Месец юни е най-подходящият да си спомним за големия българин от Калофер Недю Бояджиев. На 22 юни се навършват 78 години от неговата смърт, а на 8-ми юни 156 години от рождението му
Неговият подвиг бе възкресен скоро в книга, излязла през юни тази година – в паметния за българите ден 2-ри юни, когато цяла България си спомня за подвига на Ботев и за всички българи, пожертвали живота си за свободата на България.
Д-р Недю Бояджиев не е загинал млад. Той умира малко след поредната тежка историческа промяна в родината ни: четири години след идването на комунистическата власт в България. Но неговото дело е не по-малко достойно от делото на съгражданина му Христо Ботев. Защото той не дава своя живот, но дава всички свои сили, за да спаси животите на 150 хиляди свои сънародници.
Д-р Бояджиев е роден осем години след създаването на Третата българска държава. В Калофер, по спомени на местните хора, има една поговорка: „Роди ли се пате, пускат го в реката. Роди ли се момче калоферче, пращат го в чужбина“. Такава е съдбата и на Недю Бояджиев. Той завършва с отличие пловдивската гимназия, след което заминава за Франция да следва ветеринарна медицина. Бил е окръжен ветеринарен лекар във Видин /1892 -1894 г./ и Русе /1895 -1899 г./ В периода 1899-1901 г. завършва стоматология в Париж и специализира в зъболекарския факултет в Монреал, Канада. Има негова публикация от това време, за приложение на наркозата в зъбната хирургия. Когато се завръща в България, е назначен за придворен лечител на княз Фердинанд.
По време на Първата световна война е мобилизиран, заедно с още 900 000 български мъже (тогава населението на България е 4.5 милиона души). Служи като санитарен капитан към щаба на Българската армия. По време на бойните действия попада в плен на английските войски в Гърция, но заедно с няколко свои другари успява да избяга.
През 1918 г. България капитулира с 800 000 хилядна войска. Костите на 100 000 мъже лежат по бойните полета в Македония. Още толкова са инвалидите. Над 150 000 войници остават заложници в Сърбия и Гърция, макар на пленниците от всички останали народности да е позволено да се завърнат по домовете си. Положението на българите е ужасяващо. Нямат покрив над главата си, нямат храна, нямат лекарства. Хиляди умират от върлуващия испански грип.
С паспорт, издаден от полския консул в София, д-р Недю Бояджиев се отправя към Швеция, за да търси помощ за останалите в плен български войници. В Стокхолм той успява да се срещне с принц Карл – брат на шведския крал и председател на Шведския червен кръст. Принцът е трогнат от историята, но за да действа, му е нужно официално потвърждение от българските власти. Тук обаче изниква проблем: България е окупирана от войските на Антантата и всякакви телеграфични връзки с чужбина са невъзможни. Трудната дипломатическа ситуация е разрешена с намесата на Доминик Мърфи, консул на САЩ в шведската столица, който преди това е бил на дипломатическа служба в София. Становището на г-н Мърфи по въпроса с българските военнопленници е счетено за достатъчно официално и принц Карл задейства всички възможни дипломатически канали, включително организациите на Червения кръст в Англия и САЩ. За българската кауза е привлечен и видният норвежки професор теолог Йоханес Ординг. В Христиания (днешната норвежка столица Осло) той докладва за българския въпрос пред върховния комисар за пленниците Фритьоф Нансен. При изпращането на д-р Бояджиев за България шведският принц заявява: „Когато се върнете в София, моля ви да съобщите на българския цар и на българския министър-председател, че се давам дума върху побелелите си коси, че няма да спра своите действия, докато българските пленници не се завърнат в родните огнища“.
Над две години продължават дипломатическите усилия по освобождаването на българските войници. Едва през 1920 г. Фритьоф Нансен заявява пред Обществото на народите в Женева, че и българските заложници най-после са освободени.
При завръщането си в София Недю Бояджиев е приет и от българския цар Борис Трети, и от министър-председателя Александър Стамболийски. Борис лично пише на принц Карл, за да му изкаже благодарността на българския народ. Александър Стамболийски моли д-р Бояджиев да направи списък на хората, съдействали в благородното дело, за да бъдат наградени с български ордени. Принц Карл Шведски е награден с орден „Свети Александър – Великия кръст“. На Фритьоф Нансен пък е наименуван един от големите централни булеварди в българската столица.
През 1922 г. д-р Недю Бояджиев е награден с шведския орден „Полярна звезда“ и е назначен за почетен генерален консул на Кралство Швеция в София. Тази длъжност той заема до 1942 г. и допринася извънредно много за опознаването на шведския и български народи, както и за спечелването симпатиите на Швеция за българската кауза в тежките следвоенни години, когато десетки хиляди сираци имат нужда от подкрепа. А после… започва следващата голяма война.
През 1945 г. д-р Бояджиев завещава родната си къща в Калофер за родилен дом. Умира на 22 юни 1948 г.
За материала е използвана информация от книгата „Със скалпел, перо и чест“, със съавтори д-р Мирослав Лазаров и д-р Милена Кръстанова. В нея освен ценни архивни документи за подвига на д-р Недю Бояджиев могат да бъдат прочетени интересни факти за още над 70 български ветеринари, оставили следа в обществения живот на България.
