|
Getting your Trinity Audio player ready...
|
Интервю с един от съвременните български будители – световно признатата актриса и режисьор Нина Димитрова, създател на 30-годишния вече Театър „Кредо“
“Любовта е това, за което жадува всеки човек. Търпението, смирението, загрижеността, насърчението и прошката произтичат от това блажено агрегатно състояние на духа, наречено любов. Днес упорито набиват в главите на хората, че всеки е най-важният и култивират егоизъм, себелюбие, омраза и агресивно незачитане на отсрещния в името на собствения интерес и удобство. Това е твърде елементарен, но за съжаление винаги безотказно работещ механизъм за разделение на хората.“
Нина Димитрова основава през 1992 г. независима театрална формация „Кредо“. Първият спектакъл на Театър „Кредо“ – “Шинел“ по Н. В. Гогол донася на Нина Димитрова национално и световно признание.
С този спектакъл Нина Димитрова участва в над 200 международни фестивала, между които и най-големия световен фестивал на изкуствата в Единбург, Великобритания, където нейният „Шинел” по Гогол е хит две поредни години и е в класацията „Топ 20” на най-добрите събития на фестивала. В „Шинел” Нина Димитрова играе на сцената на „Барбикан център”, Лондон, а спектакълът й е в класацията „Топ 5” на изданието „Гардиън” на най-добрите театрални спектакли на лондонска сцена.
Пак с „Шинел” тя е първият международен гост на световно известните руски театрални награди „Златна маска” в Москва и на стотици престижни международни театрални фестивали като НЕТ фестивал – Москва, „Академия” – Омск, Большая перемена – Москва, „Сеул перформинг арт фестивал” – Сеул, „Тампере фестивал” – Финландия, „Контакт” фестивал – Торун, Полша, „Сантяго а мил фестивал”- Сантяго, Чили, МЕСС фестивал – Сараево, „Киджимуна феста” – Остров Окинава, Япония, „Шарльовил Мезиер фестивал” – Франция, Славия фестивал – Белград, Международен театрален фестивал в Шанхай, Международен театрален фестивал – Сибиу, Румъния и други.
Със спектакъла си „Каквото направи дядо, все е хубаво“ по Х. К. Андерсен Нина Димитрова е участвала в над 50 международни фестивали в Европа, Азия и Америка.
Спектаклите на Нина Димитрова са отличени с десетки национални и международни награди и са едни от най-дълго играните и най-аплодираните по света български театрални представления.
През 2008 г. Съюзът на артистите в България присъжда на Нина Димитрова и нейния Театър „Кредо” специалната награда ИКАР за принос в популяризирането на българския театър по света.
През 2009 г. Нина Димитрова е номинирана за престижната европейска награда за театър „Нови театрални реалности” за иновации в областта на театралното изкуство.
През 2023 г. Нина Димитрова става носител на наградата „Златен кукерикон“ за цялостно творчество на името на Георги Калоянчев за трите творчески десетилетия на Театър „Кредо“. Присъдена е от името на Сатиричен театър „Алеко Константинов“.
И така, коя е Нина Димитрова? Ще се опитаме да си отговорим на този въпрос в рамките на един разговор, който тя великодушно се съгласи да проведем в кратките мигове на почивка между многобройните й ангажименти на българска и чуждестранна театрална сцена.
Кой е въпросът, на който винаги си искала да отговориш, а никой не ти е задал досега? Би ли отговорила на този въпрос?
Киану Рийвс, един от любимите ми актьори, казва: „Не знам въпроса, но любовта определено е отговорът“. Напълно споделям казаното от него. Човек трябва да живее за този отговор, независимо какъв е въпросът.
Кога позна в театъра своята съдба?
Осъзнах какво би ми доставяло удоволствие и няма да ми е скучно да правя в живота си две години преди да завърша гимназия. По това време посещавах театралната студия на драматичния театър в моя роден град Монтана, част от трупата на който станах веднага след като завърших гимназия. Хвърлих отличната си диплома в кошчето и с цялото присъщо на младостта вдъхновение и ентусиазъм се метнах в театъра.
Как семейството, от което произхождаш, прие твоя избор на професия? Получи ли благословията му?
Родителите ми бяха потресени от моя избор. Очакваха от отличничката да излезе нещо сериозно, а аз ги разочаровах. Дори не опитах да кандидатствам на друго място, освен във ВИТИЗ (понастоящем НАТФИЗ). Но съм дълбоко благодарна на родителите ми, че не упражниха насилие над волята ми и приеха избора ми. А аз си обещах да направя така, че един ден да ги възмездя за разочарованието, което им причиних във време, когато в малкия град не се гледаше с добро око на моята професия. А на родителите си обещах да докажа, че в театъра има и бели врани. Цял живот се старах да удържа обещанието си, каквото и да ми костваше това.
Преди 40 години във ВИТИЗ са кандидатствали по 3000 човека на година. Трудно ли беше да попаднеш в избраните 60 от тях?
Проявих упоритост в кандидатстването. При последния разрешен от закона опит ме приеха. Завърших в гласа на проф. Атанас Илков и имах редкия шанс да имам страхотни преподаватели и да осъществя съдбовна среща с една велика личност и уникален творец – Юлия Огнянова, която преобърна мисленето ми за театър с хастара навън. От нея научих това, което и до днес прилагам в работата си – способността да гледам света през очите на клоуна. Това е рядка дарба и именно Юлия я събуди у мен, за което до края на дните си ще съм й благодарна.
Как преминаха студентските ти години?
Това бяха чудни години. Имах не само най-добрите възможни преподаватели, но и страхотни колеги, от които също научих много и с които много се забавлявахме, въпреки че не излизахме от академията и нямахме почти никакъв личен живот, защото бяхме заринати от работа и това беше чудесно. От позицията на днешния ден и на акъла, на който съм сега, си давам сметка колко сме били щастливи, въпреки, че живеехме в затвор, зад чиито стени не знаехме какво се случва. Това имаше едно творческо предимство – имахме много време да търсим решения на творческите си задачи и никакъв шанс да копираме направеното от други.
Днес, с навлизането на дигиталните технологии, светът е като на длан и всеки може да си открадне от интернет каквато си поиска идея и да я представи за своя. Преди 40 години кражбата на чужди идеи беше невъзможна. И слава Богу, защото можахме да създадем нещо свое, което не прилича на онова, на което светът отдавна се беше наситил. Това за пръв път го осъзнах, когато започнаха пътешествията на „Шинел“ по света. Този спектакъл беше създаден без пари, с оскъдни подръчни средства и с единственото, с което разполагахме в изобилие – въображение. Тази странна комбинация от оскъдност и фантазия роди нещо различно, което „не прилича на нищо познато“, както многократно през годините отбелязваше критиката по света. Същият оня свят, който толкова исках да зърна през соц дувара в студентските си години и от който мечтаех да бъда част. Писано е било мечтата да се сбъдне. Обикалям вече 30 години света със спектаклите си, радвам хората и те радват мен. Може би това е била планирана от съдбата награда за другите 30 години от живота ми, преминали от тази страна на идеологическата демаркационна линия.
Какви бяха планове ти преди 40 години, когато завърши театралното си образование?
Моето поколение нямаше голям шанс да крои планове. Бъдещето ни се планираше от държавата, тя „старателно“ мислеше за нашето бъдеще. След завършване на висше образование, тя изпращаше своите питомци на тригодишна каторга в страната, която се наричаше „разпределение“. Чак когато отказах да ме разпределят, разбрах цената на безплатното си държавно образование. Отказах да я платя и родителите ми за пореден път бяха съсипани. Този път от постоянните писма, пристигащи от Министерството на културата и образованието, с които държавата ме заплашваше, че ако не отида по разпределение, ще ме съди и ще трябва да й върна обратно парите, похарчени от нея за образованието ми. Една солидна група от моя клас отказахме да отидем там, където ни предлагаха и създадохме доста проблеми. Този бунт и проява на свободомислие завърши с един на нула в полза на държавата. Групата ни се разби. Аз и двама мои колеги отидохме в един извънстоличен театър, но все пак успяхме да си извоюваме правото да поставим на държавните органи условие, при което щяхме отидем. За онова време това си беше своеобразна полупобеда.
Напуснахме този театър точно след половин година, защото съдбата ни предостави изключителната възможност да бъдем част от основания от Юлия Огнянова театър „Сириус“ в София. За звездния шанс да продължа да работя с Юлия не бях си и мечтала. Юлия създаде трупа от свои ученици броени месеци преди 10 ноември 1989 година. Промяната на политическата система преобърна всичко, разтърси закостенелите културни пластове у нас и срути стената, която ни отделяше от света. Бяхме свободни да правим това, което искаме, и да видим света, от който бяхме принудително изолирани. И аз се възползвах от този пореден, непланиран шанс – шанс за свободно и независимо творчество и общуване с големия свят.
Появи се „Шинел“ на Гогол и от него излезе Театър „Кредо“ – независимият театър, който навърши 30 години. „Шинел“ смени три поколения зрители и се оказа към днешна дата най-дълго играният спектакъл в българския театър, обиколи стотици пъти земното кълбо, записа в биографията си рекорден брой международни фестивали – над 200, стана хит и на най-големият световен фестивал на изкуствата в Единбург, Великобритания, минаха 30 години оттогава и успехът на „Шинел“ не е последван от друг български спектакъл.
Нищо от това не беше планирано. Много непланирани професионални подаръци получих от съдбата, за които дори не съм си и мечтала преди 40 години. Единственото, което исках тогава, бе да бъда свободна, да създавам спектаклите, които искам, така, както аз искам и с хората, които харесвам и да споделям моите скромни творчески открития със света.
Чии сценични техники и похвати от усвоените в онези времена прилагаш в своята игра и режисура?
Аз гледам на живота и света по клоунски – с изумление и възхита от красивото и с искрено недоумение и огромно възмущение от ниското, което все препъва възвишеното. На това ме научи единственият човек в тази страна, който знаеше какво е театрална клоунада – Юлия Огнянова. Тя всъщност е родоначалникът на клоунадата в българския театър. Аз стъпвам на наученото от Юлия и синтезирам изразни средства и похвати на различни изкуствата с цел максимално художествено въздействие на спектакъла. 30 години отказвам да робувам на предразсъдъци и разделение на изкуството на гилдии. Комбинирам и използвам похвати и техники на изкуства, които владея. Това преди три десетилетия беше шокиращо. Днес е много модерно, даже вече си имаме и нова нашенска дума за това – интердисциплинарно. Учила съм куклено актьорско майсторство и прилагам куклени похвати в случаите, при които със средствата на драмата не може да се постигне уникално решение на някаква творческа задача. Строя спектаклите си на монтажен кино принцип. Прилагам принципа на многовариантното мислене, който също научих от Юлия Огнянова и променям една сцена по сто пъти, докато ми хареса и се убедя, че това е правилното творческо решение за нея.
Гордея се със запазената марка, която Театър „Кредо“ наложи по отношение на сценографията, която превръщам в действащо лице и партньор на артиста на сцената. Давам пълна свобода на артистите, с които работя и възможност да фантазират и да се забавляват и се старая да ги превърна в съавтори на спектакъла. Този начин на работа доскоро не беше много популярен, но той е много продуктивен, защото дава на артиста правото да участва със свои идеи в създаването на спектакъла, както и свобода да открива средствата, с които да се изразява. По този начин артистите естествено се ангажират със спектакъла, в който участват.
Другият начин на работа, както казваше Юлия Огнянова, е „дресура“. Аз не мога да работя с дресирани артисти, затова внимателно избирам хората, с които работя. Освен че са талантливи и с въображение, те с удоволствие се приобщават към моя начин на мислене и така ставаме съзаклятници в общото театрално тайнство на раждането на един спектакъл. Мисля, че съм много голям късметлия да работя с хора, които споделят моята естетика и принципи на работа и вярват като мен в силата на екипната работа, магията на удоволствието по време на творческия процес и отхвърлят дресурата като режисьорски похват. Най-важното в моята режисьорска работа е да развълнувам артистите. Има ли развълнувани артисти на сцената, спектакълът „гърми като шампанско“, както казваше Юлия Огнянова.
Какво пожертва в името на театъра?
Всичко, което може да се пожертва, с изключение на родителите ми, дъщеря ми, ценностите, в които вярвам, свободата и творческото ми кредо.
А какво не би пожертвала за него?
Същите неща, които не пожертвах и досега.
Как житейската позиция на Н. В. Гогол стана твое кредо? Кога се запозна с неговите произведения?
От ученическите си години до днес постоянно препрочитам Гогол. Всеки пореден прочит ме кара да немея пред гениалната му способност да сканира като рентген скритите недъзи на човека и обществото. Всеки прочит ме прави все по-гоголоока за престъпленията, които върши човек към самия себе си в алчния си стремеж да притежава власт, пари и слава. Непримиримостта към падението на човека е моя житейска и творческа позиция. И дълбоко вярвам в казаното от Гогол: „Театърът е трибуна, от която може да се каже на света много за доброто“. Това ме крепи да продължавам да се занимавам с театър.
В едно интервю Гогол казва, че не пише за всеки. За кого пише той според теб?
Гогол може да твърди, че не пише за всички, но факт е, че всички го разбират. У Гогол има за всеки по нещо. И в това е неговата гениалност. Всяка простичка на пръв поглед история, която разказва, е само вход към безкраен и заплетен лабиринт. Някои се спускат в лабиринта, а други само му хвърлят едно око от входа. Въпрос на любопитство е да приемеш или не предизвикателството да надникнеш в този лабиринт. Аз от години се спускам в него. Стигнах до много скрити кътчета в този уникален лабиринт и знам, че има още много места, които ми предстои да открия в него.
А ти за кого играеш?
За всички, които не са престанали да чувстват и продължават да искат не само да бъдат смайвани, но и развълнувани, при това – интелигентно. Играя за тези, които идват в театъра с желание да отворят душата си и ме оставят да я погаля. Творя за всички, които имат нужда от надежда, че светът може да се промени и всичко зависи от свободната воля и смелостта на всеки отделен човек.
Несъмнено универсалната – подходяща за малки и големи, за дългогодишни театрали, както и за хора, посещаващи театър за първи път, е твоята постановка „Каквото направи дядо, все е хубаво“. Търпението ли според теб е най-висшата човешка добродетел? За нея ли жадуваме всички в залата, докато бабата все прощава на своя дядо и не спира да го насърчава? И нея ли ни подсказвате – Андерсен и твоят театър – да проявяваме, за да успяваме?
Любовта е това, за което жадува всеки човек. Търпението, смирението, загрижеността, насърчението и прошката произтичат от това блажено агрегатно състояние на духа, наречено любов. Днес упорито набиват в главите на хората, че всеки е най-важният и култивират егоизъм, себелюбие, омраза и агресивно незачитане на отсрещния в името на собствения интерес и удобство. Това е твърде елементарен, но за съжаление винаги безотказно работещ механизъм за разделение на хората. Посланието на „Каквото направи дядо, все е хубаво“ е точно обратното, казано с думите на Андерсен, „любовта е повече от злато“. И тази история за поредица абсурдни замени на голямо за малко, направени не с идеята за печалба, а с мисълта за целувката, която ще получиш от любим човек, когато го зарадваш, доказва по простичък и мъдър начин, че любовта е най-ценната валута.
В житейски план ти съумяваш ли да я проявяваш?
Винаги съм изповядвала любовта като най-висша проява на човечност и съм се старала да живея с любов към света. Продължавам да се старая този извор да не пресъхва у мен и винаги си намирам в какво да се влюбвам. Това ме държи жива и позитивна.
„Шинел“ е най-дълго играното представление в българския театър (в различни състави), сменило 3 поколения зрители у нас и в чужбина. Кое според теб стои в основата на непреходността му?
На първо място е Гогол и великият му текст. Посланието, старателно скрито зад сюжета на повестта, за свободата на човешкия дух, който не може да бъде закопчан в никакъв шинел, е разбираемо от всеки. След това може би идва свободният, експериментален начин, по който е правен спектакълът в продължение на девет месеца, както и начинът, по който ние разказваме историята за една дреха. Начинът е необичаен, неочакван и не защото ние сме толкова гениални, колкото ни изкарват критиците по света, а защото сме приложили една необичайна и рядка методология – клоунадата – и сме погледнали Гоголевата история през очите на клоуна, какъвто смело твърдя, че е самият Гогол. Имам научни доказателства за твърдението си, че Гогол е най-великият клоун в световната литература. Сигурно е добре да седна да ги напиша, може да свърши работа на някого в бъдеще, когато реши да се впусне в приключение с Гогол.
Може ли да се каже, че дълбокото състрадание на Гогол към човека, затворен в тежкия и непробиваем шинел, окован и неспособен да прояви индивидуалността и духа си, е състрадание, което изпитваш и ти? Как мислиш, укорява ли за нещо Гогол този човек? Укоряваш ли го за нещо ти?
Гогол никого за нищо не укорява и понеже съм го разбрала, никого не укорявам и аз. Гогол более за духовното падение на човека и му съчувства по абсурден начин – чрез смях. Така се старая да съчувствам и аз. Гоголевият смях е човеколюбив и светъл. Този смях няма за цел, както казва сам авторът, „да осмее, обиди и нарани човека“. Този смях цели да излекува човека от пороците, живеещи в „сборния град“ на душата му. Гоголевият смях руши, за да съгради. Тази амбивалентна природа на смеха се опитвам да постигна на сцената и изповядвам Гоголевото убеждение за смеха като най-висш израз на съчувствие към човека.
Тънката нишка е почти заличена и лудостта и нормалността се сливат в „Дневникът на един луд“, за да заклеймят родоотстъпничеството и богохулството, да ни накарат да се просълзим от милост и от смях към героя и към самите нас. Какво ти се иска да проумеем, гледайки това произведение?
Аз наричам кратко този мой спектакъл „Луд умора няма“. И бих искала тези, които го гледат, да си дадат сметка дали им стиска да бъдат достатъчно луди, за да следват мечтите си и да се опълчат срещу тоягата в защита на човешкото си достойнство и правото да бъдат уважавани и зачитани като хора, независимо колко пари имат в джоба си.
Този спектакъл е моя много лична изповед за достойнството на човека и неговата битка за човешко щастие в свят, „миришещ на хилядарки“. Днешната фалшива нормалност ми е дълбоко противна, защото тя превръща човека в дрипа, лишена от всякакво достойнство. Презирам всяка нормалност, която лепи етикет „достоен човек“ на грешното място. Защото този етикет се купува с пари. Отричам приетата норма, че не е важно колко пари чиниш, а колко пари имаш в банковата си сметка. Нищожествата с пари винаги са на мода. И по времето, когато Гогол е написал гениалната си творба, и днес. Но това, което остава непроменимо във времето, е правото на избор, който всеки може да направи за себе си – да следва узаконената модна линия, диктувана от посредствеността, аморалността и парите или да прояви здравословната лудост да я отхвърли. Повече от всякога днес ни липсва здравословна лудост, която да ни разбунтува. Това е накратко този мой спектакъл – бунт на лудостта в защита на Човека в един ненормален свят.
За „Ревизорът“ сам Гогол пише: „Огледало, в което се отразява цялата греховна човешка природа, низост, аморалност, цялата глупост и невежество на човека, който се кланя раболепно на всичко властно заради изгода”. Какво ти се иска да промени тази актуална и днес постановка в съзнанията на зрителите?
Раболепието с цел изгода, низостта и аморалността, за които говори Гогол и днес разяждат човека. Изгодата е вечният неписан закон, на който всички с готовност се подчиняват. Не се залъгвам, че една постановка може да промени света. Той е непроменим и за това говори фактът, че порочността, с цялата нейна многоликост, изтипосана от Гогол в пиесата му преди два века, вилнее и днес. Но Гогол все пак е имал дързостта да накара съвременниците си да се погледнат в огледалото „Ревизор“ и да видят „свинските си мутри“, с което е предизвикал гнева им и е изтърпял хулите и обидите им. Моите зрители днес не ме хулят за това, че са се посмели на собственото си карикатурно отражение в Гоголевото огледало. Иска ми се да вярвам, че чрез смеха съм успяла да провокирам съвестта им. А както казва Гогол, именно съвестта на човека е „истинският, неподкупен ревизор“, когото не можеш да заблудиш и излъжеш.
Основен фактор за огромния успех на постановките на театър „Кредо“ е изборът на актьори. Как избираш тези, с които да осъществиш замислите си? С какво се отличава режисьорската ти работа с тях? Доколко Н. В. Гогол е и техен другар?
Типът театър, който правя, изисква артисти с огромен талант, въображение, вяра, наивност, искреност и чувство за хумор, артисти всеотдайни и способни по детски, без остатък, да вярват в невъзможното. Това са качества, без които методологията на клоунадата, на която се базира стилът на Театър „Кредо“, не работи. Ако артистът за части от секундата се усъмни в абсурда, който му се предлага от автора и режисьора, всичко отива по дяволите. Затова аз много внимателно избирам артистите, с които работя и отделям много време търпеливо да ги обучавам в моя творчески метод.
Избирам не чакащи артисти, а артисти, способни на съавторство и им давам огромна свобода да търсят и предлагат решения. Свеждам моята работа до това да им обясня простичко какво правят, защо го правят, каква е целта на тяхната битка в спектакъла и с какви действията я постигат, въоръжавам ги с интересни и необичайни изразни средства чрез сценографията, която им предлагам. Провокирам въображението им, уча ги да мислят многовариантно и никога да не се задоволяват с първото хрумнало им решение, а да търсят и променят, докато на тях самите им стане интересно.
От 2012 година до днес Театър „Кредо“ е отворен за младостта. Работя с изключителни млади артисти и се радвам на тяхната енергия и талант, които движат спектаклите ми в желаната от мен посока. Младостта е мощен мотор, в който аз само наливам гориво. Десетките млади хора, с които съм работила през последните 10 години, станаха големи приятели на Гогол. Мисля, че го обикнаха, защото го разбраха.
Поставяте произведения, които се вглеждат дълбоко в човешката същност. Кое според теб е най-важното, което характеризира един човек?
Това, което произтича от думата човек – човещината. Способността да съхраниш човещината е най-висш героизъм.
С творчеството си прославяте България по света. Как популяризирате изкуството си? На какъв език се играят представленията ви?
Една от запазените марки на Театър „Кредо“ е това, че спектаклите му се играят на езика на страната, в която гостува. „Шинел“ например досега е игран на 9 езика, „Каквото направи дядо, все е хубаво“ – на 4. Общо двата спектакъла имат 13 версии на чужди езици. Рядко, но се случва да използваме субтитри. Колкото и да не ни се иска да има посредник между нас и зрителите, прибягваме до субтитри на езици, на които е рисковано да се опитваме да играем. Като китайският например, който е тонален език – една грешна интонация на китайски и вече казваш нещо различно от това, което си мислиш, че казваш. Затова се подсигуряваме със субтитри и играем на английски, тъй като той е разбираем навсякъде. Освен на китайски, спектаклите имат версии със субтитри на иврит, корейски, италиански, полски и т.н.
Какво би искала да научат за родината ни чуждестранните ти партньори и публиката ти?
Бих искала да знаят, че България е страна с удивителна природа и с бурна хилядолетна история, с която много наперени днес държави не могат да се похвалят и че на нейната малка територия живеят талантливи, умни и ценни хора, които са истинското живо богатство на тази страна.
Какви са амбициите на Театър „Кредо“? Какви планове бихте искали да реализирате?
В две поредни творчески лаборатории през 2021 г. и 2022 г. подготвях артисти за следващия спектакъл на Театър „Кредо“. Това лято, с финално избраните от лабораториите артисти, работихме месец и половина от сутрин до мрак, без прекъсване и сглобихме новия спектакъл. Надявам се той да се появи на сцена през следващата година.
Новият сезон започна с участие на голям фестивал в Беларус, където „Каквото направи дядо, все е хубаво“ по Андерсен получи поредна награда за най-добър спектакъл. През ноември със същия спектакъл Театър „Кредо“ ще участва на един от големите фестивали в Китай – „БеСеТо“ в град Шенжен.
Започваме да играем регулярно представления на „Шинел“, „Дневникът на един луд“ и „Каквото направи дядо, все е хубаво“ на сцената на Театър 199 „Валентин Стойчев“ в София и продължаваме репетициите на новия спектакъл, в очакване на премиерата през 2024 година.
Кой е най-добрият ти учител по театрална режисура?
Учила съм се от много хора как се прави театър, но както вече многократно споменах и винаги съм казвала, наученото от Юлия Огнянова е най-ценното знание за театър, което съм получила.
Като режисьор си в състояние да възпитаваш. Като преподавател във висши учебни заведения имаш възможността да общуваш с много млади хора, избрали театъра за свое поприще. На какво най-вече ти се иска да ги научиш? Какви ценности ти се иска да възпиташ у актьорите, с които работиш – ценности, на които те да възпитават нас?
Опитвам се да възпитам добри и чувствителни хора, не просто добри професионалисти. Защото, както казва Марк Твен, „добротата е език, който глухият може да чуе и слепите могат да видят“. На този език се опитвам да науча младите хора да говорят със зрителя, опитвам се да ги вдъхновявам да открият силата на добротата в самите себе си, за да могат да я провокират и у зрителя. Защото само добротата подрежда правилно ценностите.
Представленията на театър „Кредо“ се отличават с единствена по рода си сценография. Можеш ли да ни разкриеш чии са идеите, кой и как изработва декорите и костюмите ви?
Сценографската идея и костюмите, както и тяхната техническа реализация, са наше дело. Ние си измисляме и правим всичко и в повечето случаи идеята се трансформира в хода на репетициите, което води до изработка на допълнителни елементи от сценографията.
Сценографията е специално звено в цялостния синтез на спектаклите на „Кредо“ и неотменна част от него. Тя не е просто среда на действие, столче например, на което да поседнеш, за да си кажеш текста. Тя е действащо лице и партньор на артиста, неговото специално, необичайно изразно средство, което прави актьорската му игра различна от играта на всеки друг артист. Поради това, че сценографията е част от общия синтез на спектакъла, тя е и част от режисьорската постановъчна концепция и нейната поява и изява на сцената изначално е заложена в сценариите, които пиша. Сценографията на всеки спектакъл на Театър „Кредо“ важи само за този спектакъл, тя не може да бъде приложена към друг, защото тя носи идеята на спектакъла.
Например, сценографската концепция на „Каквото направи дядо, все е хубаво“ е топлият сняг. Звучи парадоксално, но именно в това е и смисълът й. В снега човек не се поти, както ние очевадно се потим в метрите вата, с които създаваме преспите сняг в спектакъла. Но именно това, че на героите, играещи в снегове от вата, им е топло, предизвиква смисловия въпрос защо е така. И отговорът е: има ли любов, и в снега е топло.
Сценографската концепция на „Дневникът на един луд“ е мухоловка, в която е хванато едно човешко същество, обречено до края на дните си да живее затворено между безличните, сиви стени на една лудница. Стените са направени от велкро – материал, който има свойството да се лепи и дава огромна възможност за скулптиране и визуализиране на всичко, което е в главата на един човек с огромно въображение. Именно въображението на героя превръща болничните стени във вернисаж на собствения му безличен живот, а материята, от която са направени тези стени, позволява на зрителя да види картината на Гоголевото слово, а не само да го чуе.
Концепцията в „Шинел“ е затвор, символно изразен сценографски чрез една клетка, с която започва и завършва спектакъла. С една малка разлика – на финала, чрез клоунската игра на двамата герои на влизане и излизане между пръчките на клетката, става ясно колко лесен е изходът от всяко ограничение. Нещо, което героите са могли да забележат още в началото на спектакъла, когато за пръв път се появяват на сцената в тази клетка. Спектакълът е осъзнаване не само за героите, но и за зрителя, колко лесно постижима е свободата, стига да я поискаш. Клетката е третото действащо лице в спектакъла – една дреха, подадена от Гогол като метафора на ограничението. От тази клетка и няколко условни капана се създава един оскъден и минималистичен свят, всеки елемент от който съдържа част от клетката и въпросните капани и подсъзнателно поддържа идеята за ограничението, което е неотменна част от битието на човека. Именно клетката развива визуално темата за свобода пред очите на зрителя в продължение на целия спектакъл.
Концепцията на „Ревизорът“ е симетрия, разклатена стабилност и постоянна промяна. Сценографията представлява 10 масивни дървени греди, които се движат на релси и постоянно се клатят. Тази концепция произтича от факта, че един установен и стабилен свят се разклаща след идването на ревизор от Петербург и обитателите на този свят с готовност го трансформират според прищевките на ревизора, с единствената цел да отърват ревизията и да избегнат наказанието за извършените от тях престъпления, които ще се разкрият след тази ревизия.
Наградите ти са многобройни… Кои са любимите ти?
Може би защото наградите никога не са ме интересували, затова имам десетки такива. Радващи са, но не са най-важното. Спектаклите ми получават рядко срещаната единодушна висока оценка на публика и критика у нас и по света. Тази своеобразна награда ми дава основание да продължавам упорито да се съпротивлявам на масовия начин на правене на театър и да отказвам да гъделичкам ниски, злободневни страсти, за да постигам завидни финансови резултати. Удържах толкова години да не правя компромис с вкуса и кредото си в името на успех сред широка публика. И фактът, че спектаклите ми нямат възрастова, национална, географска и времева граница, доказва, че може да се стигне до много широка публика и без компромиси с творческата съвест. Това ме крепи да продължавам да се инатя да я карам така и занапред, докогато мога.
Признание за какво е наградата „Кукерикон“, която ти беше присъдена през 2023 година? И каква отговорност чувстваш, че носиш, като я притежаваш?
Наградата е „За трите десетилетия на Театър Кредо“. Може би колегите ми са имали предвид, че независимият театър, който създадохме в далечната 1992 година, въпреки всички сътресения през изминалите три десетилетия, успяваше да води смислен и градивен диалог със зрителя за сериозни неща с добродушна усмивка. Старах се да служа честно и почтено на Смеха, на стойностния и човеколюбив Смях, който Гогол ме научи, че е най-страшният бич за ниското и порочното. Ще продължавам да служа на този Смях, който, пак по думите на Гогол, „излита от светлата природа на човека“ и поради това е човеколюбив и пречистващ.
Кои роли са по-трудни за изпълнение – житейските или тези на сцената?
За сценичните роли имам добра професионална подготовка. В житейските роли си оставам аматьор.
На кого си благодарна?
На всички, с които ми бе отредено да се срещна в този живот – на моите родители и семейството ми, което винаги ме е подкрепяло, на дъщеря ми Девина, която е смисълът на моето съществуване, на всички мои учители, на колегите, с които работих и продължавам да работя, на верните ми приятели, на всички хора тук и по света, които са ми помогнали да вървя по пътя на избраната от мен творческа независимост и са били до мен в много тежки моменти, на Театър 199 „Валентин Стойчев“ за възможността Театър „Кредо“ да има дом за своите спектакли в продължение на 30 години. Благодаря на Бога за всички тези срещи.
Вярваща ли си?
Да, вярвам, че има нещо, на което мога да се помоля и да бъда чута.
Как би довършила изречението: „Нина Димитрова – посланик за…“?
… любов вместо омраза.
Нина Димитрова е магистър по актьорско майсторство за куклен театър (НАТФИЗ „Кр.Сарафов“, София), както и магистър по режисура за драматичен театър („Нов български университет“, София). Преподавала е актьорско майсторство за куклен театър в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ и актьорско майсторство за драматичен театър в „Нов български университет“. Като преподавател по актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ „Кр. Сарафов” тя режисира спектаклите „Сън в лятна нощ” по Шекспир и „Ревизорът” на Гогол, отличен с 11 престижни национални награди, между които и най-високата национална награда „Икар” на Съюза на артистите в България. Нина Димитрова е основател на театър „Кредо“, както и на „Творческа Кредо Лаборатория“. Тя води майсторски класове в „Тиш скул” на Нюйоркския университет, САЩ , майсторски класове в Театрална академия Пекин, Китай, в Театрална Академия „Тохо“, Токио, Япония, както и в рамките на фестивали в Русия, Финландия, САЩ, Италия и други.
