Когато Й. С. Бах се среща с крал Фридрих II, едно кралско музикално предизвикателство поражда един от най-изобретателните шедьоври в историята
В по-късните си години Й. С. Бах бързо започва да изглежда старомоден. Той довежда музикалната сложност до предела ѝ, но по-младото „просветено“ поколение отхвърля интелектуалния стил на неговата свещена музика. Бах вероятно гледа скептично на зараждащия се класически стил, който насочва музиката към по-опростени форми на забавление. Затова, когато „кралят философ“ на Волтер, пруският крал Фридрих II, кани „стария Бах“ на среща, композиторът с основание се колебае. В крайна сметка обаче 62-годишният музикант приема и на 7 май 1747 г. пристига в Потсдам.
Като човек на Просвещението Фридрих II приема свободата на съвестта и поставя богословието под властта на закона. Той изпълва двора си с представители на новия моден стил – сред тях е синът на Бах, Карл Филип Емануел, който служи като клавесинист на краля. Кралят изисква пълно подчинение, а Бахови го съпровождат, докато той свири на флейта, и композират за честите му концерти. Фридрих е любопитен да се запознае с легендарния баща на своя клавесинист.
Когато Бах най-сетне се появява на прага, кралят не му дава време да си почине, а веднага го отвежда при няколко нови клавишни инструмента. Внезапната импровизация на Бах оправдава очакванията, породени от славата му. В един по-късен, вероятно апокрифен разказ Анна Магдалена Бах пише: „Така Йохан Себастиан седна и започна да свири и може би някои от слушателите осъзнаха, че в онази нощ в двореца имаше двама крале.“
След това Фридрих предизвиква Бах да импровизира фуга в три гласа – музикална пиеса с три преплитащи се линии – върху своята „кралска тема“. Темата обаче сякаш е нарочно създадена така, че да не допуска фугова разработка: по-късно изследователи предполагат, че е била част от „добре подготвен капан“, целящ да унижи композитора. Но Бах не се смущава и успешно импровизира фугата. Тогава кралят вдига залога и иска от него фуга в шест гласа върху същата тема. Този път, разбирайки неразумното искане, Бах учтиво отказва и вместо това предлага шестгласна фуга върху собствена тема.
Пътуването оставя дълбоко впечатление у Бах. Когато се връща у дома, той композира сборник от произведения върху „кралската тема“: ричеркар в три и в шест гласа, 10 канона и трио соната за флейта, цигулка и континуо (басова линия). Всички те са изпратени на Фридрих II под заглавието „Музикалното приношение“.
Под невинната външност на подаръка обаче Бах вплита религиозна символика и скрити значения. Като дълбоко вярващ християнин той поставя в творбите си епиграфа „Soli Deo Gloria“ („Единствено на Бога слава“), а немската дума за „приношение“ може да се тълкува и като „оферторий“.
В ръкописа за краля Бах изписва акростиха Regis Iussu Cantio Et Reliqua Canonica Arte Resoluta („темата, дадена от краля, с допълнения, разработена в каноничен стил“), чиито начални букви образуват думата RICERCAR. В буквален превод тя означава „да търсиш“, а ричеркарът е и музикален жанр, при който мелодичните линии се преплитат. Някои от 10-те канона носят епиграфа „Quaerendo invenietis“ („Търсете и ще намерите“), който препраща към Проповедта на планината. Каноните са поднесени като загадки с различни решения, които изпълнителят трябва да открие, а днешните издания просто предлагат стандартно решение. Вероятно те загатват и за Десетте заповеди.
Трио сонатата се откроява в сборника и изглежда най-пригодена за Фридрих II. В нея звучи инструментът на краля – флейтата, а влиянието на класическия стил е по-силно.
Днешният запис на Трио сонатата е в изпълнение на Нидерландското бахово дружество на инструменти от епохата.
Връзката на сонатата с „кралската тема“ е по-абстрактна, отколкото в останалите произведения от сборника. Докато във втората част, Allegro (06:00–12:00), темата се вплита във вихър от шестнадесетини, другите части само напомнят мелодичния ѝ контур. Третата част, Andante (12:26–15:38), е най-яркият пример за това как Бах се съобразява с музикалния вкус на Фридрих Велики. Подчертавайки деликатните емоционални промени и изразителните паузи, той използва през цялата част кратък, въздишащ мотив (12:32). Нетипично за Бах, в партитурата изрично са отбелязани динамиките „forte“ и „piano“, които създават ефект на ехо – нещо чуждо на стария му стил, което отразява по-модерния композиционен език.
Дали тогава „Музикалното приношение“ е опит на Бах да помири миналото с настоящето? Защита на свещения контрапункт, написана за Бога? Или пренебрежителен жест към музикалния вкус на един крал и неговото неразумно предизвикателство? Какъвто и да е отговорът, резултатът е сборник, който свидетелства за гения на Бах и е показателен пример за това какво се случва, когато двама крале се озоват в един и същ дворец.
