Думи на големия българин Стоян Михайловски
Авторът на химна „Върви народе, възродени”, Стоян Михайловски е роден на 7 януари 1856 г. в Елена в стар възрожденски род. Племенник е на Иларион Макариополски. Израства във Велико Търново. Завършва Френския лицей в Цариград. Следва право в Екс-ан-Прованс, Франция. След Освобождението работи като адвокат и съдия, главен секретар на Министерството на правосъдието, доцент по всеобща литературна история във Висшето училище (днес СУ „Климент Охридски“). Действителен член е на БАН от 1898 г., председател на Върховния македоно-одрински комитет (1901-1903). Автор на множество стихотворения, поеми, пародии, басни и статии, голяма част непубликувани приживе. Най-известната му творба е химнът на българската просвета и култура „Кирил и Методий“ („Върви, народе, възродени…“). Умира в София на 3 август 1927 г.
„Българската развала, такава каквато я виждаме днес, е направо ужасяваща. В такава страна високочеловеколюбивите наредби са цял анахронизъм. Авгиевите обори искат огън – не лопатки!
Робът, имам предвид не само за настоящия роб, но и за оня, който, макар еманципиран вече от вещественото неволничество, запазил в душата си робските инстинкти и влечения – робът не зачита прекалено хуманните закони; той ги нарушава и погазва колчем може да направи това безнаказано. Той е навикнал да мисли, че законът е израз на чужда воля – на волята на силните, на волята на онези, които употребяват своята сила против неговата немощ. В закона той вижда произволно надмощие – също тъй както в държавната йерархия вижда организирано самозванство.
Ако приемем формулата на Монтескьо, че базисът на демокрацията е добродетелта – трябва да заключим, че развалените нрави са несъвместни с демократически държавен строй – сиреч че у развалените хора демократизмът бива нещо несъществено, безпредметно, едно повърхностно лустро, един безсмислен изглед, една изкуствена вънкашност, прикриваща пълно нищожество. Такъв е демократизмът на русите, на гърците, на турците, на власите и на сърбите… А преди всичко, такъв е демократизмът на българите.
Външният, изкуственият демократизъм бива винаги една модна игра; той се проваля скоро, понеже модите са работи временни. Той изчезва безследно, както изчезват работи, които сме възприели не от любов към тях, а по каприз или по незнание, или по груб материален интерес. Капризът и интересът не таят в себе си никакъв елемент или базис за вековно съществувание.
Прочее, за да не пропадне, демократизмът не трябва да бъде само вънкашен, а още вътрешен, сиреч не трябва да състои в сухи и бездушни форми, а в дълбоки инстинкти и непоколебими вярвания.
Когато нас движи вярата в едно начало, в един институт, в едно право – ние сме несъкрушими в житейските борби, неуморими в хода си по пътя на живота. На вярата нищо не омръзва. На крепката и безконечна вяра попрището е крепко и безконечно.
Наопаки, гдето липсва дух, липсват животоспасителна мощ и борческа сила, гдето липсват велико сърце и велика съвест, липсват велика дееспособност и велико творчество.
Погледнете как запада православието. Защо запада?… Защото е ръководено от хора тъпи, бездарни, лишени от водителски качества, както и от никаква религиозна възторженост и апостолска пламенност, некадърни да организират никакво духовно наставничество, предадени на сух формализъм и на безплодно обредолюбие!
Така западат и демократическите институции в североизточните и в югоизточните страни на Европа – в същите онези страни, където тъй жалостно крее и линее православието.
Духът е, който дава живот. Духът гдето липсва, животът е един примамлив образ на живот, едно бегло видение, една емблема на безсмислие и неразумност.
Нека прочее обърнем гръб на изкуствения, на вънкашния демократизъм… Нека престанем да отъждествяваме тези две работи – основни демократически наредби и реална народна демократическа организация… Между тези две работи зее черна яма, когато е въпрос за североизточни и югоизточни европейски страни.
Най-вредоносната омая е омаята от небивалици, от въображаеми блага, от неосъществими преустройства… Такава е българската омая… Такава е, по-вярно, омаята на онези вечно разбунени младежки елементи у нас, елементи, които нито преди петдесет години, нито днес, не смогнаха да разберат тая истина – че единственият, законен, разумен, работоспособен и народоспасителен революционер е Времето!
Основните институции биват отзвук на публичната съвест, но на настояща публична съвест, на публична съвест, всячески проявена от народните маси, а не на някаква си бедна публична съвест, криеща се в сантименталните очаквания на идеолозите и в мъглявите надежди на невъзмъжалите трибуни… Когато основните институции изказват бъдеща публична съвест, те са една химера, защото те представляват като нещо съществуващо това, което всъщност не съществува – те са израз на душа, мисъл и вяра, каквито обществото не може да схване и разбере, на които следователно то не може да оцени потребата, от които следователно то не може да очаква помощ и избавление и не може да ги зачита и почита.
Основните институции трябва да се променят лека-полека успоредно с промяната на нравите; нравите са една стълба, по която стълба се качват и въздигат стъпка по стъпало законите: всяко стъпало представлява един период в публичния развой: ето това е то културен възход.
Иполит Тен бележи: Que les institutions respectent les moeurs – et les moeurs respecteront les institutions (Ако институциите зачитат нравите, и нравите ще зачитат институциите).
В България основните институции прогласяват държавата за правова държава. Това е превъзходно. Но ще бъде превъзходно също, ако се знаеше добре, че правова държава не е оная, където правата са написани само на бяла хартия, а оная, където правата са били предварително написани в сърцата… На това българските елефтеромани отговарят:
„Нашите основни институции представляват един далечен идеал“. Но далечен или не, ние не можем без него… Колкото думи, толкова и заблуди.
Когато институциите представляват един далечен идеал, те нямат друга стойност освен оная на един символ, на едно философско мнение, на един нов социален experimentum, на непризнато някакво credo… А всъщност институциите са тогава нещо реално – когато те съответствуват с грубите, но същински потреби на народните маси, когато те отговарят на бруталните, но неотложни и въпиещи интереси на държавата. Институциите на един народ са неговото нравствено-духовно облекло.
А само онова облекло бива добро (искаме прошка за баналността на тая фигура), само онова облекло бива добро, което се прави по мярка.
В заключение, без превъзпитание и морална култура не са достъпни и осъществими никакъв демократизъм, никаква свобода.“
Из „Как запада и се проваля една държава“, Неиздадени съчинения, , т. 1-2, София, 1940 г.
