Красота, доброта и праведност – славата на Бог и на нашата истинска човешка природа ясно се открояват в изкуството на Рафаело. Ето защо днес, 500 години след смъртта му, неговите творби все още имат способността да окриляват и да вдъхват надежда. Затова изкуството на Рафаело е все така актуално и необходимо в нашето съвремие, когато всичко около нас изглежда се движи в не особено добра посока.
Картините и скиците на Рафаело ни свързват с нашите вътрешни светове, връщайки ни по този начин към присъщата ни доброта. Изкуството му ни напомня за най-възвишената ни страна.
„Рафаело ни свързва с ангелите на нашата по-извисена същност“ – казва Матиас Уивел, куратор на италиански картини и рисунки от XVI век в Националната художествена галерия в Лондон, в своя беседа „Рафаело: Виртуозът на Ренесанса“.
Изкуството на Рафаело е способно да направи това, защото той с цялото си сърце улавя и пресътворява човешката пророда – било то в обикновена скица или в завършена картина. Всеки, докоснал се до неговите произведения на изкуството, не може да не стане по-добър човек.
В чест на Рафаело
Ретроспективната изложба „Рафаело 1520–1483” в Рим, по случай 500-годишнината от смъртта му, предоставя рядък шанс. В нея са представени 120 картини и скици на Рафаело и още 84 творби, сред които древни римски артефакти, ренесансови скулптури, кондики и други, които ни дават възможност да разберем по-цялостно Рафаело и неговото творчество.
Изложбата изследва несравнимия майсторски почерк на Рафаело като художник, но също и Рафаело – архитектът и пазител на антики, показвайки „универсалния художник“, както го нарича историкът по изкуство от XVI век, Джорджо Вазари.
Организирана от галерията Скудерие дел Куиринале и галерията Уфици във Флоренция, планирането на изложбата, в което участват редица арт експерти, отнема три години. Марция Файети и Матео Лафранкони са куратори на „Рафаело” със съдействието на Винченцо Фаринела и Франческо Паоло Ди Теодоро.
Много от експонатите са взети на заем от световно известни институции. Три от „Мадоните“ на Рафаело се завръщат в Италия за първи път от изнасянето им в чужбина: „Мадона Алба“ – от Националната художествена галерия във Вашингтон; „Мадоната с розата” – от Прадо в Мадрид, Испания; и „Мадона Темпи“ – от Алте Пинакотека в Мюнхен, Германия. Двата портрета на папи на Рафаело – Юлий II и Лъв X с кардиналите Джулио де Медичи и Луиджи де Роси – никога не са били виждани под един покрив.
Един от многото акценти в изложбата е писмо до папа Лъв X, в което Рафаело и неговият приятел Балдасаре Кастилионе обясняват за амбициозен проект, върху който Рафаело работи в продължение на няколко месеца, водещ до неговата смърт – археологически проект, който цели възстановяване славата на Рим регион по регион.
Изложбата ретроспективно следва художествените начинания на Рафаело назад във времето – от смъртта му на 6 април 1520 г., през трите отличителни периода от живота му: от Рим до Флоренция, от Флоренция до Умбрия и до неговите корени в Урбино. Тя разкрива първо края на живота на Рафаело – с възстановка в пълен размер на гробницата му в Пантеона. Голямата му гробница дава на посетителите представа за високата почит, с която е удостояван и приживе, и в смъртта.
Чрез изкуството на Рафаело
Независимо дали пресъздава възвишени, мили Мадони, или папи в разкошни церемониални одежди, картините на Рафаело сякаш надхвърлят времето, културата и иконографския стил, така че всеки да може да се свърже със същността на творбите му.
Папа
Хвърлете бърз поглед към портрета на Юлий II на Рафаело. Всичко на повърхността сочи позицията на Юлий като папа. Той седи на трон, облечен в папско червено кадифе и бял сатен или коприна, ръцете му са украсени със скъпоценни камъни. На зеления фон виждаме символите на църквата и на папството му, но това, което се излъчва от картината, е неговата човечност.
(Националната галерия, Лондон)
Когато погледнем по-внимателно, виждаме Юлий – човекът, потънал дълбоко в размисли. Сякаш почти сме го хванали неочаквано. Устните му са свити в концентрация и той сякаш се намества на мястото си, сякаш му е неудобно. Лявата му ръка здраво стиска подлакътника на стола, като че да се задържи стабилно, а дясната – леко държи носна кърпа. Тук Рафаело ни свързва с човека, който ръководи Римокатолическата църква. Сякаш ни напомня, че Юлий е представител на Бог тук на земята, човек като нас.
Рицар
В „Сънят на рицаря (Херкулес на кръстопът)“ Рафаело избира да интерпретира епична поема, която баща му е написал за Федерико да Монтефелтро, херцог на Урбино. Бащата на Рафаело, Джовани Санцио бил писател и художник в двора на Урбино и написал поемата въз основа на мита за Херкулес на кръстопът. Според информация от уебсайта на Националната галерия в Лондон поемата на Санцио е единствената версия, в която войникът спи.
В картината млад войник, на име Сципион, спи в сянката на елхово дърво, угрижен за избора, който трябва да направи, когато се събуди. От двете му страни стои по една жена: отляво е Добродетелта, а отдясно – Удоволствието. Рафаело рисува Удоволствието с нежна привлекателност; косата ѝ е разхлабена, носи пастелни тонове и изискано повдига роклята си. Първоначално изобразява Удоволствието с по-къса рокля, но се решава на тази версия, която така или иначе олицетворява порочността ѝ. Това, което предлага Удоволствието, са все неща лесни и красиви, докато Добродетелта, в скромното си облекло, предлага учене и доблест – по-труден, но по-полезен изход.
Мадона
Погледнете някоя от красивите Мадони на Рафаело, с които е толкова известен. В „Мадона Алба“, вляво на картината, невинността на детското любопитство се излъчва от малкото дете, което ще стане св. Йоан Кръстител. Йоан гледа с очакване нагоре към детето Христос, което крепи кръста, който Йоан държи.
Очевидно мъдро за годините си, детето Христос показва откъсване от земната сантиментална любов, защото знае, че е на земята за нещо по-голямо. Той е поставил единия си крак колебливо на земята, може би предполагайки, че той е в света, но все пак не е от света.
Докато Йоан носи кожа, за да се топли, детето Христос не носи и не иска нищо от този свят, освен да научи другите да следват Бог. Ако махнем класическите римски одежди, бихме могли да разглеждаме творбата като семеен портрет на майка и нейните отрочета в нежен, игрив момент сред природата. По този начин Рафаело прави тази сцена трогателна за всеки един от нас.
Ясно е, че Рафаело рисува религиозна сцена в „Мадона Алба“, но това, което изглежда се появява в много от неговите картини, е хармоничното противопоставяне между духовното и земното – божественото и човешкото царство.
Практиката прави красота
Хармонията в изкуството не се случва просто така. Погледнете някои от скиците на Рафаело и ще видите как е преработил много от персонажите си. Някои скици показват къде той леко измества ъгъла на главата или ръката, така че всяка фигура фино да се свърже с останалите елементи в картината. Ако премахнете и един от тези елементи – цялата композиция се озовава в дисхармония. Именно това прави Рафаело образцов създател на групи от фигури, както се вижда в изключителния му проект „Атинската школа“ във Ватикана.
Роден в Урбино през 1483 г., Рафаело е потопен в изкуството от съвсем млада възраст. Говори се, че когато баща му видял художествения талант на сина си, потърсил за него място за чиракуване. Санцио посетил работилницата на Андреа дел Верокио, чиито чираци били Пиетро Перуджино и Леонардо да Винчи. Бащата на Рафаело избира Перуджино да преподава на сина му, въпреки че Рафаело вероятно не е започнал чиракуването, докато баща му е бил жив, тъй като е бил много малък.
Въпреки че остава сирак на 11 години, Рафаело вече е научил дворцовите маниери на джентълмен от баща си, който го запознава с хуманистичната философия на двора.
Едва 17-годишен, Рафаело вече е смятан за майстор. На 25 години той е повикан от папа Юлий II в Рим по препоръка на Донато Браманте, архитекта на базиликата „Свети Петър“. Години по-късно Рафаело поема ролята от Браманте.
Рафаело се учел от своите съвременници от Великия Ренесанс – Леонардо да Винчи и Микеланджело. Да Винчи бил с 31 години по-възрастен от него, а Микеланджело – с осем. Рафаело усъвършенствал техниките на по-възрастните си съвременници.
Но той гледал и към миналото – към високите идеали на древните римски изкуства, пълни със спокойствие, красота и баланс. Пламенно защитавал тези изкуства, като предпочитал да реставрира автентични отрязъци, вместо да въвежда изменения чрез нови идеи, както някои негови колеги.
Съвременниците на Рафаело отново и отново споменават за добрия му характер. За разлика от Леонардо и Микеланджело, които били по-самотни художници, Рафаело бил любимец в двора и извън него.
Вазари разказва, че Рафаело винаги поставял другите на първо място; ако някой художник искал помощ, Рафаело оставял собствената си творба настрана, за да му помогне. Вазари дори заявява, че Рафаело се отнасял към занаятчиите в работилницата си, както би се отнасял към собствените си деца и по всичко личи, че те са му отвръщали с любов. „Той никога не отивал в двора, без да е преидружен от около 50 художници, всички способни и отлични, които му оказвали чест да му правят компания. Накратко, той живеел не като художник, а като принц.“
В творбите на Рафаело преливат неговите доброта и вяра. Изкуството му е изпълнено с красота, която може да се види не само с очите, но и със сърцето. Ето защо е устойчиво във времето – чрез четката си „принцът на живописта“ рисува на езика на душата.
Изложбата „Рафаело 1520–1483” продължава до 2 юни. За да научите повече за нея, посетете ScuderieQuirinale.it
