Георги Раковски доказва и как се формира името българи
Към Част I
В книгата „Българска старина“ Георги Раковски подробно обяснява защо името на пеласгите (антични българи) е погрешно пресъздаване от гърците (данайци от семитски произход от Африка) на народностното ни име българи. Поради липсата на Б в техния език, те го заменят или с Ph – П/Пф или с Ф. Пеласгите (антични българи) са известни в античните сведения и като Пелгари. Те нямат и характерното за нас Ъ, т.е. в названието Пелгари – Пелагри – трябва да замените П с Б и гласната Е с Ъ.
Георги Раковски доказва пред гръцки ерудити, че гръцкият език съдържа в себе си семитски и някои думи, характерни за Африка, но основно е формиран на Балканите и почива на стария балкански език – древнобългарски. Накратко, той доказва, че гръцкият език е формиран от българския. Множество думи в гръцкия език имат прекрасно обяснение на български, но на гръцки нямат, т.е. явяват се заемки. Други изследователи твърдят, че и имената на античните българи флегии, фриги и дори пеони също носят в основата си българския етноним блъгии (Блъгари е стара форма на етнонима ни). Фригите (антични българи) са малоазийска транслитерация на Бриги, както са наричани на балканите. Бурги, Бургиони са късни форми на названието бриги (антични българи). В арабските хроники сме известни и под названието бурджани. Това е арабската форма на бурги. Бурджан на арабски от „бурдж“ означава кула, възвишение или възвишените. 2500 г. – пр.Хр. континента Европа в арабските писмени хроники е известен като Бурджания (на името на коренното население на балканите – българи).
Спомени на д-р Иван Касабов за Георги Раковски
„Отначало борбата на Раковски в ”Дунавски лебед” беше насочена единствено срещу фанариотите. Той се въздържаше от всякакви нападки към Турция и показваше доверие в добрите намерения на султана. Неговото старание бе да убеди турските управници, че ако направят желаните преобразования и възвърнат на българския народ неговата похитена църква, българите няма да се поддават на никакви чужди влияния, ще заживеят в мир и тишина като верни поданици, и със своето трудолюбие ще бъдат много по-полезни на империята, нежели ”един кривач фанариоти“, годни само за интригантство. Това е точно езикът, който д-р Чомаков държеше в Цариград. Но Раковски не запази за дълго тоя тон. Към средата на 1861 г. той почва да надава вик срещу турското управление. ”Подданити християни, в обще в Турска Европа, са достигли до едно такова положение, щом им е невъзможно веки да търпят… ”По-добре смърт, нежели такъв един живот”, пише той. Действително Гарибалди кроеше големи планове. Неговото намерение бе да се постави начело на едно общо възбунтуване на народите, потиснати от Австрия или спъвани от нея в своя устрем за свобода и обединение. От Австрия пожарът трябваше да мине и в Турция. Раковски на туй разчиташе; от там му бе въодушевлението, Гарибалди обаче в 1861 г. не мръдна и когато през лятото на 1862 г. излезе от своя о. Капрера, то бе не за да превзима Венеция, както се очакваше, а за да нададе своя вик: „Рим или смърт“. Вместо Австрия той тръгна да напада папата. Спрян от самата италианска войска, ранен, той бе закаран в една крепост.
Раковски се видя зле излъган в надеждите си. На италианеца Марко Антонио той казал, оплаквайки се: „Какво стори за нас Гарибалди? Ние го очаквахме и бяхме готови да тръгнем след него, а той се изгуби в едно невъзможно предприятие“. От Наполеон ІІІ Раковски също така бе разочарован. “Франция не иска да знае за нас“, казал той на италианеца, като че ли ключовете на Балканите не са в наши ръце.“ Какво собствено очакваше той от френския император? Това, което очакваха революционерите от всички народи, изцяло или отчасти под чуждо иго: пренасяне и в други земи на делото за освобождение, почнато от него в Италия. В тия надежди Раковски е бил поддържан, както се вижда, от французи, замесени в съзаклятията. Английският генерален консул в Белград, който следеше Раковски, пише за сношенията му с двама от тях. Единият, който си давал името Рение, поддържал връзка с революционерите в Маджарско; австрийският представител го прогонил от Белград; другият Утрбон, изпъден по същата причина от Гюргево, успял да се задържи, по-дълго в сръбската столица. Той минавал за кореспондент на парижкия вестник Le Constitutionnel, но това му качество било една маска. Лонгуърт го представлява като агент на едно лице от френското царско семейство, т. е. принц Наполеон. Утрбон бил много често виждан заедно с Раковски; Лонгуърт мислеше даже, че той пишел френските статии в ”Дунавски лебед”.
Твърдението на Раковски, че принц Наполеон бил един от неговите читатели, така се обяснява лесно. Принц Наполеон бе се научил за съществуването на българите в Кримската война, когато той командуваше една дивизия пред Севастопол. Тогава френската армия имаше база във Варна и всички военачалници се спираха в тоя град. Принцът се заинтересува за тоя неизвестен нему до тогава български народ, тъй многочислен, на такъво важно място, с толкова славно минало, и предвидя, че един ден той пак ще възкръсне. Той се интересуваше за всички народи, които търсеха своята свобода или своето обединение – италиянците, поляците, маджарите, власите – и навсякъде гледаше да завързва връзки с революционните елементи. Защото, носител на едно голямо име, племенник на чутовния император, син на един крал, той търсеше една корона за себе си вред в Европа, дето някой поробен народ можеше да стане държава. Ще видим после неговото име пак да се намесва в новините от Букурещ по българските работи.
Разочарован в Гарибалди, в Наполеона III, Раковски не смяташе, че всички възможности се отдръпват пред него. Той опря сега надеждите си върху княз Михаила.
Княз Михаил беше един владетел мечтателен и амбициозен. Дошел на сръбския престол, тъкмо когато се осъществяваше обединението на Италия, у него се роди идеята да играе ролята, която Виктор Емануил току-що бе играл и да обедини под своя скиптър цялото сръбство. Това е, което сръбските историци наричат ”Михаjлова мисао“, т. е. мисълта на Михаила. Такъва една политика предполагаше обаче война с турците, а Сърбия не беше в положение да воюва. Войска тя нямаше почти никаква; оръжието й бе неупотребяемо. Освен това, в онуй време турците държаха гарнизони в шест сръбски крепости. Сърбия бе в действителност един вид окупирана територия. Самата й столица се намираше под турските оръдия на Кале Мегдан. Безсилен да води война само със силите на Сърбия, княз Михаил мислеше, че победата му ще бъде възможна, ако се повдигнат едновременно срещу Турция и другите християнски народности на Балканите. Точно така, през време на Заверата, гърците си правеха сметка, че едно общо християнско въстание срещу Турция няма да й остави възможност да изпрати войски срещу тях в Пелопонес.
Една от първите стъпки на княз Михаил по изпълнението на неговата програма бе да установи връзка с Босна, която не бе престанала от време да се вълнува, и да привлече българите. Присъствието на Раковски в Белград бе за него добре дошло в това отношение. Раковски от своя страна разбра, че при един владетел с такива планове за него се отваря поле за големите предприятия, които постоянно занимаваха въображението му. Така между двамата се постигна – как, кога точно, не знаем – един съюз, на който съдържанието бе: княз Михаил да обяви война на Турция, Раковски да вдигне на въстание българите.“
Източници:
1. “Моите спомени от Възраждането на България съ революционни идеи”, изд. 1905 г., д-р Иван Касабов (1837-1911 г.)
2. „Георги С. Раковски за произхода на българския език“ (сп. „Житно зърно“)
Подбрано от „Съчинения в четири тома“. Запазена е автентичната форма на изказ на автора.
