Испанският композитор създава най-популярния концерт за този инструмент
С появата на съвременната китара през XVIII век за нея започват да се пишат концерти – солови произведения с оркестров съпровод.
Антонио Вивалди е композирал много концерти за най-видния предшественик на китарата – лютнята, и те са адаптирани за новия инструмент. Първите концерти, написани специално за китара, са дело на днес забравените композитори от края на XVIII век Шарл Доази и Б. Видал.
Писането на концерт за китара обаче поставя предизвикателство. Звукът на „акустичната“ китара е сравнително тих в сравнение с оркестър от струнни, дървени духови и медни духови инструменти. Усъвършенстването на инструмента прави възможно увеличаването на динамичния потенциал на китарата, докато накрая през XX век се оформя истински репертоар от концерти за китара.
Двама композитори написват концерти за китара през една и съща година – 1939-а, – които са предопределени да се превърнат в двата най-популярни в репертоара: Концертът за китара № 1 в ре мажор на италианеца Марио Кастелнуово-Тедеско и „Концертът от Аранхуес“ на испанеца Хоакин Родриго (1901–1999).

Родриго получава музикалното си образование в родната Валенсия, а по-късно учи композиция при Пол Дюка („Чиракът магьосник“) в Париж. Ослепял на 3-годишна възраст след прекарана дифтерия, Родриго пише и чете музика на брайлово писмо през целия си живот. Той достигна статута на виртуозен пианист – известна ирония за композитор, чиято слава е свързана с китарата, инструмент, който не владее.
Родриго композира „Концертът от Аранхуес“ през 1939 г. за китариста Рехино Сайнс де ла Маса. Заглавието се отнася до район в Мадрид. Творбата веднага се превръща в любимец на публиката по света и днес се смята за най-популярния концерт за китара, писан някога.
След това Родриго композира много произведения за солова китара и за няколко китари с оркестър, но нито едно не достигна статута на „Концертът от Аранхуес“.
Видеото ни представя китарния виртуоз Пепе Ромеро с Датския национален симфоничен оркестър под диригентството на Рафаел де Бургос.
Концертът започва в темпо Allegro con spirito, като установява ритмичен модел, познат като хемиола. При хемиолата такт от шест времена – обикновено в размер 6/8 и най-често в бързо темпо – се изпълнява с акцент върху първото и четвъртото време, което създава усещане за две броения: ЕДНО-две-три-ЧЕТИРИ-пет-шест.
Непосредствено следва втори такт от шест времена, този път с акценти върху първото, третото и петото време, създаващи усещане за три броения: ЕДНО-две-ТРИ-четири-ПЕТ-шест. Общият ефект е на ускоряване.
Китарата извежда настойчиви акорди в хемиола в тритактов модел с нарастваща сила и интензивност, а на 0:36 флейтите и обои се включват с прост коментар, последвани на 0:47 от ниските струнни, които поемат темата.
После, внезапно, на 1:14 цигулките избухват с устремна мелодия над ритмичната тема, за която сега се разкрива, че е била ритмична основа, търпеливо очакваща лиричната тема.
На 1:39 фокусът се връща към соловата китара, която украсява темата, а на 2:13 предлага чудесно пикантен пасаж, контрастиращ с иначе настойчивата музика на ритмичната основа и нейната мелодия.
Следват виртуозни пасажи за пръстите на китариста, а в един момент лиричната тема се изпълнява от първото виолончело. Взаимодействието между ритмичната основа, лиричната тема и пикантната тема прераства в празнична част с неподправена енергия и багри.

Втората част, Adagio, започва на 6:59 с тихо изсвирени акорди от солиста, последвани от въвеждането на тема от английския рог – толкова благородна по своя очертание, но същевременно толкова уязвима в усещането си за загуба и копнеж, че се е превърнала в една от онези мелодии, които всеки познава, без да знае откъде идват. Именно тази тема говори за лично събитие от този период в живота на композитора: помятането на първото му дете със съпругата му.
Китарата поема мелодията, богато орнаментирана с допълнителни ноти, по много основателна причина: китара без усилване не може ефективно да поддържа дългите тонове, които мелодията изисква. Малко преди 10:00 китарата въвежда нова идея, но строгата красота на основната тема е такава, че тя отново нахлува в оркестъра.
На 11:21 солистът повтаря главната тема на най-ниските, най-резонансни струни с почти никакъв съпровод. На 13:39 солистът започва блестяща каденца, която включва идеи от двете части, докато на 15:59 оркестърът изпълва пространството със смело повторение на главната тема от Adagio.
Темата от Adagio се превърна в любима не само на китаристите, но и на други инструменталисти. По-специално солистите тромпетисти я популяризираха, след като джаз музикантът Майлс Дейвис включи темата в студийния си албум „Sketches of Spain“.
На 18:32 настъпва финалната част, Allegro gentile, с непринудена кратка мелодия в тривременен размер. Оттам нататък преминаваме през игриви, танцови тактове, които правят всичко възможно да разсеят тягостното усещане от предходното. Концертът завършва тихо и наистина нежно.
















