На 9 май се навършват 79 години от победата на съюзниците във Втората световна война над нацистка Германия. Армиите на Съветския съюз, САЩ, Великобритания и на редица други държави освобождават Европа и слагат край на терора на Третия райх.
Датата бележи подписването на германската капитулация пред съветската Червена армия и съюзническите сили вечерта на 8 май 1945 г. в Берлин (което е 9 май по московско време).
Този съдбовен ден слага край на най-кръвопролитната война в човешката история, погубила между 70 и 85 милиона човешки животи.
Горчивата ирония е, че в смъртоносния сблъсък между цивилизования свят и жестоката идеология и практика на нацизма, на страната на доброто застава едно друго превъплъщение на злото – антихуманният комунизъм.
Изписани са много страници за приликите между теориите на националсоциализма и комунизма, за идентичността на техните практики на унищожаване на хора и техните идеологически, класови или национални характеристики. Истината е, че нацизмът, фашизмът и социализмът са производни на комунизма.
За какво става дума?
Концепцията за „крайна левица“, като опозиция на „крайната десница“ е неточна. Всички системи, които се намират в двата края на спектъра, включително социализъм, фашизъм и нацизъм, са вкоренени в комунизма. И всички те споделят вяра във фундаментални комунистически концепции, включително държавен колективизъм, планова икономика и класова борба.
И трите са просто различни интерпретации на марксизма. Те са оставили солиден отпечатък върху глобалната политика непосредствено след Първата световна война, по време, когато идеите на Карл Маркс не успяват да се материализират и комунистите трябва да започнат отначало.
Следва да отбележим, че има разлика между социализъм и комунизъм.
Маркс описва социализма в своята теория за петте етапа на цивилизацията. След като допринася за формулиране на концепцията за „капитализъм“ като общество, в което хората могат свободно да търгуват, той теоретизира че след капитализма ще дойде етапа на „социализъм“, последван от „комунизъм“.
Социализмът е етапът, който Владимир Ленин описва като „държавно-капиталистически монопол“, в който диктатурата е завзела контрола върху всички видове производство.
Неговото виждане е, че комунистическият режим ще използва абсолютната власт на социалистическата „диктатура на пролетариата“, за да унищожи всички ценности, всички религии, всички институции и всички традиции – което теоретично би довело до комунистическа „утопия“.
С други думи социализмът е политическата система, а комунизмът е идеологическата цел. Ето защо поддръжниците на комунизма спорят, че „истински комунизъм“ никога не е бил постигнат. Досега системата не е успяла напълно да унищожи човешкия морал и вярвания, но за сметка на това е отнела живота на над 100 милиона души за последните 100 години.
Докато светът кипи в суматохата, която довежда до Първата световна война между 1914 и 1918 г., много комунисти се замислят над призива на Маркс „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“ в „Манифест на комунистическата партия“ от 1848 г.
Но пролетариите от всички страни не се съединяват или поне не по начина, по който си го е представял Маркс. Вместо да застанат зад комунизма, те застават предимно зад своите царе и държави.
Освен това, противно на прогнозите на Маркс, при капитализма благосъстоянието на работниците всъщност се повишава вместо да се влошава. На всичкото отгоре комунистическата революция не избухва в общества в „късен етап на капитализъм“, каквито по онова време са Великобритания и Германия. Всички знаем, че тя избухна в Русия.
И вместо болшевишката революция да бъде „пролетариат“ срещу „буржоазия“, както предсказва Маркс, тя всъщност е военни и интелигенция срещу феодалната руска царска система.
След Ленин на световната сцена се появява поредният комунистически ревизионист Бенито Мусолини. Той извлича поука от Първата световна война, че национализмът обединява повече от идеята за революция на пролетариата. Ето защо Мусолини прекроява марксизма в нова фашистка система, използвайки колективисткия принцип на “fasci“ – сноп пръчки, които подсилват дръжката на брадвата.
Не след дълго се появява Адолф Хитлер със своята преоткрита социалистическа система под названието „националсоциализъм“.
Възползвайки се от факта, че германският народ е разделен от новите национални граници, наложени от примирието, Хитлер използва политиката на идентичност, за да обедини своите последователи.
Политиката на нацистката партия следва комунистически модел, който включва безплатно здравеопазване и образование, национализация на големи корпорации и тръстове, правителствен контрол върху банковата и кредитната система, раздробяването на големи земеделски стопанства на по-малки, и други сходни политики.
Подобно на всички други комунистически идеолози, Хитлер също е яростен противник на традиционната капиталистическа система. Точно както Ленин обвинява богатите земеделци, а Мао земевладелците – Хитлер прехвърля вината върху определена група хора – евреите.
Конфликтът, който се разиграва впоследствие между различните системи по време на Втората световна война, не е битка на противоположни идеологии. Това е борба за надмощие между различни интерпретации на комунизма.
