|
Getting your Trinity Audio player ready...
|
Според експерти трансджендър идеологията създава параноично мислене и може да накара хората да обвиняват другите и обществото за проблемите си
Идеологията, която в момента се превръща в политическо движение около пола и джендъра, предразполага своите последователи към психологически крайности и радикализация. Това е мнението на експерти по радикални движения и религиозен екстремизъм.
Джендър идеологията създава опростен, поляризиран мироглед, който насажда на своите жертви параноя и ярост – обясняват те.
Въпросът излезе на преден план след няколко скорошни инцидента.
Одри Елизабет Хейл застреля на 27 март 2023 г. шестима души, включително три деца, в училището Covenant School в Нешвил, в американския щат Тенеси. Полицията обяви, че Хейл се е идентифицирала като транссексуален мъж.
Около седмица по-късно 19-годишен младеж беше арестуван в американския щат Колорадо за опит за убийство, след като полицията открива в дома му подробни планове за множество училищни стрелби. Според местните новини той се е идентифицирал като жена.
Съшо в щата Колорадо, един от двамата убийци по време на стрелбата в училището STEM School Highlands Ranch през 2019 г., е 16-годишният Алек Маккини – жена, която се идентифицирала като мъж.
Въпреки че инцидентите не означават тенденция, те може би отразяват един по-дълбок проблем.
Проучвания през последните години разкриват повишен потенциал за радикализация сред транссексуалните.
„Трансджендърните и джендър-разнообразните младежи се очертават като групата с най-висок риск от подкрепа на НР [насилствена радикализация]. Това сочат резултатите от скорошно проучване, проведено по време на пандемията. То показва, че сред джендър малцинствата съществува повишена степен на подкрепа на НР, както и психологически стрес“, пише в документ на канадски студенти, базиран на проучване от 2021 г.
Повишеният стрес е обичайно явление при транссексуалните като проучванията сочат, че около 30 процента от тях правят опити за самоубийство.
Скрити психически проблеми
Ако човек, особено дете, изрази дискомфорт от пола си, въпросът трябва да се разглежда внимателно и строго индивидуално. Филип Залцман, почетен професор по антропология в канадския университет Макгил, посочва, че вместо това, подходът се е превърнал във формална „бърза практика за утвърждаване на пола“ и това е безотговорно.
„Бих искал хората, които продължават да имат проблеми с усещането за тялото си, да получават сериозна медицинска помощ и сериозно внимание към всичките си емоционални и психологически проблеми – заявява той. – Много от хората, които са транс, имат доста сериозни съпътстващи психологически заболявания. Много от тях са аутисти, много от тях имат дълбока депресия“.
„Има уязвим период в пубертета, когато хората се чувстват много неуравновесени емоционално – обяснява професорът. – По-голямата част от младите хора, които казват, че не се чувстват комфортно в тялото си, се отричат от това твърдение, след като преминат през пубертета“.
Въпреки това, в момента има голям натиск въпросите за джендъра да станат универсални, особено сред младежите, както и да се насърчат колкото се може повече хора да изберат пол, различен от този, с който са родени.
„Обработват ги да правят така – твърди Залцман. – Учители ги обработват да го правят. Социалните медии ги обработват да го правят. Тези неща се насочени към тях, насаждат им се.”
Тази тенденция се появи като последица от смесването на легитимното медицинско състояние на полова дисфория (изключителен дискомфорт с вродения пол), с радикален политически наратив, отбелязва Залцман и други експерти.
„Ние“ срещу „Тях“
Политическият наратив около трансджендъризма постулира, че „джендър различните“ са във фундаментално противоречие с хетеросексуалните или т. нар. „цисджендъри“.
„Това е неомарксистки модел, който разделя обществото на потисници и жертви, и характеризира жертвите като невинни, а потисниците като зли. Така че хората, които се идентифицират като жертви, се чувстват оправдани да мразят категорията хора, за които се твърди, че са техни потисници“, обяснява Залцман.
Марксизмът прилага този модел към класата; критичната расова теория го прилага към расата; радикалният феминизъм към пола, а „куиър теорията“ – към джендъра.
За привържениците на трансджендър идеологията хетеросексуалността е „врагът, който иска да ги унищожи“, продължава Залцман. Такъв мироглед „подхранва негодувание, опозиция, омраза и потенциално насилие“, обяснява професорът.
„Това е параноично мислене в смисъл, че всичките ви проблеми са резултат от това, което ви причиняват другите хора. Така че моите проблеми не са мои проблеми, те са проблеми, които са ми били натрапени.”
Много родители, които се борят със самодекларираната промяна на пола на децата си, съобщават, че децата им говорят пренебрежително или враждебно за хетеросексуалните, особено когато разговарят със своите трансджендърни приятели.
„Като цяло, на цисджендър хората се гледа като на зли и неотзивчиви, независимо от реалното им отношение към темата. Да си хетеросексуален, да се чувстваш комфортно с пола, който ти е определен при раждането и да не си малцинство те поставя в „най-злата“ категория. Мнението на злото цисджендърно население се [счита] за омразно и дискриминационно, и обикновено на него се гледа като на непросветено“, споделя родител в проучване от 2018 г.
Тази идеология пречи на нейните последователи да водят балансиран начин на живот, според Джанис Фиаменго, пенсиониран професор по английски език в Университета на Отава и експерт по радикалните джендър идеологии във феминистката сфера.
„Мисля, че основният проблем е негодуванието, което идеологията на жертвите неизбежно поражда. Идеологията на жертвата се основава на убеждението, че нечия група е изключителна жертва и че никой друг не страда по (предотвратимия, предполагаем) начин, по който страда тази жертва“, пише тя в имейл до американския The Epoch Times.
„С това, тя отхвърля мъдростта на повечето световни философии и религии, според които страданието е част от човешкото състояние и приемането на страданието е необходимо за цялостност и здраве.“
Признаци на политическо насилие
Динамиката потисник – потиснат е един от четирите признака на политическо насилие, разгледани в документален филм „Better Left Unsaid“ („По-добре да остане неизказано“) на режисьора Кърт Джаймунгал.
Другият признак, който документалната лента разглежда е твърдението, че „доказателство за потисничеството е неравенството между групите“. В този контекст трансактивистите най-често посочват високия процент на самоубийства сред транссексуалните, както и непотвърдени данни за убити трансджендъри като доказателство за „трансгеноцид“.
Професор Залцман отхвърля такова охарактеризиране. „Идеята, че има някаква кампания за убиване на транс хора, е напълно въображаема и напълно параноична“, твърди той.
Като се има предвид, че транссексуалните съставляват приблизително 0,6 процента от населението – то процентът на убийствата е около три до четири пъти по-нисък, отколкото сред общото население.
Третият признак във филма на Джаймунгал е твърдението, че „мирният диалог и разбирателството между групите са невъзможни, тъй като стратегията на доминиращата група е да запази властта си“.
Трансактивистите обикновено твърдят, че темата не може да бъде обсъждана, тъй като критикуването на идеологията насърчава хората да отхвърлят преживяванията на трансджендърите като въображаеми. Което означава, че по този начин се увеличава психологическия стрес върху такива индивиди и засилва риска от самоубийство.
„Несъгласието е реч на омразата, а омразата е еквивалентна на насилие“, обобщава Залцман.
Последният признак, който Джаймунгал идентифицира е призивът за насилие.
Журналистът Анди Нго е документирал редица примери за период от само две седмици, в които трансактивисти участват, заплашват или се застъпват за насилие. Макар и засега спорадични, подобни актове на насилие изглежда следват един по-широк идеологически модел.
Томас Йорк, който има докторска степен по религиозни изследвания преподава курсове по религия, насилие и етика в университета в Торонто, е забелязал, че радикализацията в транс общността има прилики с ислямистката радикализация.
Въпреки че не е религиозна сама по себе си, трансидеологията отговаря на „функционалното определение за религия“, което означава, че обслужва „социалната функция или психологическата функция“ на религията за нейните последователи. Това сподели Йорк пред американския The Epoch Times.
„Тя изпълнява много от същите функции. Има ритуали, има общност, има свой критерий за добро и зло, свой морал. Нещо повече, тя споделя същите характеристики като радикалните движения в религиозните традиции, които водят до религиозно насилие“, твърди експертът.
След като диалогът е изоставен като решение – следващата логична стъпка е насилието. След което насилието става акт на саможертва. „Те гледат на себе си като на мъченици, защитават маргинализирана общност, която считат за атакувана“, продължава той.
Изход от ситуацията
Напускането на радикално движение обикновено е болезнено преживяване, споделя Йорк от личния си опит в младежките години като радикален активист за защита на екологията и правата на животните. По неговите думи активното членство създава чувство на еуфория, защото човек е част от движение, което го кара да чувства, че има власт. Но в същото време губи своята самоличност в него и се страхува, че ако случайно сбърка или каже нещо грешно, ще бъде отлъчен.
Според собственото му преживяване – точно поради „усещането за цел и принадлежност“ към каузата, единственият начин човек да напусне е, като изпита „екзистенциално разочарование“ – т. е. нещо, което възприема като невъзвратим провал на движението.
Проблемът с приемането на трансджендър каузата е, че тя може да остави последствия за цял живот, особено ако се стигне до операция [за смяна на пола]. Йорк допълва, че начинът, по който се представя това движение е като грижа за индивида и тъй като социалните медии преувеличават нещата, децата са привлечени към него, защото звучи убедително.
Според експерта решението е да се предложи на хората „алтернативна парадигма“, която „трябва да бъде толкова силна, колкото нещото, което заменя“.
„Като активист е трудно да преминеш от нещо, което ти дава върховен смисъл, към обикновено, сиво ежедневие. Много е трудно да се направи този преход“, обяснява той. Следователно алтернативата трябва да бъде по-дълбока и по-смислена, „подобно на това да приемеш нова вяра.“
Питър Сваб е репортер в американския The Epoch Times. Той отразява национални теми, включително политика, икономика, образование и правосъдие, както и новини от Ню Йорк.
