“Обичам истината повече от всичко”, пише Бетовен до Гьоте преди 200 години. Разбира се, Гьоте също обича истината, но по-изтънчено, отдалече. Любовта на Бетовен е страстна, бурна, неспокойна; истината, според него, има нещо общо с Бог, със самата любов, със справедливостта и красотта. Тази любов полага основите за неговата музика – величествена, искрена и красива, отвъд думите.
Но макар музиката му да е красива, Бетовен не е. Неговите приятели го описват като нисък, мургав, набит, непохватен, с труден характер и по-скоро селско, белязано от шарката лице. Те любезно отбелязват и красивата му коса и ослепително белите зъби.
Бетовен е син на пияница, познал от малък бой и глад. По-късно е прибран и отгледан от влиятелни и справедливи хора, които веднага разпознали големия му музикален талант. Макар и избухлив по характер, Бетовен имал щедро сърце.
На 29 години, на прага на големия успех, той пише на брат си: “Ако условията позволяват, изкуството ми ще бъде в помощ на бедните.” Никога не се жени, макар че непрекъснато е влюбен, и му е трудно да поддържа приятелства: след периоди на големи караници нещата отново се оправят.
Големият кръст, който трябва да носи до смъртта си, му е даден, когато е на 26 години. Тогава той започва да оглушава, и скоро напълно губи слуха си. В прочутото си писмо “Heiligenstadt Testament”, написано през 1802 г. до двамата му братя Карл и Йохан, Бетовен споделя своето отчаяние и мисли за самоубийство, но също и за голямо чудо, за огромно облекчение, как открива в себе си непоклатима сила и увереност, че е „невъзможно да напусна света, без да съм изказал всичко, което напира вътре в мен“.
Песента „Колко великолепна е природата, блеснала пред мен“ е композирана, когато Бетовен е на 19 години. Това е песен на млад дух, безстрашен и, напълно основателно, изпълнен с голени надежди. Подобна атмосфера се усеща в камерната музика от същия период, отражение на света по онова време – последните десетилетия на 18-ти век са епоха на просвещение, симетрия, логика и яснота.
Следващите години са годините на роматизма, когато музиката става по-малко абстрактна и по-лична. Формите са по-малко оганичителни. Драматизмът е във възход и емоциите, особено емоциите на самия композитор, заемат все по-централна роля в музикалните произведения. „Фантазия за пиано, хор и оркестър“ е жизнерадостен химн за природата и за способността на човечеството да постигне мир и щастие в този свят. Удивително е, че това произведение е написано, докато глухотата на Бетовен напредва.
През този период Бетовен пише и единствената си опера, „Фиделио“, прокарвайки традиция, характерна и за много от последващите му произведения, особено за бавните части на неговите струнни квартети и сонати за пиано: конфликт, молба към Бог за помощ и неизменно разрешение, съпътствано от радост. Най-добрите примери за това могат да бъдат намерени в последното действие на „Фиделио“ и в „Одата на радостта“, която завършва Деветата симфония.
Музиката на Бетовен е музика на религията и “Missa Solemnis” e неговото върховно постижение, написано, „за да събуди трайно религиозно чувство в изпълнителя и слушателя“.
В „Бенедикт“ се намира може би най-великолепният от всички портрети на Христос. Гласовете пеят „Благословен е той, който идва в името на Бог“, но липсва каквото и да е описание на този благословен човек, за когото те пеят. Вместо това се чува соло на цигулка, което се извисява над целия оркестър и над хора. Няма нищо написано или казано, нарисувано или изпято, което да създава толкова силен образ като този.
Макар почто цлата гореизброена музика на включва текстове, в последните му години мислоите и чувствата на Бетховен навлизат в сфера, която е отвъд думите. Музиката лесно преминава отвъд границите на юовешкия език, за да опиве по-дълбоки борби и триумфи.
Една красива история доказва това. Близка приятелка на Бетовен губи 6-годишния си син, и той дълго време не знае как да изкаже съболезнованията си. Накрая я кани в дома си. Когато тя идва, той сяда на пианото с думите: „Сега ще си говорим в тонове“. След това в продължение на един час той импровизира, а тя мълчаливо слуша. Историята свършва години по-късно, когато дамата разказва на младия Феликс Менделсон: „Този ден той ми каза всичко, което исках да чуя, и постепенно започнах да чувствам утеха“.
В последната му соната за пиано, Op. 111, ще намерим „всичко“: тя е пътуване от отчаянието към приемането и от приемането към моментите на радост и на тихо удивление. А струнният квартет Op. 135 ни позволява да надзърнем в чистия свят, който Бетовен достига в края на живота си. Това е звукът на музиката, създадена в чисто мълчание, откровен диалог без думи между композитора и Създателя. Музика на блестящи галактики, прекрасна, тайнствена, въртяща се през безкрайното пространство в неизвестна, но уникална посока. Това може би е увереността, че за страданието има решение, което постепенно ще намираме.
Точно преди смъртта си Бетовен казва: „В Рая аз ще чувам!“ Според мен Бетовен винаги е чувал. „Получих тази музика директно от Бог“, изкрещял той веднъж на недоволен музикант.
Ние, клетите, безпомощни смъртни изглежда сме глухите, които не успяваме да чуем думите на Бог.
Реймънд Бийгъл е свирил като акомпаниращ пианист във всички най-големи музикални зали в САЩ, Европа и Южна Америка. Работи като журналист в редица музикални издания: The Opera Quarterly, Classical Voice, Fanfare Magazine, Classic Record Collector (ОК), и New York Observer. Преподавал е музика в Държавния университет в Ню Йорк, в Западната музикална академия и в Американския музикален институт в Грац, Австрия. През последните 28 години преподава камерна музика в Музикалното училище на Манхатън.
