му! В противен случай, който направи това, той нарушава дадената си клетва. Божието проклятие ще падне на главата му и за всичко това той ще претърпи позорно смъртно наказание. Ако има някой такъв между нас, той може още сега да излезе изпомежду ни и да си отиде, където очите му видят. Свободен е!…“— Няма подобен измежду нас! — викнаха стотина гласове. — Ние сме излезли да се борим за свободата на отечество и народ, а не да разбойничестваме, обираме и грабим. Да живее Христо Ботев, нашият войвода!
А след туй в един глас всички добавиха:— Ура, да живее България, ура, ура, ура! „Ние, моряци и военни — пише капитан Енглендер, — които различаваме нациите, гдето знаят да викат «ура» и гдето не знаят, казахме изпомежду си: «Тези българи, ако и да са малко и още неизвестни, трябва да станат една силна нация!»
“Когато славният „Радецки“, претърпял такова изпитание, се отдръпна от брега, поправи кормилото си и отново влезе в своя курс, капитан Енглендер видя, че българските въстаници бяха тръгнали вече на походен марш из своята земя.„Няколко българи — пише той — замахнаха на моите матроси, които ги поздравляваха. Изведнъж цялата група борещи се за свобода българи извика: Да живее Франц Йосиф! Да живее Андраши! Да живей капитанът!
Аз слушах тези «ура» с отложена шапка и като чух своето име, произнесено заедно с толкова други високи имена, нещо, което никога не е ставало през живота ми, благодарих, като извиках в отговор:— На добър час!… — и размахах три пъти фуражката си, което всеки път се придружаваше с «ура» от моите хора. След това видяхме как българите се изкачваха все по-нависоко, отгдето се изгубиха от погледите ни в полето.
22. Изпълненото пророчество
След опразването на върха от неприятелските войски черкези и башибозуци, които бързаха да се спуснат към своите лагерни огньове, накладени в подножието на върха, защитниците на Камарата излязоха от канарите и се огледаха в опустошената околност, която след ожесточеното сражение, траяло през целия ден, приличаше на дълбоко разорана пустиня. Повечето от тях изглеждаха разсипани и опустошени като нея. Други изглеждаха недействителни като призраци. Ръцете им, след като бяха стреляли през целия ден, сега стояха като безчувствени, нозете им се бяха вкочанили от притискане на камъни, очите им се бяха ослепели от взиране в димове, ноздрите им бяха станали въглени, космите на главите им — пепел. Такива те излязоха вън от канарите заедно със своя войвода. „Христо Ботев — пише Никола Обретенов — бе изменен до неузнаваемост. Три дена, изминати от Дунава до Балкана без хляб, без сън, без почивка, в постоянна тревога… Брадата и косата му посивяха, дрехите му от козите пътеки се изпокъсаха и на кошарата, гдето се печеха агнетата, обухме му цървули, защото на ботушите беше останало само горнището, а гьонът беше съвсем изчезнал.
“Перо Македонеца, Георги Апостолов и Никола Обретенов също бяха излезли заедно с него от канарите. Перо Македонеца бе увиснал на единия си крак, подкрепян от двамата свои другари, тъй като раната на болния му крак се беше разлютила като огън.Четници с пушки в ръце, изгорели за капка вода, с начернени и опушени лица и с попукани устни, от които се стичаха струйка алена кръв, минаваха край тях и се насочваха към близката долчинка, където течеше един студен балкански извор. Христо Ботев с болка на сърце гледаше съсипаните им, изгорели от мъка лица. Неговите момци бяха издържали на усилената жега и слънчевия пек. През целия ден те бяха водили сражение, без да имат капка вода, с която да наквасят езика си.— Вървете на групи! — подвикна им той. — И се придържайте един о друг! Никой да не се отдалечава по-нататък от извора!
Сам той тръгна бавно подир тях заедно със своите другари. Но тъй като Перо Македонеца охкаше от болка и не искаше да върви по-нататък, всички седнаха да си починат край една малка канаричка, от която изворът можеше да се наблюдава много добре.
„Ботев — пише Никола Обретенов — беше много загрижен. Понеже от щаба му бяхме останали само Апостолов, Перо и аз, той се обърна към нас и ни запита: «Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма. Да продължаваме ли?…» “Въпрос, който е имал вече своя отговор.„Да продължаваме ли, или да се отправим за Сърбия?“ — ето какъв е бил въпросът. „Да останем!… Тук да останем!…“ — е гласял отговорът.Той не е бил даден нито от Апостолов, нито от Перо или Обретенов, които са мълчали. Той е бил даден от съдбата.Апостолов, Перо и Обретенов оттук нататък е трябвало да поемат сами своето мъченическо скитане из Балкана и заедно с Войновски да търпят глад, студ и преследването на потери. Да отбиват засади и водят боеве, додето паднат разбити, нарязани на късове, с глави, забити на колове, разнасяни из селата. За други пък са се подготовлявали тъмници, вериги и доживотна каторга в Диарбекир. Да остане… било присъдено само нему! За да се изпълни това, което поетът бе казал в песента:
Да помнят, мене да търсят: бяло ми месо по скали, по скали и по орляци, черни ми кърви в земята…
Додето чакаше другарите му да помислят върху неговия въпрос, Христо Ботев се понадигна, а после изправи с целия си ръст, за да види накъде са отишли момчетата. Няма ли за тях някоя опасност около извора.„Тогава — пише Никола Обретенов — моментално изгърмя пушка и Ботев политна да падне на гърба си. Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложиме на земята, той издъхна, пронизан в сърцето. Сразен беше от неприятелски куршум, без да каже нито дума…Останахме поразени като от гръм. След няколко минути се окопитихме. По съвета на Перо прибрахме всичко от Ботева, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите. Аз взех картата от пазвата му под мундира, която беше окървавена и продупчена от куршума, взех и часовника, бинокъла, компаса и портмонето с 5 наполеона, а Апостолов взе калпака му с лъва, шашката, револвера и мундира. Всички плачехме, но аз и Апостолов бяхме неутешими. Наведохме се и го целунахме по челото. “След като извършиха всичко това, тримата оставиха скъпите останки на произвола на съдбата. Главното, което поетът искаше, бе изпълнено:
В редовете на борбата да си найда и аз гроба!
Тъй на връх Вола[1], Врачански балкан, на 20 май 1876 година падна и угасна заедно с поета и героя Христо Ботев, факлата на оня велик пожар, който историята назовава със скромното име АПРИЛСКО ВЪСТАНИЕ.
А ето и какво пише на снаха си Венета майката на Христо Ботев, баба Иванка:
„Сполай ти булка, че склони да вземеш моя гидия, дето никоя друга не се намери да го поиска за мъж и къщовник, щото ми е той буен и народолюбив, а таквиз като него не умират под покрив… Едно ще ти кажа, Венето: рече ли да тръгне, не го възпирай. Дорде съм го носила под сърцето си, все към Балкана съм гледала… Той му е нему и дом, и молитва… Който умира за свободата, той умира за вярата. И е почитан за светец! Тъй учеше синовете си даскал Ботьо, баща им. Айде, останете си с Бога, а мене не ме мислете…“
