Дякона е предаден не само от прекия издайник Величка Хашнова, а чрез съвместен заговор от целия Ловчански комитет!
Васил Левски е предаден. Можем да си позволим леко милосърдие – като православни християни, и да смекчим ненавистта си към виновния – тя е жена! И се казва Величка Хашнова.
На 25 декември 1872 г. в Ловеч никой не е знаел, че Васил Левски ще пристигне там, освен Величка Хашнова.
Тя е първородната дъщеря на семейство Поплуканови в Ловеч и е сред активните участници в народоосвободителното дело. Жената чака Левски целия ден и през нощта, но той не идва, четем в книгата на Дочо Дулев „Предателката на Васил Левски”. На другия ден тя се среща с Никола Сирков и му се оплаква, като го пита: „Да не би да е станало с него нещо лошо? Да не би турците да са го убили?“. А той казва: „Охо, Левски дойде още снощи у дома. Беше много късно. Първата му дума, като влезе, беше: „На никого да не казвате, че съм дошъл!“. През нощта правихме това-онова и днес следобед замина за Търново, но каза, че ще се отбие и ще преспи в Къкринското ханче. Но това, като изключение, като на вярна съзаклятничка на революционния комитет, го казвам само на теб. На никой друг това няма да го казвам. Няма да го казваш и ти“.
В 1925 г. Данаил Кацев-Бурски, в разговор с Васил Бочев (деец на революционния комитет в Троян) му казва: „Когато заминаваше Дякона за Ловеч, два дни по-рано изпратихме Ганко Маринов-Лисицата – комитетски куриер, да отнесе писмо, че Левски ще отиде в Ловеч…
Писмото било предадено на Величка Хашнова, сестра на Марин Поплуканов“.
Генко Маринов е пристигнал при Величка на 23 декември 1872-ра (събота). На 25 декември Величка е уведомена с писмо от Ганко, че Левски ще пристигне! Тя изпраща Ганко за Троян и веднага отива в конака с уговорката – с която е заплашена, че само ако каже нещо полезно за османците, само тогава брат й и Пъшков ще могат да бъдат посетени от нея в София, за да им занесе дрехи и храна.
Величка се явява последното и най-важно звено за разплитане на веригата по залавянето на Апостола. Ако тя не е издала информацията от писмото, а именно, че Левски ще дойде, никога нямаше да бъде засилена, при това изключително много, охраната. В това число се добавят и конни аскери от Ловеч. Величка получава разрешение да отиде до София и да носи храна и дрехи на брат си. Това не е ли най-важното доказателство – че една жена има разрешение от конака да носи дрехи и храна и то на хора, които са обвинени срещу османската империя? Именно по този начин Величка дава началото на залавянето на Левски.
През 1954 г. Дочо Дулев е разговарял с възрастния учител от Ловеч Гено Иванов, който му разказва, че чул от поп Георги Антимов, че главният виновник за предателството на Васил Левски е жена!
Дочо Дулев разказва: „Аз, Дочо Дулев, в 1954 г. лично ходих в Ловеч при учителя пенсионер Гено Иванов, най-отговорно ми каза, че лично от поп Г. Антимов знае, защото го е чул от Михаил Векилски – бивш служител в конака в Ловеч, а поп Г. Антимов бил изповядал предателя на Васил Левски. Била е жена – сестрата на Марин Поплуканов!“.
Лъжата, че поп Кръстю е предал Васил Левски е сплетена по нареждане на Марин Поплуканов и Димитър Пъшков (eдиния – кмет след Освобождението, другия – народен представител). Изпълнител била сестрата на Марин Величка Хашнова. Резултатът – унищожението на ВРО (Вътрешна революционна организация, бел. ред.) и обесването на Апостола на Свободата Васил Левски. Като свържем казаното от Михаил Векилски, че „главен виновник за залавянето на Васил Левски е жена“, се връзва, че Величка не само е казала в конака, че на 25 декември 1872 г. Апостола ще пристигне в Ловеч, но и че конкретно го е предала, като е насочила османската полиция към Къкринското ханче същата нощ, независимо от известяването на селянина от Къкрина, за да го заловят! Важно е да се добави, че именно Дякона е предаден не само от прекия издайник Величка Хашнова, а чрез съвместен заговор от целия Ловчански комитет!
И отново ще напишем, че Петър Левски, брат на Дякона, опълченец и герой от Шипка, отишъл при поп Кръстю, за да го убие, но не го направил, защото разбрал, че други били предателите. Петър казал на сестра си Яна, когато се върнал в Карлово, че не убил поп Кръстю, защото той не бил предал Дякона, а предателите били сегашните чорбаджии на Ловеч (семейство Поплуканови, Димитър Пъшков и приятели)!.
След Освобождението поп Кръстю не забогатява, не взема важни постове, не ползва привилегиите на поборник. Болен от туберкулоза, поп Кръстю разпродава имота си за доктори и лекарства. Умира на 43 г., три години след Освобождението. Оставя вдовица с четири деца в пълна нищета. За да осигури препитанието на децата си, вдовицата Мария била принудена да върши най-черната хорска работа в чужди къщи. Три от децата умират също от туберкулоза. Четвъртото не оставя потомство. Така родът на поп Кръстю Никифоров се затрива до крак, както са искали неговите врагове и предатели на Васил Левски.
Днес от поп Кръстю не е останало почти нищо. В библиотеката „Св. св. Кирил и Методий“ в София се намира требникът на поп Кръстю. Недокосван от историците! Ръкописите на поп Кръстю са беседи с ловчанските граждани. Последните страници от требника на поп Кръстю, където той е написал истинските предатели на Васил Левски, са откъснати! Това най-вероятно го е сторил самият Марин Поплуканов като кмет на Ловеч след Освобождението! Поп Кръстю засвидетелства в требника си, че Марин Поплуканов, Димитър Пъшков, Пано Бонжора, и други – предателите на Апостола и на делото му – след Освобождението забогатели и получили възлови властови позиции и мародерствали, а църковните служители изпълнявали лицемерно набожност, за да притурят повече имоти и пари!
„Ние сме народ, който се разбужда от дълбок сън. Ден е вече пред нас. Работа се иска, за да си приготвим добро оживление. Разногласия, раздори, ако изчезнат от нас, тогава можем да постигнем наука и благополучен живот. Засега ще замълчим, докато видим народното събрание какъв път ще хване и до де ще пристигне… Ако вървим все тъй, няма да прокопсаме, но и да се оставим на тези леснохранци, които забравиха и учителство, и занаяти, и търговия, и работа само за да се хранят на народния гръб, не ще го направим… Нашите ловчански подвижници, като им се падна властта в ръцете, изпонапълниха домовете си с материално родолюбие, с патриотизма на недвижими имоти, с доброжелателство от къщни украшения. В две години отгоре, без капитал и без труд човек има и капитал, и имот, и черти, и хергелета и салтанати, даже лично уважение… Трябва да се заловим най-напред с духовенството, защото у нас никакъв обряд, никакво свещено действие не се изпълнява тъй както го иска религията. Нашите свещеници извършват всичко машинално, без набожност, без точност, само да докачат парата, да производят повече енория, повече приходи…”
Спомени на съвременници, присъствали на обесването на Апостола на свободата
Георги Черкезов, учител-художник във Втора мъжка гимназия през 30-те години на миналия век, повече от две десетилетия проучва образа на Васил Левски и събира данни за живота му. Разговаря със съратници и съвременници на Апостола, със свидетели на обесването му на 6/18 февруари 1873 г. в София. През 1937 г. учителят предоставя на „Вестник на вестниците“ разказ на очевидката на този зловещ акт Атанаса Янева.
„В бащин дом на ул. „Врабча“ 17 живее старата софиянка г-жа Атанаса Н. Янева, родена Георгиева Стринска. Тя е израснала и остаряла до Апостолската Голгота. „Мома бях на 18 години по онова време. На същото това място беше старата ни паянтова къща, от която виждахме всичко, па и близкият до нас ров (окоп), що беше по онова време, ни улесняваше, тъй като щом се изкачим на него, виждахме, като на длан, всичко, що ставаше наоколо. Още отвечер (понеделника) забумтяха удари на брадва и уплашиха всичко живо в махалата – ковяха и пристягаха бесилката. И зашетаха цигани и заптиета около нея – отсам окопа, на северния ъгъл на днешната Държавна печатница (днешната Национална галерия за чуждестранно изкуство, бел.ред.) и на юг десетина крачки от сегашния паметник. И заснова по дървения мост, що беше близо до бесилката, много свят – предимно турци, аскери и цигани. (Мостът е бил между паметника и Художествения театър.) На полето, оттатък моста, беше кундисал турски аскер и запалил огньове в изкопани дупки за огнища, върху които вряха казаните с ядене. При бесилото даваше някакви наредби дебелият Рушид Баба, ключар на конака. От близката махала се трупаха цигани на рояк и някои радостно подскачаха – там бяха и комшийките-циганки Пама, Мика и Зайнепа, прочути в махалата със своя разгулен живот. Настана нощ, черна като катран. Тъмнеят залепените с книги пенджери. Само в мръсната, пред нас, циганска махала тук-таме горят огньове и на тумби около тях, пияните циганки дигат олелия и играят кючек на турските манафи. Уплашени сме и никой не заспива. Утринта е вторник – пазарен ден – и рано още в зори плъзнаха заптиета из сокаците, затропаха по врати, прозорци и с псувни караха ни да отидем при бесилото и сеир да чиним. С баща ми, Георги Стрински, търговец на добитък и доставчик за войската, отидохме да гледаме отблизо обесването. Страшният Рушид Баба е навил на ръката си „по рибарски“ въжето. Откъм конака и към черквата „Св. София“ пълзи черен мравуняк от турци. Напред върви злият, прочут със своята жестокост луд турчин Дели Муразим, възседнал бял кон, а след него, заграден от стража, върви гологлав „Баш-комитата“ – Левски, с вързани назад ръце, облечен с обикновени дрехи, късо палто и навуща на нозете. Бодро вървеше Апостолът и се приближаваше към бесилото, и като стигна на 15-20 крачки от него, и до прозореца с железни решетки на турската военна фурна (днешното северно крило на Държавната печатница), се спря и силно, с ясен глас се провикна на турски: „Рушид Баба, азърла сана ге лен кочу кесесън“ (Рушид Баба, приготви се, идва овен да го заколиш). Турчета, цигани и циганки мяучат, плезят език, въртят глави, със стиснати юмруци му се заканват и някои повтарят: „Коч гелий, коч кесесън, азърла сана, Рушид Баба!“… Дебелият Рушид Баба не дочака да се приближи Левски и на 3-4 крачки от него – отдалеч (като ласо) – ловко хвърли и надяна примката върху врата му, преметна бързо през напречната греда края на въжето, което двамата цигани Билал и Шаин задържаха, и още трупът не бе увиснал, циганинът Бекир измъкна от чебъра (каца, напълнена с вода и поставена надясно до бесилката) чебърника (дърво, прекарано през ушите на кацата и служещо за по-удобно носене) и удари* Левски по рамото към врата, за да се затегне въжето, на което без много гърчене увисна трупът. На гърдите му се вееше окачена книжка. Циганките Мика, Пама и Зайнепа хвърляха камъни по обесения и тялото се залюля…
*От тоя удар е станало прекъсване на сънните артерии или парализ на мозъка, та не е имало рефлективни гърчения, а това е оставило впечатление у мнозина, че Левски мъртъв е окачен на въжето“.
(Статия от Георги Черкезов, по разказ на г-жа Атанаса Н. Янева „Вестник на вестниците“, юли 1937 г.)
