Реалността на живота под комунистическо и социалистическо управление: лични и семейни истории за конфискации, цензура, недостиг на храна и трудния избор да напуснеш родината
За Алехандро Риос животът в Куба се измерва с тридесет години, които не може да си върне. Като дете той живее със семейството си в Чикаго. Роднините им остават на острова и семейството ги посещава всяка година. Когато отношенията между Съединените щати и Куба се разпадат, баща му получава предупреждение: ако се върне, може повече да не успее да напусне страната.
Баща му все пак решава да се върне в Куба. Риос смята, че това решение е грешка, променила целия им живот. За периода между 1962 и 1992 г. казва: „Изгубихме 30 години от живота си“.
Неговият разказ е част от документалния филм на EpochTV „Red Flag“, или „Червен флаг“, посветен на живота при социализма и комунизма. Чрез спомените на хора от Куба и Венецуела филмът проследява как политическата власт навлиза в дома, работата, училището и отношенията между съседите. По време на интервютата петимата участници живеят във Флорида.
Освен Риос във филма участват Ниноска Перес Кастейон, Марио Иван Табарес, Рик Гонсалес и Франсиско Полео. Те говорят както за лично преживяното, така и за решенията на родителите и предците си. В разказите им се повтарят страхът от властта, ограниченията пред личния избор и трудното решение да напуснат родината.
Надеждата за промяна и страхът след нея
Ниноска Перес Кастейон пази спомена за голямо семейство и щастливо детство в Куба. Но последните дни преди падането на Фулхенсио Батиста описва като тревожни. Баща ѝ заема ръководна длъжност в полицията и вечерта на 31 декември 1958 г. е повикан на среща с Батиста.
Майка ѝ слага паспорта му в джоба и настоява да замине, ако президентът напусне страната. Бащата първоначално отхвърля тази възможност, но същата нощ Батиста заминава за Доминиканската република, а баща ѝ отлита за Ню Орлиънс.
Според Перес Кастейон на следващата сутрин пред семейния дом вече има въоръжени хора. Те търсят баща ѝ. Тя разказва и за спор за автомобила на майка ѝ, при който един от въоръжените мъже стреля по друг. Няколко дни по-късно къщата е конфискувана. За осемгодишното тогава момиче тези събития разрушават представата, че победителите непременно носят по-добър живот.
Франсиско Полео си спомня друга начална точка: избирането на Уго Чавес във Венецуела през декември 1998 г. Баща му е ангажиран с политиката и предизборната кампания остава ярък детски спомен. По думите на Полео Чавес печели подкрепа с обещания да избави хората от корумпирания елит. Част от гласувалите за него по-късно стават негови решителни противници.
Във филма Полео описва последвалото развитие като постепенно разграждане на демокрацията. Разказите за двете страни започват по различен начин, с революция в Куба и изборна победа във Венецуела, но участниците откриват сходство в последвалото съсредоточаване на властта.
Гонсалес разказва, че родителите му първоначално изчакват да видят дали Кастро ще изпълни обещанията си за свободни избори. Очакването продължава около година. След това те се включват в съпротивата срещу новата власт. Риос пък помни непрестанните призиви да се правят още жертви в името на по-добрия живот, който предстои. Според него обещаното благополучие все се отлага, а от хората се иска да приемат лишенията още една година, после още една.
Принудителното отнемане на собствеността
Архитектът Рик Гонсалес разказва за ферма, принадлежала на дядо му Енрике. След революцията представители на новата власт пристигат с подготвени документи. Според семейния спомен от собственика се очаква да подпише прехвърлянето на имота си на държавата.
На хартия това е представено като доброволно предоставяне. В разказа на Гонсалес обаче дядо му няма реална възможност да откаже. Архитектът говори за кубински семейства, изгубили имотите си под заплаха от насилие или смърт.
Перес Кастейон също свързва отнемането на собствеността със заплахи срещу семейството си. Тя помни въоръжените хора, които пристигат в дома им и търсят баща ѝ. Конфискацията е част от преживяното през дните, които тя описва като внезапно преобръщане на живота им.
Спортна кариера според нуждите на режима
За Марио Иван Табарес ограничаването на избора се проявява на тенис корта. На 15 години той влиза сред десетте най-добри юноши в Куба и е изпратен в националната юношеска академия в Хавана. На 18 става част от националния отбор, а през 1985 г., когато е на 20, печели първата си национална титла.
Табарес пътува за състезания в чужбина и сред посетените страни споменава България. През август 1989 г. печели турнир в Бразилия, който определя като най-големия си успех на сингъл. С треньора си подготвят план за още осем големи европейски турнира до края на годината.
Властите отказват. По неговия разказ от него се очаква да запази аматьорски статут, да побеждава професионални състезатели и да носи престиж на кубинската система. Отговорът, който помни, е: „Не ни трябват пари. Трябват ни медали“.
Пътуванията го карат да вижда все по-ясно разликата между собственото си положение и свободата на останалите тенисисти. Те могат да избират треньор, турнири, екипировка, договори и място на живот. Той трябва да съобразява развитието си с решения, вземани вместо него.
Тези наблюдения пораждат и спорове с баща му, който работи за държавната сигурност и остава убеден привърженик на Кастро. Табарес разказва, че баща му запазва тази вяра до края на живота си.
Един живот у дома, друг навън
Риос описва урок, който научава още в семейството: критично мнение за властта може да се обсъжда вкъщи, но не бива да се изнася навън. Така, казва той, човек започва да води двоен живот. Истината, която споделя с близките си, се различава от онова, което се осмелява да произнесе публично.
В разказите за Куба важна роля имат кварталните комитети. Гонсалес описва отговорници, които следят разговорите между съседите. Табарес обяснява как страхът от донос разрушава доверието, защото човек не знае кой сътрудничи на властите.
Според Перес Кастейон зависимостта не приключва с наблюдението. Когато е необходима препоръка за работа, хората отново трябва да се обърнат към тези структури. Неблагоприятното мнение на местния отговорник може да затвори възможности за препитание.
Полео описва подобни отношения във Венецуела. Той използва местното название „сапос“ за хора, които доносничат срещу съседите си. По думите му критиката срещу управляващите може да бъде представена като омраза или предателство към родината. Самият той разказва, че е бил обвинен в предателство.
За Полео проблемът е смесването на партия, правителство и държава. Когато управляващите се отъждествяват с родината, несъгласието с тях лесно се превръща в обвинение срещу гражданина. Той посочва и периода след президентските избори през 2024 г., когато според него хора са затваряни за публикации в социалните мрежи и статуси в WhatsApp.
Медиите и съдът като средство за натиск
Перес Кастейон разказва за конфискуването на кубински вестници и за задържането на техни собственици и членове на семействата им. Според нея прекъсването на достъпа до независима информация е решаваща част от установяването на контрол. Изчезват и чуждестранните издания, които хората преди са можели да четат.
Тя отправя и тежки обвинения за първите години на революцията. Разказва за разстрели, липса на справедлив процес и случаи, при които обвиняемите не разбират ясно за какво са съдени. В нейното описание репресиите постепенно излизат извън кръга на служителите на стария режим и засягат хора, които възразяват срещу новата власт.
Сред примерите ѝ са лекар, отказал да изпълни искане на управляващите, и адвокат, опитал да защити обвиняем. Перес Кастейон твърди, че в определен момент разстрели са показвани и по телевизията. Тя представя това като част от средата на страх, в която несъгласието с революцията може да превърне всеки в мишена.
За Полео натискът срещу журналистиката е семейна история. Медийната им група започва работа през 1974 г. със списание „Зета“. Той си спомня нападения над репортери, отразяващи улични протести, и казва, че четирима членове на семейството му са в политическо изгнание.
Сестра му Патрисия, разследваща журналистка, напуска страната около 2005 г., след като според него става обект на преследване заради чувствително за властта разследване. Тя бяга с лодка към Кюрасао, а после заминава за Маями. Баща му е принуден да напусне около 2008 г. след критики към Чавес.
Полео описва и случай, при който Чавес публично нарежда баща му да бъде изпратен в затвора с възможно най-тежко наказание. За него подобна намеса показва какво означава да липсва действително разделение на властите.
Недостигът в кухнята
Темата за недостига на храна във филма е представена чрез конкретни семейни спомени. Табарес разказва как приготвя млякото за дъщеря си, отделя за себе си съвсем малко количество и оставя останалото за нея. Това е неговата закуска.
Риос помни майка си, която настоява, че обича крилцата, докато децата изяждат останалото пиле. В разказа си той обяснява, че тя се е лишавала, за да има повече за тях. Спомня си и смес от вода с кафява захар, наричана у дома „супа от петел“. Говорейки за усилията на майка си да ги предпази от тежестта на бедността, той се разчувства и прекъсва разказа.
Участниците описват хранителните купони като обещание за месечни доставки, които понякога стигат само за седмица. В разказите им се появяват дажби от по три яйца на човек и увеличения от четири на шест, възприемани като подобрение. Риос си спомня как баща му успява да получи счупени яйца от продавач, а майка му ги използва за омлет.
Черният пазар се превръща в част от ежедневното снабдяване. По думите на Риос корупцията навлиза в най-обикновените действия, защото хората търсят начини да осигурят храна извън недостатъчните дажби.
Полео описва сходен недостиг във Венецуела през 2016 г., когато напуска страната. За мляко, тоалетна хартия и други основни стоки са необходими връзки и доплащане на прекупвачи. Тези търговци, наричани „бачакерос“, носят големи чанти със стоки, които трудно се намират по обичайния начин.
Той разказва и за зависимост от долари при регулиран от държавата достъп до валута. За да купи необходимото, човек трябва първо да намери самата стока, а после и парите, които продавачът ще приеме. Недостигът създава поредица от зависимости.
В интервютата се прави и връзка между кубинската икономика и външната подкрепа: първо от Съветския съюз, а впоследствие чрез венецуелския петрол. Участниците критикуват начина, по който е управлявано производството. Риос противопоставя недостига на основни храни на ресурсите, които според него властта отделя за контрол над населението. По думите му средства за ориз, захар и други храни не достигат, но за наблюдение и контрол се намират.
Училище, работа на полето и военна служба
Във филма образованието е представено като друга област, в която семейството губи влияние. Перес Кастейон разказва за закриването на религиозни училища и за подмяната на учебниците. Дава примери с изучаване на буквите чрез имената на Фидел и Раул и с призивите децата да следват примера на Че Гевара.
Риос говори и за години, през които религията и празнуването на Коледа са забранени. Според спомените му религиозното съдържание е изключено от телевизията, радиото и печата. Той свързва тези ограничения с по-широкия опит на режима да определя каква информация достига до хората и какви убеждения могат да изразяват. Личният избор на вяра се превръща в още една област, засегната от държавната намеса.
Риос описва собственото си завръщане в кубинската училищна среда като травматично. Спомня си ежегодни периоди от по 45 дни, през които учениците живеят далеч от домовете си и работят на полето. Събират домати и тютюн или режат захарна тръстика. За него това е най-тежката част от всяка година.
Следва и военната служба. Той разказва, че получава известие още на 15 години за служба, започваща на 16 и продължаваща три години. Страхува се и от възможността да бъде изпратен в Ангола или Етиопия. Описва това задължение като несъвместимо със собствените му убеждения и подчертава, че се възприема като човек на мира.
Гонсалес свързва решението на баща си да напусне Куба именно с тревогата за възпитанието на сина му. В разговор между тях бащата обяснява опасението си, че училището ще подчини мисленето на детето на режима. За семейството напускането е начин да запази възможността само да определя възпитанието му.
Свободата във всекидневните решения
Участниците изразяват разбирането си за свободата чрез конкретни примери: да излезеш от дома без страх, да кажеш какво мислиш, да избереш професия, да започнеш собствен бизнес или да решиш къде ще живеят децата ти. В разказите им тези възможности са свързани както с личните им решения, така и с живота на семействата им.
За Табарес разликата става видима в свободата на другите спортисти да управляват кариерата си. За Гонсалес тя включва възможността да създаде своя компания и да наема хора. За Перес Кастейон първите впечатления след пристигането в САЩ са свързани с обикновеното придвижване навън и с наученото в училище за личната свобода.
Риос се връща към спомен за дете, попитано какво иска да стане, когато порасне. Отговорът е, че иска да бъде чужденец. За него това изразява отчуждението, до което може да стигне човек в собствената си страна.
В края на филма свидетелите се обръщат към хората, които одобряват социализма или комунизма от позицията на живот в свободно общество. Те ги призовават да разгледат конкретните последици, които самите те и семействата им описват: отнет дом, прекъсната кариера, страх от изказано мнение и години, прекарани в търсене на изход.
Риос изразява желанието Куба да стане нормална страна с работещи институции и икономика. Полео говори с надежда за бъдещето на Венецуела и за съпротивата на обществото срещу ограниченията. Той завършва с убеждението, че венецуелците искат демокрация и свобода.
