Политиката на Европейския съюз спрямо Китай е на исторически кръстопът и той се люшка напред-назад, противоречейки сам на себе си, както стана ясно от важните събития, случили се в последно време.
На 25 март Джо Байдън участва в срещата на върха на ЕС — за първи път от 2009 г. насам президент на САЩ участва в среща на лидерите на 27-те държави членки на ЕС — и призова за по-тясно сътрудничество между САЩ и ЕС при контактите им с Китай и Русия.
Но германската канцлерка Ангела Меркел настоя ЕС да не споделя “идентичност” с Вашингтон по въпроса за ККП. “Тя е абсолютно ясна”, допълни тя.
На 22 март обаче ЕС обяви първите си санкции срещу режима на ККП след 4 юни 1989 г., координирайки ги със САЩ и другите си съюзници. На 24 март държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен води разговори с президента на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и с главния представител по външната политика на ЕС Жозеп Борел, след което двамата излязоха с общо изявление, в което се съобщава за по-интензивен диалог между САЩ и Европа по въпроса за Китай.
Тази толкова контрастна и по някакъв начин драматична поредица от събития показва, че политиката на ЕС по отношение на Китай е на кръстопът.
От една страна, заради икономическите изкушения и изнудване на ККП ЕС попада в капана ѝ толкова дълбоко, че му е трудно да се измъкне оттам; от друга страна, ценностите на ЕС и ККП са коренно противоположни, а глобалните амбиции и „вълчата дипломация“ на ККП помагат на ЕС да осъзнае стратегическата заплаха и тактическо изнудване на ККП, и той инстинктивно минава в защитна позиция.
В този критичен момент, когато международната ситуация минава през дълбоки промени и международният стратегически пейзаж се размества, ЕС спешно се нуждае от стратегическа рамка за Китай, която да е по-скоро ясна, отколкото мътна, гледаща към бъдещето, а не към миналото и логично-последователна, вместо пълна с противоречия.
Първият документ за политиката на ЕС с Китай – “Комуникация от Комисията: дългосрочната политика по отношенията между Китай и Европа” – е създаден през 1993 г. През 1995 г. ЕС издава още седем документа, сред които “Елементи на нова стратегия на ЕС за Китай” през 1996 г., “Създаване на цялостно партньорство с Китай” през 1998 г., “Стратегия на ЕС спрямо Китай: въвеждане на комуникацията от 1998 г. и бъдещи стъпки за по-ефективна политика на ЕС” през 2001 г., “ЕС–Китай: Комисията приема нова стратегия за по-зряло партньорство” през 2003 г., “ЕС–Китай: по-близки партньори, растящи отговорности” през 2006 г., “Елементи на новата стратегия за Китай” през 2016 г. и “EС–Китай — стратегически поглед” през 2019 г.
В тези документи ЕС винаги гледа на ККП като на “партньор”, дори и да не е “лесен партньор”; едва след 2019 г. ЕС започва да гледа на комунистическия режим като на “системен съперник”.
Но това е само една от трите визии на ЕС за ККП, другите две са “партньор за преговори” и “икономически конкурент”. ЕС все още се колебае да изостави предишната си политика и илюзии, че ККП е партньор, който се движи напред. Какво тогава значи дефиницията „системен съперник“ в тази многопластова визия? ЕС не е дал ясен отговор.
Дългогодишните илюзии на ЕС относно ККП вероятно са резултат от десетилетните усилия на Китай да влияе на Европа чрез обединени фронтови организации (pdf). За Китай Европа винаги е била главното бойно поле към глобалните му амбиции.
Още през 70-те години на 20-ти век Мао Дзедун прокарва „Теорията за трите свята“, подкрепяйки обединението на Европа и Европа като отделна колона сред световните сили. Основната цел е разделението на западния свят чрез обособяване на Европа като политически, икономически и технологичен център, като част от голямата схема на комунистическия режим и геостратегическата борба между континентите.
В ерата след Мао ЕС продължава да се хваща все повече в капана на ККП за „реформи и отваряне“, до завършването на европейската интеграция през 1993 г., когато влиза в сила договорът от Маастрихт, който бележи официалното създаване на ЕС. След това ЕС улеснява „възхода на ККП“, като дава достъп на Пекин до своите пазари, капитали и технологии.
Двустранната търговия между Китай и ЕС например нараства от 55,68 милиарда долара през 1999 г. до 709 милиарда долара през 2020 г., когато Китай за първи път става най-големият търговски партньор на ЕС, задминавайки САЩ. Отново през 2020 г. дългосрочният търговски баланс на Китай с ЕС е на плюс с 212 милиарда долара.
Главна роля в тази двустранна търговия играе Германия, с търговски обмен на стойност 249 милиарда долара през 2020 г. Китай за пета поредна година е най-големият търговски партньор на Германия.
Друг пример от статистиките на Мнистерството на търговията на Китай е броят на предприятията в Китай с инвестиции от ЕС: над 16 000. Съдадени са общо 47 224 проекта, а общите инвестиции до края на 2018 г. са 131 милиарда долара.
Тесните икономически връзки между Европа и Китай напълно объркват гледната точка на ЕС, и по-специално на Германия, за ККП. Важно е да отбележим, че през 2020 г., когато търговската война на САЩ срещу Пекин ескалира, Меркел използва позицията си като концлер на Германия, както и председателството на Европейския съвет, за да заглуши опозицията в Съюза и да прокара общото инвестиционно споразумение между Китай и ЕС, въпреки критиките от страна на администрацията на президента Тръмп и екипа на Байдън.
Тя в крайна сметка прие мъглявите обещания на ККП да спазва човешките права и обяви пакта.
В отговор ККП награди ЕС и Германия с икономически изкушения, вмъквайки и няколко заплахи. През декември 2019 г. китайския посланик в Германия У Кън заплаши Берлин с ответни действия, ако изключат „Huawei“ като доставчик за 5G комуникационната система, както и със сериозни последствия за износа на автомобили за континентален Китай.
С други думи, докато ЕС допринасяше за “възхода на ККП”, ККП не отслаби натиска и се превърна в нарастваща заплаха за блока. Икономическите и технологични предизвикателства от нейна страна ставаха все по-сериозни, тоталитарният ѝ подход – все по-деструктивен спрямо основания на правила международен ред, а „вълчата“ ѝ дипломация – все по-нападателна и неотстъпчива на международния и дипломатически фронт.
Стратегическата конфронтация между комунистическия режим и Европа е повече от очевидна.
Колкото и мрачна да е реалността обаче, някои сили в ЕС все още не желаят да се изправят лице в лице с нея. И заради своя възход ККП си остава главно партньор на ЕС, макар и също конкурент и системен съперник в икономическите, технологични и глобални въпроси.
Тази гледна точка е отразена в доклада за Китай от януари 2019 г. на Федарцията на немските индустриалци (pdf). Според този доклад Германия и Европа трябва да се откажат от политиката „търговия за промяна“ спрямо Китай и да спрат да се опитват да променят ККП. След повече от 40 години развитие Китай е създал политически, икономически и социален “хибриден модел” със собствените си характеристики, интегрирайки елементи от държавната и пазарната икономика, развил се е от последовател до създател на правила и така е станал системен съперник за “отворените пазарни икономики” на Германия и Европа.
Подтекстът в този доклад изглежда е, че западните общества трябва да „съжителстват мирно“ с ККП. През 50-те години на 20-ти век Хрушчов се застъпваше за „трите мирни линии“ – “мирен преход”, “мирна конкуренция” и “мирно съжителство“ между САЩ и СССР, или между социалистическите и капиталистически държави. Идеята бързо се разпадна.
Забавно е как определени сили в ЕС сега се опитват да съживят тази остаряла фантазия на Никита Хрушчов. Но е и много опасно.
В реч през парламента на Чехия на 12 август 2020 г. тогавашният държавен секретар на САЩ Майк Помпео каза, че заплахата, „която представлява Китайската комунистическа партия и нейните кампании за принуда и контрол“ са по-страшни от някогашната заплаха от СССР.
“Това, което се случва сега е Студена война 2.0. Предизвикателството да се преодолее заплахата от ККП в някои отношения е много по-трудно. ККП, за разлика от Съветския съюз, е част от нашите икономики, политика и общества по начин, който е невъзможно да пренебрегнем“, каза той.
Всъщност именно илюзиите на ЕС относно ККП позволиха на тоталитарния режим да разклати блока. Но ЕС има повече сила от ККП. Както посочва Люк Пати, старши изследовател в Датския институт за международни изследвания, Пекин се опитва да тормози европейските държави с икономически заплахи, но Европа всъщност може и без ККП.
Например високопоставени чиновници от ЕС често изтъкват, че всеки ден между Китай и ЕС се обменят стоки за над 1,5 милиарда евро. Но всъщност ежедневният търговски обмен на държавите от ЕС е почти 30 милиарда евро”, пише Пати.
Друг пример от 2020 г. е намаляване на общата чуждестранна търговия до 4,2 трилиона долара, с 10,43% по-малко в сравнение с 2019 г. Докато вътрешната търговия между страните членки на ЕС е 3,3 трилиона долара, със 7,37% по-малко в сравнение с 2019 г. Тоест, ЕС ясно показва, че приоритет за държавите членки е търговията между тях.
Следователно е глупаво е да се твърди, че Европа е икономически зависима от ККП; и ако говорим за зависимост, тя е двустранна, и зависимостта на ККП от ЕС е много по-голяма, отколкото обратно.
Ако ЕС забрави за краткосрочната полза от сътрудничеството си с ККП, няма да му бъде трудно да създаде стратегически разумна политика за Китай, и всички кръстопътища ще бъдат пресечени веднъж и завинаги. Продължителното колебание и илюзиите ще поставят ЕС в опасна за самия него ситуация, с нарастващи заплахи и задълбочаващи се проблеми от страна на китайския режим.
Уан Хъ е магистър по специалностите право и история, с фокус върху мждународното комунистическо движение. Бивш университетски преподавател и изпълнителен директор на гоялма частна компания в Китай. Бил е два пъти затворник в Китай заради вярата си. В момента Уан живее в САЩ и публикува коментари за вътрешнополитическото положение в Китай от 2017 г.
Мнението, изразено в тази статия, е на автора и не съвпада непремнно с гледната точка на „The Epoch Times“.
