Марта Петкова: Балетът е импулс, енергия, нещо много възвишено и чисто

Getting your Trinity Audio player ready...

„Из коридорите и залата ще видите светли и добри хора. Вероятно съсредоточаването в изкуството ни прави такива“, казва примабалерината и художествен ръководител на Софийската опера и балет

На 29 април честваме Международния ден на балета. Инициативата е на Международния театрален институт, а решението да бъде учреден ден на балетното изкуство е взето в София на състоялата се през 1982 г. у нас сесия на ЮНЕСКО.

Балетът – неуловим, неописуем сякаш и недоловим, въздигащ и задоволяващ потребността на всяка човешка душа от съвършена красота.

За него – балета – разговаряме с примабалерината и художествен ръководител на Софийската опера и балет Марта Петкова, която му е посветила живота си.

Да опиша Марта Петкова не бих могла. Само нейните думи може би са способни да го направят.  Ще Ви опиша обаче атмосферата, която тя създава – на ведрост, чиста хармония, прилежание и праведност. Очите й едновременно се смеят и излъчват състрадание.

„Какво е балетът ли? Питате човек, открил това изкуство в ранните си детски години, и продължаващ да го преоткрива и да се влюбва в него“, казва през смях Марта Петкова. „Балетът е всичко за мен – целият ми живот, фокусът ми от рано сутрин до късно вечер.“

В балетното училище влязла без да е гледала балетен спектакъл. Страстта й се проявила постепенно, най-вече с постоянното му преоткриване.

„Това е импулс, енергия, нещо много възвишено, чисто и благородно, нещо дълбоко емоционално.“

За нея балетът не се състои само от стъпките и движенията. Той е начинът й на живот.

„Ако Ви разходя из коридорите и залата, ще видите едни изключително светли и добри хора. Вероятно съсредоточаването в изкуството ни прави такива. Тази среда е много приятна за живот. Моята среда се изчерпва с хората, с които работя. С тях имаме общи интереси, с тях се чувствам най-спокойна и разбирана. Цялостната ми среда – за добро или за зло – е изцяло формирана от хора на изкуството и в нея се чувствам добре.“

Казва, че за българския балет може да се говори дълго, защото той има много сериозна история и многобройни световно признати балетни артисти. Той е възпитаник изцяло на руската школа – водещата в света.

„Няма много начини за танцуване на балет. Той е като чиста математика – закони и правила, на които всички ние робуваме, по които се движим от деца“.

Твърди, че трупата на Софийската опера и балет винаги е била на много високо ниво. Понастоящем наброява 75 участници. Малко театри според нея могат да се похвалят с такава численост и с богат като техния репертоар, включващ почти цялата палитра от класически заглавия. Наред с непрекъснато подобряващите им се условия на работа, той привлича все повече чуждестранни участници. Високото световно ниво на премиер солистите им буди респект и мотивация сред младите и създава конкурентна среда – особено значима за успеха и качеството на работата. Допълва, че много важни са и висококачествените постановки на Софийската опера и балет, които също привличат много артисти и публика.

Вярва, че мощното въздействие на балета върху зрителите се дължи на любовта.

„В този театър всички ние обичаме изкуството и работата си, която дори рядко наричаме така. Това е начинът ни на съществуване. Балетът за мен – лично, е силно егоистично изкуство. Когато излизаш на сцената, целта е да докоснеш, да развълнуваш публиката, така че тя да продължи да преосмисля видяното и след като си тръгне.“

Споделяли са й, че, докоснати емоционално, някои остават в спектакъла дни след края му. Признава обаче, че тя прави това най-вече за себе си, за да оправдае собствените си очаквания именно за това признание –

„че съм успяла да развълнувам, да провокирам, че съм намерила верния път за предаване на дадена роля към зрителя. Резултатът винаги е налице, когато спектакълът е емоционален, когато е стойностен и поднесен истински, а не просто изработен. От аплауза винаги разбираш дали си развълнувал публиката“.

Намира, че има и доза мазохизъм в това да си по цял ден в залата, да можеш да се измъчиш, да се умориш. Свикнали са с този начин на живот. Когато вечер се прибере у дома изморена, се чувства доволна от себе си, от това, че денят й е бил пълноценен с изработването на всеки детайл.

Разкрива, че живото изкуство винаги крие изненади, че са попадали в непредвидени ситуации като допускане на сериозни технически грешки при загуба на концентрация.

„Опитът учи как да се справяш с напрежението и вълнението преди всеки спектакъл. Ако те изчезнат, значи е изчезнала и страстта към това, което правиш. С времето се учиш как, вместо да ти вреди, това вълнение да ти помага.“

Наблюдава младите артисти, осъзнавайки, че и тя е минала по техния път. На сцената, в спектакъл, напрежението и вълнението им са толкова силни, че не могат да ги контролират и правят грешка след грешка. Тя приема това за нормално и проявява търпение, убедена, че да се научиш да го контролираш е процес.

„Да, ние правим това всеки ден, днес – просто пред хиляда души. Но то се отразява върху тях. Някои момичета и момчета имат много силна, други – по-лабилна психика. Работим и върху това, защото именно страстта и желанието им да бъдат безупречни понякога пречат. Не е лесно.“

Най-трудното за Марта Петкова и като балерина, и като ръководител, са травмите. Казва, че при тях губиш фокуса върху всичко, което правиш, и се концентрираш изцяло върху болката и това как да се справиш с нея.

„Много е неприятно. Миговете ни на сцената са твърде кратки и когато са посветени изцяло на това как да се движиш, за да не те боли, става много, много трудно. В трупата ни участват деца с много тежки травми. Давам им цялата си подкрепа, опора и внимание, но ми е жал, когато виждам през какво преминават –  борбата, която водят, непрестанните болки, силното желание да са на сцената, когато е невъзможно, понеже тялото им е в неподходящо състояние и трябва да изчакат, а те нямат търпение и травмата става още по-сериозна… Преживявам всичко това. Като ръководител ми е много трудно да виждам разстроени и разплакани хора, на които не мога да помогна с друго, освен да бъда до тях.“

В ролята си на ръководител Марта Петкова навлязла рязко, без подготовка. Но се стреми да прави по безупречен начин всичко, с което се захване. Прекарала две години в много четене, защото държи да има самочувствието на знаеща.

„Не се чувствам добре, когато колегите ме засипват с въпроси, на които не мога да отговоря. Необходимо е и като балерина, и като ръководител да съм подготвена юридически, да познавам закони и административни разпоредби, а това за мен като човек на изкуството, работещ часове наред сам в зала, беше много трудно.“

Изведнъж се наложило да осъществи социален контакт с хора, които обожавала като колеги, но реално не познавала. За да ги опознае, се доближавала до техните житейски, не само професионални проблеми, и това започнало да й вреди –

„много съм емоционална и искам да помогна на всеки“.

Тогава си казала, че не трябва да приема всичко толкова надълбоко.

„Ние сме много и всеки носи личната си история. Много е трудно да установиш баланс – да им създадеш усещането, че си през цялото време до тях, същевременно съхранявайки себе си.“

За щастие, в тази дейност навлязла със сериозен екип: две прекрасни момичета – Анелия Цолова и Юлиана Шишкова, които се грижат сцената винаги да е изрядна, топла, подредена, обезопасена, което е много важно за танцуващите; двама способни администратори – Людмила Илиева и Радул Роглев, които облекчават дейността й, правейки възможен дори нашия разговор, занимавайки се в съседната стая с всичко останало: програми, турнета, транспорт, болнични листове и т.н.

„За да продължа да танцувам, маестро Пламен Карталов ми подаде ръка, осигурявайки стабилен екип, с който да не се разпокъсвам между бюрото и залата. Така мога да продължа да радвам себе си и публиката, докато работата ни върви спокойно и добре организирано“, споделя с радост балетната дива.

Целта й била в екипа да осигурят спокойна работна атмосфера.

„Аз съм човек, който през целия си живот е отварял врати с добро. Подходът ми никога не е груб или агресивен. Хората имат нужда от спокойствие и повечето от тях възприеха този маниер – чувстват се мотивирани и сигурни. Усетих обаче, че е необходимо да се поставят определени граници, защото те усещат, че съм прекалено мека. Така „в крачка“ започнах да се уча кога трябва да изляза вместо да им се скарам, защото не съм тяхна учителка, кога да ги поощря или да им направя забележка.“

В това отношение стартът й бил добър, тъй като хората в трупата винаги са изпитвали респект към нея и съществувала естествено създадена дистанция помежду им. Никога не са били близки, за да се държат с нея свойски.

„Те имат нужда от поощрение, от това да ги погалиш в определен момент, но трябва да прецениш и кога трябва да бъдеш строг.“

Марта Петкова е усвоила поддържането и на този баланс. Убедена е, че има още много да учи, но хората от екипа й са спокойни в работата си, а това за нея е основното, защото

„съществува прекалено много стрес в ежедневието ни“.

Убедена е, че винаги може още и по-добре. Единият й стремеж като художествен ръководител бил трупата да пътува, защото честите пътувания и танцуванията на различни сцени са й помогнали и са я обогатили. Да се справяш с различни ситуации, да пътуваш до красиви места, да играеш пред различна публика е глътка въздух за тях. Така възстановили пътуванията на Националния балет, направили сериозни гастроли на чудесни места по света.

„Колегите обичат пътуванията и разнообразието. Разбира се, обичат и нашата, софийската сцена, но когато тя е заета, пътуването е добра възможност да продължим да танцуваме макар и не на нея“.

Другият й стремеж са качествените премиери. Напоследък са поставили три прекрасни – на „Ана Каренина“, „Великият Гетсби“ и „Ромео и Жулиета“. Преговарят за още две много сериозни. За Марта Петкова работата със сътрудници от висока класа – гост репетитори, гост солисти – е много съществена. Скоро ще им гостуват световно известните Даниел Симкин и Мария Кочеткова.

„Безценно за младите ни изпълнители е да ги гледат, да работят и да танцуват с тях“.

Смеейки се, издава, че примабалерина се става с много работа, талант и желязна дисциплина.

Към слава и престиж никога не се е стремила.

„Аз не съм такъв човек“, казва.

А с малко упоритост в тази посока, с известността на баща й – легендарния поппевец Петко Петков от групите „Студио В“ и „Трамвай номер 5 – е можела да стане едно от най-разпознаваемите лица в България. Никога не го е търсила вероятно защото е получавала голяма любов от колеги и зрители.

„Нямам го като потребност. Чувствам се значима, важна и успяла и без допълнителни медийни изяви. Аз съм щастлив човек.“

Много интелигентни, качествени, обичащи изкуството хора я разпознават по улицата и уважението им я удовлетворява.

Мисли, че до съвършенство никога не се стига. Все още не е изтанцувала съвършения си спектакъл. Дори не знае възможно ли е.

„Все е нужно още и още…, все си недоволен.“

Предполага, че ключът към успеха е недоволството, тласкащо те да ставаш все по-добър.

За балетните конкурси за професионалисти казва, че ти „сверяват часовника“, защото на тях се явяват деца-изпълнители от цял свят и можеш ясно да прецениш къде се намираш. Добавя, че скоро предстои третото издание на балетния конкурс Sara-Nora prima в Бургас само за професионалисти.

„През XXI век, при толкова много достъпна информация, хората могат да гледат и да преценяват. Рядко ще чуете някой от нас да казва, че има много любими балетни изпълнители. Къде ли не се играе балет? Но качествените, стойностните, истински добрите изпълнители се броят на едната ми ръка.“

Убедена е, че балетното училище трябва да подготвя децата за театъра, който  продължава да ги обучава, работейки с тях, защото при влизането си в него не са подготвени за работа с кордебалет, с ансамбъл, да следят линия и т.н. Подчертава, че ние имаме много добра школа. Намира за странно обаче защо макар всяко дете у нас да танцува и балетните школи да са пълни с дечица, мечтаещи да станат балерини, от един випуск в балетното училище завършват едва 6 – 7 момичета.

„А това е изключителна професия с добра заплата, предлагаща прекрасни условия за труд и възможности за участия в постановки. Не знам къде се къса нишката, не мога да си отговоря на този въпрос. Може би причината е в разликата между поколенията. Някога в балетното училище кандидатстваха и завършваха много деца. Сега интерес към професията има, но някъде нещо се къса.“

Почти всяка година Софийската опера и балет провежда конкурси в зависимост от броя на свободните места за позиции в кордебалета и за солисти. Интересът към компанията е огромен. Първоначално преглеждат видеа, след което канят одобрените изпълнители. По покана на балетното училище тази година Марта Петкова ще присъства на държавния му изпит.

„Това е шанс за явяващите се на него деца да започнат работа при нас. Което зависи от мен, правя го.“

На въпроса ми дали се страхува, че модернизмът може да изкриви, да изопачи класическото изкуство отговаря категорично:

„Не. Това са две съвсем различни неща. Нямам никакви опасения. Класическото изкуство е вечно. Вечните класически балети  – „Лебедово езеро“, „Спящата красавица“ – пълнят залите навсякъде из Европа. Хората се нуждаят от класиката.

Привърженик съм на модерния танц. Той ме е обогатил много като класическа балерина. Различните движения на тялото при него спомагат за работата в класиката. Има много стойностни и качествени модерни постановки и много добри модерни хореографи на XXI век. Не бих приела един класически спектакъл, поднесен пошло с модерни движения. Но съм гледала „Жизел“ на базата на класически спектакъл, изигран безупречно по модерен начин. От значение са постановката и хореографът“.

Смеейки се, разкрива, че по душа е „абсолютно“ класическа балерина, че класиката е любовта й.

За работното време на балетната трупа, която ръководи, казва, че варира в зависимост от периода. Преди премиера е 8 часа на ден. Когато спектаклите са по-малко, по-малко са и репетициите. От 10:00 до 14:00 ч. провеждат задължителния си балетен клас, подготвящ ги за деня. След това си почиват. В деня на нашия разговор има репетиции на „Великият Гетсби“ от 16:00 до 20:00 ч. Тъй като в него изпълнителите са много, ще репетира с всеки поотделно.

Любимите роли на Марта Петкова са различни на различните й житейски етапи. „Жизел“ е първият й спектакъл.

„Бях едва 18-годишна. Той продължава да бъде най-трудният спектакъл за мен. Оттогава насам съм претърпяла много метаморфози, преживяла съм различни житейски ситуации и ако видите как съм го изиграла на 18 години и как го играя сега… Много е важен житейският опит, който трупаш в годините, емоциите, които преживяваш в личния си живот. Когато са ти познати, по-лесно ги пресъздаваш на сцената. Ако дете трябва да изиграе драматична роля, колкото и да му обясняваш, дори и да те разбира, то не може да предаде нейните чувства, защото не ги познава. В този период от живота си най-близо чувствам Ана Каренина. Това е моята роля днес“, казва отново през смях.

Трябвало е да изиграе и роли, които не е харесвала. Не се е припознавала в тях и вътрешно се е бунтувала. Музиката я е ужасявала. Преживявала е много трудни моменти, в които всеки път се е заставяла, казвайки си:

„Марта, ти ще харесаш музиката, ще си харесаш ролята, защото трябва да я изиграеш!“.

Твърди, че за да изиграеш една роля, трябва да я харесваш. Минавала през процес, в началото на който ненавиждала и музиката, и историята на даден балет до момента на премиерата му, в който вече е обожавала ролята си. В този процес по някакъв начин я попроменяла и приспособявала към себе си, за да я усети; свиквала с музиката, с която заспивала вечер и се будела сутрин.

„С бунт и недоверие няма как да се получи спектакъл“.

Талант и леност?

„Случва се. Тогава излизам извън равновесие. Примери има много, не само в нашето, а изобщо – в изкуството. Не знам каква рецепта трябва да се приложи. Как да промениш един човек? Толкова талантливи момичета и момчета не успяват! Всеки трябва да се справи сам. Даваш му, мотивираш го, стоиш до него и го подкрепяш, но не се получава, ако му липсват хъс и дисциплина. Познат ни е и обратният случай – абсолютно бездарни момичета и момчета, но толкова работливи и амбициозни, че телата им се преобразуват от работата. Уважавам труда на тези хора и им давам възможности“.

Любимата публика на Марта Петкова е публиката в Софийската опера и балет.

„Играла съм къде ли не, но тази сцена има тежест, самата институция респектира. На нея се чувствам най-сигурна, най-способна, най-уверена, най-спокойна, най-смела. Преживявам най-щастливите си мигове, когато стъпя на нея.“

Откъде тя, която трябва да вдъхновява публиката и тези които ръководи, черпи своето собствено вдъхновение?  

„Ще дам пример с премиерата на „Ромео и Жулиета“. Много е трудно да изиграеш Жулиета с богатия си сценичен опит. След целия преживян драматизъм, с тежките роли, които си изиграл, и с опита, който си придобил, не е лесно изведнъж да стъпиш на сцената като най-чистото и най-невинно дете. Моята осанка предполага друго. Трябваше да се върна към самото начало. Тогава започнах да черпя вдъхновение от дъщеря си, която е приблизително на възрастта на Жулиета. Наблюдавам как реагира, как истински чисто се радва на малки неща, как се разстройва. „Открадвам“ емоции от нея и това ми помага.“

Преди години получила наградата „Кристална лира“ за изпълнението на Одета и Одилия в „Лебедово езеро“.

„Аз винаги съм недоволна от играта си в този спектакъл макар мои познати да я харесват. Тази награда беше признание. С нея преоткрих ролята и се почувствах по-уверена. Това винаги ще бъде скъпоценно за мен, наградата ми с най-висока стойност. „Лебедово езеро“ е много високо стъпало за всяка балерина. Тази роля е най-трудната, най-тежката.“

От политиката, от държавността Марта Петкова твърди, че като общност балетът е отделен, сякаш е консервиран. Признава обаче, че подкрепата на държавата, отношението на хората, които ни управляват, присъствието им на спектакли, това, да виждат тези талантливи хора, половината от които нямат нокти по краката и целите са в рани и травми, но обичат това, което правят, да показват уважението си към тях, е нещо изключително важно. Не крие, че е необходимо да усещат подкрепата им, защото

„културата е лицето на една страна, а ние смело можем да се гордеем с нашата.“

Трупата на Софийската опера и балет ще отпразнува Международния ден на балета на любимата си сцена със спектакъла „Великият Гетсби“. С много настроение, прекрасна музика и костюми, с хореографията на Лео Муич. Коктейл ще събере стари и нови поколения в балета.

„Много държа на приемствеността, защото имаме с какво да се гордеем. Хората преди нас са част от историята ни и ние сме толкова добри, защото ги е имало тях. Следващите поколения трябва да бъдат по-добри от нас, защото балетът е изкуство, развиващо се стремглаво.

На колегите си пожелавам да бъдат все така задружни, защото ние сме един много задружен колектив, и да бъдат здрави – те и близките им!“

В края на нашия разговор Марта Петкова ми представя Людмила Илиева, жена, седяща пред компютър в съседната стая. Сякаш за да подчертае, че великата мисия Балет на Софийската опера не се изпълнява само от нея.

Изпраща ме. По коридора ни срещат две момичетата от трупата, угрижени за костюмите си. Търсят не просто професионална, а и майчина грижа от своя художествен ръководител, примабалерината Марта Петкова. И тя им я дава.