На 99 години на 17 февруари в дома си е починал Дянко Марков – царски офицер, военен авиатор, политзатворник и народен представител от демократичните сили след 1989 г.
Дянко Марков е роден в Плевен през 1922 г. в семейство на адвокат социалдемократ. Като ученик в гимназията придобива и музикално образование. Заедно с тримата си братя влиза в Съюза на българските младежки легиони (най-голямата патриотична организация в България, преди БКП да превърне патриотизма в престъпление – бел.авт.). Завършва Висшето военно училище като авиатор и защитава България от бомбардировките на Англия и САЩ. През 1945 г. става пилот на бомбардировач срещу губещата войната Германия.
„В личен план най-тежкият ми спомен от годините на комунистическия гнет беше, когато узнах, че докато ние двамата с по-възрастния ми брат Марко, доктор на юридическите науки от швейцарски университет, бяхме ангажирани във войната срещу Германия, комунистическите терористи, които вилнееха в тила под защитата на Червената армия, са извели баща ни и са го погубили без съд и присъда. И къде е гробът му – до ден-днешен не съм узнал.“ Това е част от речта на Дянко Марков, произнесена пред Европейския парламент през октомври 2014 г. по случай 25 години от рухването на комунизма в Източна Европа. Събитието е организирано от евродепутата Андрей Ковачев от ГЕРБ със съдействието на българската журналистка в Холандия Даниела Горчева.
През 1947 г. Дянко Марков е арестуван с група млади офицери по процес, известен като „втори легионерски център“ и осъден на 5 години затвор. Това събитие той предава в речта си пред ЕП с думите:
Шестдесет и пет души осъдени и още няколко задочно осъдени на смърт! На смърт бяха осъдени „само“ седем. „Само“!!! Това бяха абсолютно невинни хора! Бяха взети като младежи, някои от тях с едва създадени семейства, с малки дечица, и бяха обречени на един продължителен гнет, защото присъдите в мнозинството си бяха от 10 години нагоре – десет-петнадесет, до живот, смърт… Моята майка пише в благодарствено писмо до сестриното си семейство, което е било в нейна помощ в тези тежки времена:
„Присъствах на най-тежкото погребение, на което човек може да бъде свидетел. Шейсет и няколко души – младежи между 20- и 30-годишна възраст, млади, хубави, образовани, достойни и добри, погребваха своето бъдеще, погребваха своята младост, а някои погребваха и семействата си.“
На другия ден, след присъдата, за пръв път след 6 месеца единично съществуване в затворите на следствието, имаше среща на осъдените с близките им. И на тази среща в тъй наречената „кучкарница“, защото едновременно 10-15 души, които дотогава не бяха виждали близките си, ги срещаха пред двойна решетка, където сновяха надзиратели, и всички викаха високо, за да може да кажат нещо и да се чуят след толкова време раздяла.
Но след туй, като се прибрахме смазани, угнетени от тази „среща“ през двойна решетка с най-близките ни същества, дойде това, което в своята основна книга наричам „Възкресението“.
Един от по-възрастните хора, който беше адвокат и осъден с нас, беше същевременно и семинарист и много добър диригент. Той прикотка горе, на четвъртия етаж, почти цялата ни група, разпредели ни на четири гласа и между затворническите стени прозвуча шедьовърът на Шуберт „Спи ми, рожбо, спи…“.
Със „Спи ми, рожбо, спи“ на Шуберт ние започнахме превръщането на наказателната система на затворите в школа за стоицизъм – за човешко другарство, за обич между хората и за морал.
Това беше великото в усилията да бъде преодолян гнетът, който беше упражняван в нашето отечество. Защото Империята на злото – Московската, наред с тиранията, залегнала в основата на комунистическата политическа религия, беше съчетана със стремежа й през България да излезе на топло море. България беше обречена от тази империя – и затуй у нас беше въдворен най-тежкият режим и гнет.“
По-нататък в речта си Дянко Марков се спира специално на един от осъдените си другари, хирурга Никола Грозев (1915-1993). По стечение на обстоятелствата той е трябвало спешно и животоспасяващо да оперира в лагера „Белене“ свой мъчител – свиреп надзирател. „Знам, че ще ме убиеш“, му казал надзирателят. „Няма. Аз съм човек“ – отвърнал д-р Грозев. Надзирателят оздравял. Доктор Грозев излиза от лагера през 1954. ДС не спира да го следи почти да края на 80-те години, дори когато години наред той е началник на Хирургическото отделение в болницата в Поморие. Ето какво казва за него г-н Марков:
„Доктор Грозев беше лъчезарна личност, той беше човекът, който даваше опора, и не само медицинска. … беше лекувал в Родопите, в Странджа сред бедните хора, сред друговерците и те го обичаха всички. И го обичаха и в лагера, това беше човек, който можеше само да бъде обичан. Осъдиха го за 270 дни в карцера на остров Белене – 9 месеца долу в подземието, където при всяко прииждане на Дунава реката залива, оросява, наводнява и където водните плъхове се мъчат да изтръгнат залъците хляб дори от ръцете на окованите хора. Девет месеца! Няколко пъти бе извикан горе да оказва първа помощ, да помага и на мъчителите си. След девет месеца той излезе от карцера с усмивка: „Не бойте се, ето аз излизам от ада! Не бойте се, когато сте добри хора, верующи хора, когато не мразите даже враговете си, имате възможността да оцелеете!“
След затвора Дянко Марков работи първо в материалното производство, а след това кандидатства в Музикалния театър за цигулар и въпреки неблагонадеждността си като „враг на народа“ се доказва чрез таланта си.
През 2019 г. от „Фрогнюз“ съобщават, че само за две години Дянко Марков е станал жертва на 7 обира, при които освен пари са отмъкнати и два от ордените за храброст на летеца ветеран от войните.
Поклонението пред тялото на г-н Марков ще се извърши в събота, от 14 часа в Софийски централни гробища, съобщават от семейството.
