Преди 140 години на днешния ден в Княжество България е приет Закон за общините и градското управление. Той е утвърден с Указ № 697 на княз Александър I Батенберг и е публикуван в брой 117 на Държавен вестник. Законът за първи път регламентира устройството и дейността на местните органи на държавната власт – общинските съвети, кметовете и техните помощници.
Първата община се открива в Шумен много преди това, със султански декрет, през 1831 г.. Състои се от 12-членна комисия от занаятчии, известна като Съвет на „оникилиите”, която издава първата закононаредба в България. Съветът на „оникилиите” може да се оприличи на местно българско правителство. Издават се наредби, които имат силата на закон за българите в Шумен и Шуменско. Първата българска закононаредба е издадена на 21 ноември 1835 г. след икономическата криза, настъпила след Руско-турската война през 1828-29 г.
Историците посочват съществуването и на гражданско-църковни сдружения с ролята на общини като Скопскта (1829 г.), Прилепската (1825 до 1913 година) и Воденската българска община (1869/70 до 1913 година). Нейно задължение е поддръжката на българските училища, читалище и църкви, както и заплатите на учителите в града.
Създаването и дейността на българската община е една от най-важните изяви на българския народ през Възраждането. Общините стават основни фактори за развитието на просветното дело, за укрепване и запазване на народностното съзнание и традиции, както и в борбата за църковно-национална независимост.
Законът за общините и за градското управление разглежда общината като основна административна единица в държавата и използва многозначителния израз „членове на общината“, вместо възприетото десетилетия по-късно „жители на общината“.
По силата на този закон кметът е бил представител на „правителственната власт“, но в същото време е бил и представител на интересите на общината. Кметовете на градските общини и техните помощници са се назначавали и отзовавали с Княжески указ.
Кметът е „натоварен съ общинската полиция, както въ населените места, така и на цялото пространство на общинската територия, навсякъде гдето немя особенни полицейски власти„, пише в първия закон за местната власт.
В него е посочено още, че кметът надзирава и се грижи: „за безопасността и исправността на общинските пътища; за качеството и чистотата на храните и питиетата, които се продаватъ; за проверяването на теглилките и мерките; за предвардването или за спиранието на пакостите или злощастията; за порядъка въ театрата, концерти и общите места“.
Преди 140 години кметът е отговарял още за пожарните команди и за нужните инструменти за гасене на пожарите, за отстраняването на всички складове, фабрики и прочие, които са опасни за общественото здраве, за метенето и чистотата на улиците, за осветлението, за строителството на сградите, както и за събарянето на тези, които ги „грозят“.
Кметът е бил отговорен и „за арестуванието на здравите просяци и лудите, които са опасни за общественото спокойствие, за нравствеността и за сами себе си“.
Идеята за установяване и разгръщане на местното самоуправление е заложена в първата демократична Конституция на самостоятелната българска държава – Търновската, приета на 16.04.1879 г., в която в Гл. 1, чл. 3 е записано „Територията административно се дели на окръжия, околии и общини.”
През 1991 г. в новата Конституция в чл. 1, ал. 2 е записано, че „Република България е единна държава с местно самоуправление“, а чл. 136 определя общината, като „основна административно-териториална единица, в която се осъществява местното самоуправление“.
На 18 юни 1998 г. в Благоевград е проведено Третото общо събрание на Националното сдружение на общините в Република България. На него е взето решение за Ден на българската община да бъде определена датата 12 октомври. Целта е да се създаде нова традиция в историята на българските общини, която да свързва миналото, настоящето и бъдещето на местното самоуправление в България.
Денят не само отразява духа и вижданията на първите конституционалисти, но очертава представата за общината като общност на хора, споделени цели и морални принципи, посочва председателят на УС на НСОРБ и кмет на Велико Търново Даниел Панов в поздравителния си адрес. Той допълва, че не случайно законодателят не използва безличното „граждани“, а говори за „членове на общината“, всеки от които „упражнява общинските си права и се ползува отъ общинските имущества и участвува въ общите задължения и тегоби заедно съ другите членове на общината“ още в първия закон за местната власт.
„Дано между решаването на проблеми, преодоляването на кризи и отпора на предизвикателства успеем да опазим духа на разбирателството в нашите общности и да прокараме пътя към единението“, заявява Панов.
Източници: shumenstories.com, уикипедия, mediapool.bg.
