От управлението на над 800 моста в Ню Йорк и преподаването в Колумбийския университет до фотографията, музиката и Желязната завеса – един разговор за инженерството като начин на живот, за свободата и за връзката с България
Човешка топлота, интелигентност, свръхинженерство и красота съжителстваха по време на откриването на фотоизложбата „Хора и конструкции“ и представянето на книгата на Божидар Янев „Конструктивният поглед“ на 3 септември в Галерия 88 „Камен Попов“ в София. Обичайната за представяне на книги беседа с автора не се състоя. Не беше и нужно. Беседвахме с фотографиите му… Вместо нея той дари с внимание всеки гост – по човешки топло, в пълен контраст със свръхинженерството, сякаш извънземно, върху фотографските си платна.
Разговорът ни с инженера и фотограф Божидар Янев е за красотата на конструкциите, отговорността, музиката, за свободата и за България от двете страни на Желязната завеса.
„Мостовете са мисли, реализирани в пространството“, казвате. Какво означава мостът за Вас отвъд неговото инженерно предназначение?
В моя личен модел редуцирам всичко до динамични равновесия (наричат се и транзакции) между информация и енергия в природата и техните аналогични интелигентност и пари в обществото. Физическите мостове и идеите улесняват и ускоряват живота като преодоляват природни и умствени ограничения. Някои сме заварили, без да ги разбираме, други строим и измисляме. В природата се борим със земното притегляне, в обществото – с наслоени страх и мързел. И в двата случая е необходима поддръжка и памет, за да не ги загубим. Аналогията ми се натрапи, когато констатирах нежеланието на американското общество да поддържа инфраструктурата си и примитивното му предпочитание на нови строежи вместо поддръжка на съществуващите. Беше през 80-те години на миналия век.
В продължение на 30 години сте отговаряли за управлението и инспекцията на над 800 моста в Ню Йорк. Как се променя погледът към един мост, когато човек носи отговорност не само за неговата конструкция, а и за безопасността на хората, които го използват?
Мостът трябва да служи ефективно в природата и в икономиката. Ако не е икономичен в парични измерения, няма да просъществува в природните. Най-великите проектанти, като Айфел и Роблинг, са също и строители, които са реализирали кули и мостове в рамките на строги бюджети и с перспектива за вековно ползване.
Какво започнахте да виждате в мостовете след десетилетия професионален опит – детайли, красота или особености, които обикновеният човек често не забелязва?
Сигурно повече детайли от потребителите. В американските мостове имам професионалния навик да търся какво им липсва в съответния момент и до кого да се отнеса. Другаде, особено в Япония и Китай, се чудя как ще остареят тези огромни и отговорни нови съоръжения.
В София сега недоумявам защо рампата от околовръстното шосе към Бояна стои затворена 2.5 години, когато можеше да служи на транспорта с временно подпиране, докато се реши постоянният ремонт. Как това не дразни отговорните инженери?
Кога инженерният поглед към конструкциите започна да се превръща във фотографски и художествен? Как се роди идеята за книгата Ви „Конструктивният поглед“?
Бях на 40 г., вече с опит в академична и консултантска работа, когато започнах да инспектирам мостовете на Ню Йорк, първо като консултант (1987–1989). Винаги съм бил любител на града и възможността да го „държа за юздите“ ми допадна. А това че нито професионален фотограф, нито обикновен инженер имат моя поглед, ме задължаваше да го документирам, на първо време за себе си. „Конструктивният поглед“ е послеслов на инспекторската ми кариера. Не би било съвсем етично да гледам на тези неща „отвън“, ако съм още в центъра им. Но имах и много материал от света: предимно от Франция, Япония и Китай, но и от другаде. С професионални цели издадох „Управление на Мостове“ (Bridge Management, John Wiley, 2007, 666 стр.), която японците и китайците преведоха, а иранците са си присвоили. С нея преподавах.
Вашите фотографии показват конструкции по начин, който ги превръща почти в абстрактни произведения на изкуството. Какво търсите, когато заставате зад фотоапарата – геометрия, светлина, мащаб, човешка следа?
Всичко това, но и неочакваното. Камерата често ще хване нещо, което ще ме изненада. Добрите скици са добри и обърнати наопаки. Така е и с добрите конструкции и с техните снимки. Не правя пощенски картички.
Какво бихте искали посетителите на изложбата в Галерия 88 „Камен Попов“ да видят в тези фотографии – самите мостове или нещо отвъд тях?
Ще видят каквото искат. Тук не съм преподавател. Благодарен съм на Юлита Попова и Жос Селис, че видяха достатъчно, за да ме поканят да покажа повторно моя поглед в тяхната изискана галерия. Така и аз ги видях по нов начин.
Вие основавате Секцията по инспекция и управление на мостове в Ню Йорк и я ръководите до пенсионирането си през 2018 г. Кое беше най-голямото Ви професионално предизвикателство през тези години?
В градската администрация търсех на първо място безопасна експлоатация (която през 1989 г. липсваше) и второ – предвиждах нужди, измерени в инженерни мерки и бюджети. Идеален бюджет няма. Управлението трябва да оптимизира. От опит, това се свежда до компромисно приоритизиране. Моят отдел управляваше информацията. Трябваше да я сортираме по най-убедителен начин за по-висшите управители, тези на бюджетите. Американската пазарна икономика отъждествява администрация с бюрокрация и ги мрази сумарно. Така че трябва да се отстояват административни нужди, да се култивира персонал и т.н. Нещата загрубяват и поевтиняват.
След като сте познавали отблизо повече от 800 моста, има ли сред тях един, който заема особено място в паметта Ви – като инженер, фотограф или човек?
Няма как да не се отличи Бруклинският мост на Джон (Йохан) Роблинг. Там е вложен строителен гений. Общата глобална визия и всеки най-малък детайл са в пълно единство. Майсторът е вложил еднакъв талант във всичко, без да приоритизира. Има го и при Айфел, но важи за всеки шедьовър във всяка област.
Но аз намерих за особено фотогеничен Куинсбъро, когато го видях от ъгли, недостъпни за другите. Много си харесвам постерите от него.
Сред хората, които ми повлияха, имаше преподаватели от УАСГ (някога ИСИ), професори в Колумбия, с които останахме близки завинаги, колеги от Ню Йорк, Япония и Европа, както и някои градски функционери, които ми дадоха пълномощия срещу много остра опозиция. И хората, с които бях на мостовете по 24 часа, 7 дни в седмицата.
Като дългогодишен професор в Колумбийския университет какво смятате за най-важното, което един добър инженер трябва да притежава освен технически знания?
Инженерството не е наука, а професия. През Ренесанса всичко се разделя. Строителите са се разделили на архитекти и инженери. Днес посредствените са в конфликт, добрите се допълват, а някои (за добро или не) пак поемат двете функции. Инженерите също се специализират – в проектиране („от горе надолу“) или в строителство („отдолу нагоре“). Добрите инженери трябва да могат и двете, както и да владеят икономиката на процеса. Това се опитах да развия в „Управление на мостове“ и да преподавам в Колумбийския университет, както и в „Бруклин колидж“. Но пазарът ще се опита да специализира тясно всеки. Всестранното развитие е лукс. Това че преподавах в университета, докато работех в града, се обсъждаше като „конфликт на интереси“.
Какво според Вас прави една инженерна конструкция красива? Възможно ли е красотата да бъде част от инженерната мисъл, а не нейно следствие?
На Луи Съливан се приписва фразата „Формата следва функцията“, която пък следва идеите на Виоле-льо-Дюк. Франк Гери, разбира се, казва и прави точно обратното, но не бих му поверил мост. Големите изобщо не третират въпроса – за тях всичко е интегрирано.
Прекарали сте десетилетия от живота си извън България и сте изградили впечатляваща професионална кариера в САЩ. Какво означава за Вас Родината след толкова години живот далеч от нея?
Човек си има корени – семейството, езика, образованието, улицата, града, страната и т. н. Разстоянието дава възможност всичко това да се оцени глобално. Вижда се какво е получено и какво може да се развие. Ние, инженерите, работим с вектори (напр. силата). Те имат приложни точки. Такъв е личният произход, без него – на никъде, посоката – след това, и накрая – до където стигнем.
Вашият професионален път в САЩ е започнал и се е развивал в годините на социалистическия строй в България – време на Желязната завеса, когато връзката между хората от Изтока и Запада е била много трудна. Как преживявахте тази дистанция от България и как тя повлия върху Вашето усещане за свобода, за света и за Родината?
Видях Желязната завеса от двете ѝ страни. Тя опрости нещата и позволи всички да изпитват удобно чувство за превъзходство. След падането ѝ нещата се усложниха и виждаме, че нито големите, нито малките сили се справят. В личен план, относителната свобода за избори на Запад е трудна за „управление“. Личната отговорност е по-голяма, човек сам си е виновен за всичко. Това тепърва се проумява в България; натоварено е с локални нюанси. Има измамни спомени за добро старо време, което изглежда така само ретроспективно, и апетит да се анализира нещо отдалечено, вместо да се прави нещо, което е под ръка.
Променя ли разстоянието начина, по който човек вижда своята страна? Как изглежда България през очите на човек, който я наблюдава отдалеч, но я носи със себе си през целия си живот?
Погледи от дистанция остават повърхностни, а от близо издребняват в подробности. Да се комбинират двете би било най-добре (както професионалният поглед отгоре и отдолу), но е трудно и носи риск да се остане ни тук – ни там. Големият Цветан Тодоров описа това в L’homme depayse.
Във Вашето семейство има интересна инженерна приемственост – и Вашият баща е бил инженер, свързан с Колумбийския университет, а Вашият син също е завършил там. Какво означава за Вас тази връзка между три поколения и предаването на професията от баща на син?
Аз определено исках да последвам баща си в Колумбия. В един период мислех, че е сгрешил като се е върнал, защото тук американското образование му вредеше, въпреки респекта който будеше. Когато по-късно родителите ми ме посетиха в Ню Йорк, разбрах че той е направил това, което е искал, а аз съм избрал своя път не заради него, а за себе си. Когато синът ми се дипломира в Колумбия (по литература) и особено когато се отбиваше в моя курс, за да си почине от своя, изпитвах удовлетворение. Дано родителите ми да са могли да си го представят!
Възможно ли е една професия да бъде повече от кариера – да се превърне в своеобразен семеен език, чрез който се предават знания, ценности и отношение към труда?
Професията е задължително повече от кариера, това е начин на живот до живот.
Кои мостове според Вас се поддържат по-трудно – инженерните или социалните?
Определено социалните, от тях зависят инженерните. Освен това за социалните няма общовалидни решения. Социалната гравитация не е нито равномерно разпределена, нито предсказуема.
Вие свирите на цигулка. Каква е ролята на музиката във Вашия професионален и житейски път?
Решаваща. Нищо по-идеално не е постигано в сравнение с музиката и математиката, по противоположни начини. Пораствайки в Пионерския оркестър на проф. Влади Симеонов, видях най-съвършената организация: 1. Всички си обичат работата; Всеки оркестрант е виртуоз, знае си репертоара наизуст и наблюдава всички останали; 2. Диригентът познава детайлно музиката и музикантите; 3. Планът е писан от гений; 4. Репетират, докато станат сигурни. Никъде другаде тези условия не се изпълняват 100% и затова само на концерти публиката може да е безрезервно възхитена.
След всичко, което сте видели и преживели – мостовете на Ню Йорк, академичния свят, фотографията, дългите години извън България – какво бихте искали да остане у читателя след „Конструктивният поглед“? И какво бихте искали той да започне да вижда по различен начин?
Читателите да кажат. Направих книгата, както я виждах, и тя отговаря на моите нужди. На някои им хареса напълно. Снежана Зарева-Гарфънкъл написа подробна положителна рецензия в сп. „Култура“. Други видяха само картинките – нищо лошо. Издателство „Колибри“ я разпространява, но хората я помислили за учебник. Подарих я на познати, които не са я отворили. Затова пък една читателка на изложбата ми каза, че всеки път вижда книгата по нов начин. От това по-хубаво …
Божидар Янев е роден в София през 1947 г. Завършва 20. ОУ „Тодор Минков“, след което 22. СУ „Георги С. Раковски“ и Университета по Архитектура, Строителство и Геодезия (УАСГ, 1970). Работи в Института по Строителна кибернетика. Защитава докторат по инженерна механика в Колумбийския университет (1976) и от 1978 г. работи в Калифорния и Ню Йорк като изследовател, преподавател, консултант и държавен служител. През 1989 г. е назначен в новосъздадения Мостов отдел при Транспортния отдел на Ню Йорк, където основава и ръководи секцията по Инспекция и Управление на Мостове до пенсионирането си през 2018 г. Същевременно води курсове по устойчивост на конструкциите, проектиране и управление на мостове в Колумбийския университет и „Бруклин политехник“. Изнася професионални лекции пред колеги в Япония, Франция, Дания, Обединеното Кралство, Италия, Индонезия и Австралия. Води кратки курсове в университетите „Чинхуа“, Пекин, и „Тонджз“и, Шанхай. От 2019 г. води курс по управление на мостове в УАСГ. Публикува материали на професионални теми, свързани с практиката му. Книгата му „Управление на Мостове“ (Bridge Management, John Wiley, 2007, 656 p.) е преведена на японски и китайски.
През 1994 г. Американската асоциация на Строителните инженери (ASCE) го избира за Административен инженер на годината. През 1995 г. Асоциацията на Мостовите проектанти и конструктори (ABCD) – за Инженер на годината. От 2008 г. е доктор хонорис кауза в УАСГ.
Фотографиите на Божидар Янев са показвани в Българската Национална Художествена Галерия. Фотографията му позволява да улови и съхрани уникални моменти от своята многостранна дейност, да извлече от тях максимална професионална поука, както и да ги сподели с широката публика.
Снимки: личен архив и Весела Заманчева.
