Арменско цивилно население, ескортирано от въоръжени османски войници през град Харпут (днес Елязъг), към затвора в Мезире, април 1915 г. (Снимка: Wikipedia)
Днес отбелязваме Международния ден в памет на жертвите на Арменския геноцид (1915 – 1923 г.)
На 24 април 1915 г. с ареста и депортирането на стотици видни арменци започва Арменският геноцид в Османската империя.
1 500 000 арменци стават жертва на турското варварство!
Тази дата е обявена за Международен ден в памет на жертвите на Арменския геноцид (1915-1923 г.).
Назован е първо за Международен ден за солидарност с арменския народ от Европейския парламент през 1987 г. по случай годишнина от началото на геноцида над арменците в Османска Турция през 1915 г. За първи път се чества през 1989 г. В първите години на новия век е обявен и за Международен ден в памет на жертвите на Арменския геноцид.
Геноцидът, наричан още Арменски холокост, е извършен умишлено и систематично от Османската империя по време на Първата световна война и малко след това. Характеризира се с масови кланета и насилствена масова депортация на над 1 000 000 арменци, извършени от младотурските власти в периода 1915 – 1916 г.
Репресиите срещу арменското население започват няколко години преди това, в края на ХІХ в., с т.нар. Арменски кланета. Жертвите през този период са повече от 300 000 души. Геноцидът се описва също и с арменската дума „агхет“ – „невъобразимо престъпление“ или „голяма катастрофа“. Между 1895 и 1921 г. са избити 1 543 271 мъже, жени и деца, много други са насилствено изселени от родните си места.
Република Турция, днес пряк наследник на Османската империя, упорито възразява срещу използването на термина „геноцид“ за описване на събитията по това време и не признава каквато и да било отговорност на турския народ или турската или османската администрация за тези събития. От 2007 г. повече от 30 страни декларират официалното признаване на събитията от този период като геноцид, също както тях, тази гледна точка се приема и от изследователите и историците.
Първият погром
През 1890 г. в Османската империя живеят 2,5 милиона арменци. Руската империя подкрепя арменската християнска общност и нейните опити за автономия, тъй като по този начин смята, че ще отслаби османската държава. Поради бързото разрастване на движението за автономия султан Абдул Хамид II предприема действия, с които да задържи властта си над териториите, населени с арменци.
Клане в Ерзурум, 1895 г.
В опитите си да разпали конфликт Високата порта подстрекава кюрдското население срещу своите съседи – арменците. След кланетата от страна на кюрдите арменците вдигат въстание, което е потушено жестоко от редовен турски аскер и кюрдски башибозук. По време на потушаването на въстанието през 1894 г. загиват 50 000 арменци, запалени са много села.
Клането в Адана, 1909 г.
Степента на вина на турското правителство в тези събития не е добре изяснена и е предмет на спорове, но е безспорно, че зверствата срещу арменската общност се извършват с мълчаливото съгласие и одобрение на официалната власт. Две години по-късно арменски революционери завземат сградата на „Отоманската банка“ в Цариград, за да привлекат вниманието на международната общност към трагедията на сънародниците си в Турция.
Втория погром
Русия и Турция влизат в Първата световна война като неприятели. Турските власти смятат арменците в страната за руска „пета колона“. През февруари 1915 г. всичките 60 000 мобилизирани арменски войници са затворени в трудови лагери и след това са зверски избити. Арменците, намиращи се в непосредствена близост до фронта, както и други от вътрешността на страната, тръгват да бягат пеша през пустинните земи на Сирия и Месопотамия.
Депортацията
Според други източници те са били насилствено депортирани в кервани и обкръжени от турски войници, след което са избивани целенасочено по пътя и в лагерите, включително чрез глад. При депортацията огромен брой арменци са убити, а оцелелите след края на войната не могат да се завърнат по родните си домове. Тези арменци емигрират в руската част на Армения или Западна Европа, Северна Америка и Австралия. Част от тях намират убежище и в християнска България, където са посрещнати добре от местното население.
Споровете между Армения и Турция
Споровете между Армения и Турция за събитията около Арменския геноцид все още не са приключили. Ереван твърди, че събитията, довели до погрома над арменците, са много добре планирани от страна на турската власт и това дава право те да бъдат класифицирани като геноцид. Това твърдение е прието и от международната общност в лицето на ООН през 1985 – 1986 г., а година по-късно и от Европейския парламент. Турция продължава да твърди, че събитията от Първата световна война не са геноцид, а че просто някои турски военни са „отишли малко по-далече в действията си“.
Във връзка с преговорите на Турция за членство в Европейския съюз въпросът за признаването от Анкара на Арменския геноцид е актуален и отново е обект на вниманието на европейските държави. Въпросът беше повдигнат и от известния турски писател Орхан Памук, който в началото на 2005 г. се изказа публично, че Турция е отговорна за геноцида.
„Никой не смее да го каже, но аз го казвам – турците са избили над 1 000 000 арменци и 30 000 кюрди“, казва Памук.
Това изявление породи лавина от недоволство и искания за линчуването на писателя в Турция, разрази буря и в Европейския съюз и активизира отново натиска на Армения и арменските организации по света за признаване на геноцида. Заради своите изявления Орхан Памук бе съден за уронване на турската национална чест и престижа на турската армия. В края на декември той беше оправдан по предявените му обвинения и бе освободен от ареста на 22 януари 2006 г.
Някои историци считат, че Геноцидът от 1915 е бил модела за Геноцида над евреите от Хитлер и на Голомора над украинците от Сталин. А големият турски писател Азис Несин каза: „Ислямското варварство е заложено в Корана!“.
Арменци
Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик –
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
Те пият… В пиянство щат лесно забрави
предишни неволи и днешни беди,
в кипящото вино щат спомен удави,
заспа ще дух болен в разбити гърди;
глава ще натегне, от нея тогава
изчезна ще майчин страдалчески лик
и няма да чуват, в пияна забрава,
за помощ синовна всегдашния клик.
Кат гонено стадо от някой звяр гладен,
разпръснати ей ги навсякъде веч –
тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
върху им издигна за всякога меч;
оставили в кърви нещастна родина,
оставили в пламък и бащин си кът,
немили-недраги в далека чужбина,
един – в механата! – открит им е път.
Те пеят… И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица…
Че злъчка препълня сърца угнетени,
че огън в главите разсъдък суши,
че молния свети в очи накървени,
че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.
А зимната буря им сякаш приглася,
бучи и завива страхотно в нощта
и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.
И все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студената нощ,
и все по-горещо дружината пее,
и буря приглася с нечувана мощ…
Те пият и пеят… Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик –
далеч от родина, и боси, и голи,
в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият – пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
Пейо Яворов
