Уйгурска майка разказва за кошмара, започнал на китайско летище. Междувременно Държавният департамент предупреждава американците за рисковете при пътуване до Китай.
Михригул Турсун се нуждаеше от помощ. Беше станала майка преди два месеца и се грижеше за три кърмачета.
Намираше се на китайско летище с тризнаците в ръце.
Появиха се двама непознати, мъж и жена. Предложиха да подържат новородените ѝ.
Турсун с готовност прие. Но щом им предаде бебетата си, лицата им се промениха.
„Последвайте ни“, наредиха ѝ.
Бяха китайски полицаи.
Така започна изпитание, което ѝ отне едно от децата и погуби години от младостта ѝ.
Тя не знаеше дали ще излезе жива. А спомените за последвалото я преследват, докато изгражда наново живота си в Съединените щати. Именно затова не може да мълчи, каза тя пред The Epoch Times.
Без съчувствие
За политическите мишени на Пекин връщането в Китай носи реален риск.
Комунистическият режим има програма, наречена операция „Лов на лисици“, посветена на залавянето на политически дисиденти в чужбина. Мрежа от неофициални китайски полицейски участъци, разкрити в САЩ и други държави, също помага на режима да издирва свои критици зад граница. Всяка правозащитна група има своя дял от ужасяващи истории, било то практикуващи Фалун Гонг, християни от нелегални църкви, активисти за демокрация или, както при Турсун, уйгури.
През октомври Държавният департамент на САЩ предупреди американците, особено тези с китайски произход, за „сериозен риск от неправомерно задържане“, когато пътуват до Китай. Дори лично съобщение, критично към режима и изпратено извън Китай, може да ги изложи на риск.
През 2015 г. Турсун не знаеше, че в родния ѝ регион Синцзян се оформяха мащабни репресии. Тя беше на 26 години и тепърва създаваше семейство в Египет, където беше учила и се беше омъжила.
Никога не беше очаквала, че направо от летището ще бъде отведена в китайски затвор.
Когато роди тризнаците, родителите ѝ в Китай започнаха да ѝ се обаждат с невиждана настойчивост. Искаха да видят децата и да се грижат за тях. Тя трябваше да се върне.
Турсун сметна, че завръщането е добра идея. В крайна сметка не ѝ беше лесно да се грижи за три бебета.
Никога не беше очаквала, че направо от летището ще бъде отведена в китайски затвор.
Първо полицията я подложи на тричасов разпит.
Тя се тревожеше за бебетата си. Трябваше да ги храни и да им смени пелените. Но полицаите не ѝ позволяваха да задава въпроси. Само те можеха да питат, а единствената роля на Турсун беше да отговаря.
Тя избухна в сълзи.
Нямаше никакво съчувствие. След разпита служителите залепиха устата ѝ с тиксо, нахлузиха черна качулка на главата ѝ, сложиха ѝ белезници зад гърба и я наблъскаха в автомобил. При грубото отношение Турсун усети как носът ѝ се удари в нещо. После кръвта се разля по дрехите ѝ.
Детето
Разпитът продължи три дни и нощи в мазето на център за задържане в Урумчи. Следващите седем дни Турсун прекара в напълно тъмна стая. После последваха седмици в килия с десетки други хора. Тя не знаеше нищо за децата си.
Следващия път, когато видя бебетата си, беше в болница. Най-големият ѝ син, Моханед, беше зад стъклен прозорец в отделение за интензивно лечение. И трите деца имаха следи от операция по вратовете.
На следващия ден властите ѝ подадоха лист, който да подпише. Това беше смъртният акт на Моханед.
Турсун погледна малкото студено тяло пред себе си. Отказваше да повярва, че бебето ѝ си беше отишло. Може би спеше? Молеше за одеяло, за да го стопли.
Докосна пръстчето му и къдравата му коса. Имаше толкова много коса.
Докато държеше Моханед, тя се свлече на земята.
Властите ѝ подадоха лист, който да подпише. Това беше смъртният акт на Моханед.
Когато отново отвори очи, беше в колата на баща си. Той я молеше да бъде силна.
„Имаш още две деца“, каза ѝ той. „Те чакат да се грижиш за тях.“
Но Турсун не можеше да спре да плаче. Какво беше направило бебето ѝ? То беше едва на 6 месеца и беше било здраво.
На семейството му отне три дни да намери място за погребение.
През тези три дни Турсун прегръщаше Моханед, опитвайки се да стопли малкото студено тяло, надявайки се с някакво чудо той да се събуди. Той никога не отвори очи.
„Признай“
Родена в Черчен, град-оазис на края на пустиня в региона Синцзян, Турсун израсна с гордост от Китай.
Тя се отъждествяваше с китайската идентичност и изпитваше прилив на гордост, когато виждаше как се издига китайското знаме.
На 10 години тя постигна най-висок резултат на мащабен ученически изпит по владеене на мандарин. Беше сред малкото уйгурски ученици, избрани да напуснат дома си и да учат в интернат в Южен Китай, където мандаринът беше единственият говорим език. В университета учеше бизнес администрация в Египет, където срещна съпруга си.
През месеците, когато ѝ беше позволено да живее у дома, полицията стоеше в къщата и следеше всяко движение на семейството.
През годината, когато родителите ѝ я притискаха да се върне, репресиите в Синцзян се засилваха. Властите бяха започнали кампания „Удар с пълна сила“, която беше поставила политическата рамка за масови задържания под претекст за борба с религиозния екстремизъм.
Турсун си спомни, че беше усетила спешността в гласовете на родителите си при разговорите от Египет. Те бяха настойчиви. Като се връщаше назад, тя каза, че вярва, че са били под натиск.
Загубата на сина ѝ не беше краят на мъченията.
След това полицията я арестува два пъти: първо през април 2017 г., а после през 2018 г. Тя непрекъснато преминаваше между центъра за задържане и болницата. През месеците, когато ѝ беше позволено да живее у дома, полицията стоеше в къщата и следеше всяко движение на семейството.
Даваха им хапчета, някои бели, а други в различни цветове, уж за здравето им. Но Турсун каза, че лекарствата я правеха слаба. Чувстваше се замаяна и ѝ беше студено, а също така ѝ се повръщаше.
„Убийте ме“, каза Турсун. Предпочиташе да умре, отколкото отново да премине през изтезанията.
„Признай и ще получиш снизхождение“, скандираха задържаните на китайски. Това беше един от партийните лозунги, които трябваше да запомнят, за да получат храна.
Веднъж, когато полицаите я биеха, тя им се скара.
„Защо ме измъчвате така? Какво съм направила? Вие сте животни“, каза тя на служителя. „Един ден Бог ще ви накаже.“
Той отговори, като обръсна косата ѝ и постави електроди на главата ѝ.
„Къде е Бог?“, каза той. „Ще ти покажа кой е Бог.“
Турсун изкрещя, когато електрическият ток премина през нея.
„Убийте ме“, каза тя.
Предпочиташе да умре, отколкото отново да премине през изтезанията.
Повратна точка
В края на 2017 г. служители осъдиха Турсун на смърт. Дадоха ѝ два избора: смърт чрез лекарства или смърт чрез куршуми. Тя си спомни, че ѝ бяха казали, че ще трябва да плати за куршумите.
Турсун беше готова да умре, но искаше децата ѝ да бъдат освободени. Те бяха египетски граждани и трябваше да им бъде позволено да се върнат в Египет, каза тя на властите.
Дадоха ѝ два избора: смърт чрез лекарства или смърт чрез куршуми. Спомни си, че ѝ бяха казали, че ще трябва да плати за куршумите.
През цялото това време Турсун нямаше връзка със съпруга си. Властите държаха телефона ѝ.
Тя не знаеше, че съпругът ѝ многократно беше кандидатствал да отиде в Китай, но всеки път молбата му за виза беше отхвърляна.
След много обрати той успя да стигне до Китай с помощта на египетското посолство. Двамата се срещнаха в Черчен. Виждаха се за пръв път от три години. Той изведе нея и децата от страната, към която тя някога се беше обърнала. Той спаси живота ѝ.
Последното ѝ изпитание беше да подпише декларация, в която отричаше, че задържането и изтезанията изобщо се бяха случили, и заявяваше любовта си към Китай. Беше принудена да я прочете два пъти пред камера.
Двете деца на Турсун бяха отнети от нея през дните, в които беше под китайски арест. Когато най-сетне се събраха отново, тя видя момчето и момичето, Моез и Елина, облечени в червени дрехи с надпис „Китай“.
3 подаръка за рожден ден
Раните зарастват бавно.
Години след преживяното децата на Турсун криеха храна в джобовете си и я ядяха под леглото. Лаят на куче или полицейска кола ги плашеше. През нощта спяха, прегърнали обувките си заедно с тези на Турсун. Така, ако китайската полиция дойдеше отново, щяха да знаят. Полицията не можеше да отведе мама без обувки.
Турсун винаги купуваше три подаръка за рожден ден. Единия поставяше в кутия за дарения. Казваше на Елина и Моез, че изпраща този подарък в Китай, на Моханед. Искаше да запази истината за себе си, докато не навършат 10 години.
Но разкритието дойде по-рано.
Месец преди 10-ия им рожден ден Моез попадна в интернет на видео, в което Турсун разказваше какво ѝ се беше случило в Китай.
Момчето се затича разплакано към майка си.
Децата ѝ спяха, прегърнали обувките ѝ, за да разберат, ако китайската полиция дойдеше отново. Полицията не можеше да отведе мама без обувки.
Защо го беше излъгала? Той беше събирал игри, надявайки се да ги даде на брат си, когато отидат в Китай.
Турсун каза на Моез, че Моханед беше имал късмет: беше отишъл рано в рая и ги чакаше там.
„Моли се за брат си. Той ще те чуе“, каза тя.
Тя каза на Моез, че когато умрат, ще се срещнат в рая.
