|
Getting your Trinity Audio player ready...
|
На 1 май отбелязваме Деня на труда и международната работническа солидарност. На тази дата много страни в света честват обществените и икономическите си постижения. Историята на празника се свързва с работническото движение през 19-и век и работническите протести за зачитане на елементарните им социални права. В социалистическите страни на честването му се отдава голямо значение, в съгласие с идеологията, че те се управляват от работническата класа, и то се прави винаги мащабно – дори с военни паради. Дали днес работническата класа е по-близо до социалните права, за които е протестирала преди повече от век? И защо в някои от най-развитите икономически страни голяма част от населението живее под прага на бедността? Предлагаме ви коментара на специалиста по китайски въпроси – Юен Бин.
Коментар
Китайската комунистическа партия (ККП) се оказва заплетена в икономически дисбаланс, причинен от самата нея, характеризиращ се с прекомерно производство и слабо потребителско търсене. Под повърхността лежи по-дълбоко противоречие: изключително трудолюбиво население, което вижда малка възвръщаемост в заплатите.
През 2023 г. Китай оглави света по добавена стойност в производството – ключов показател за производствената дейност – достигайки 4,8 трилиона долара. Това представлява почти 29 процента от глобалното производство и надминава общия сбор на следващите четири най-големи производствени икономики: Съединените щати (17,2%), Япония (5,1%), Германия (5,1%) и Индия (2,8%), според данни от Статистическия отдел на Организацията на обединените нации.
Движеща сила за това ниво на производителност са служителите на Китай, които отработват едни от най-дългите работни часове в света. През 2024 г. китайските работници са работвали средно по 46,1 часа седмично в сравнение с 38 часа за американските работници, според Международната организация на труда. В Китай „996“ се е превърнало в добре познато съкращение за изтощителната работна култура – от 9 сутринта до 9 вечерта, шест дни в седмицата – която е особено разпространена в технологичния и производствения сектор.
Тези цифри сочат една неоспорима реалност: китайският народ не е просто трудолюбив – той е, по статистически измерения, сред най-трудолюбивите в света. Въпреки това, този неуморен труд не се е превърнал в пропорционален доход или икономическа сигурност.
През 2020 г. тогавашният премиер Ли Къцян публично призна, че 600 милиона китайски граждани – почти половината от населението – живеят със среден месечен доход от само 1000 юана (около 140 долара).
Проучване от 2019 г. на Института за разпределение на доходите в Китай към Пекинския педагогически университет установи, че сред тези граждани с ниски доходи, 220 милиона печелят по-малко от 500 юана (около 69 долара месечно), подчертавайки бедността, засягаща значителна част от населението.
Междувременно, според последните официални данни, възрастните жители в селските райони разчитат на пенсии, възлизащи средно на едва 123 юана (около 17 долара) месечно, което едва стига за покриване дори на най-основните разходи за живот.
Заслужава да се отбележи, че вълната от китайски туристи, стичащи се към луксозните магазини в Съединените щати и Европа преди пандемията COVID-19, представляваше само малка част от 1,4-милиардното население на Китай; дори малък процент възлиза на милиони – и достатъчно, за да създаде илюзията, че повечето китайски граждани са станали богати.
Тогава как е възможно в страна, която генерира втория по големина БВП в света и чиито хора са сред най-трудолюбивите на планетата, все още половината от населението да живее в бедност?
Отговорът се крие в това как се разпределя богатството. Според Китайския статистически годишник за 2024 г., общата сума на заплатите през 2023 г. е била 19,74 трилиона юана (около 2,7 трилиона долара), разпределени между приблизително 740 милиона заети лица. Това се превежда в средна годишна заплата от около 3644 долара. През същата година БВП на Китай достигна 129,43 трилиона юана (около 17,7 трилиона долара), което означава, че заплатите са съставлявали само 15,3 процента от БВП – далеч под съотношенията, наблюдавани в развитите икономики, и по-близо до нивата, наблюдавани в африкански страни с ниски доходи.
Това поразително несъответствие показва, че богатството, генерирано от работещите в Китай, не се връща обратно при тях. Вместо това, непропорционален дял се поглъща от държавата.
И къде отива това богатство?
Значителна част се харчи в чужбина като така наречената чуждестранна помощ, която китайските граждани хумористично наричат „разточително пръскане на пари наоколо“.
Това харчене е широко разглеждано като стратегически ход за осигуряване на дипломатическа подкрепа от страните от Глобалния юг, особено когато ККП се изправя пред нарастваща критика за нарушенията на човешките права и нарушаването на международните норми.
Друга основна дестинация за държавните средства са военните разходи. Китай има втория по големина отбранителен бюджет в света, официално определен на 1,78 трилиона юана (около 296 милиарда долара) за 2025 г. Въпреки това, анализаторите смятат, че действителната цифра може да бъде много по-висока, някъде между 471 милиарда и 700 милиарда долара. За сравнение, бюджетът за отбрана на САЩ за 2025 г. се очаква да достигне около 850 милиарда долара. Още по-обезпокоително обаче е нарастването на разходите за вътрешна сигурност – наричани „поддържане на стабилността“ в дискурса на ККП – които вече са надминали военните разходи.
Според проучване на Тайванския институт за национална отбрана и изследвания по сигурността, от 2009 г. Китай е разпределил огромни суми за вътрешно наблюдение, цензура, полицейска дейност и социален контрол, като разходите за „стабилност“ последователно са надвишавали отбранителните бюджети през следващите години.
Административните разходи също са раздути, като бюрократичните разходи на Китай се нареждат сред най-високите в света.
Според данни от Националното статистическо бюро на Китай, служителите в публичния сектор – включително държавните служители – са съставлявали около 18 процента от работната сила през 2013 г., нараствайки до 23 процента до 2021 г. Това означава, че до 2021 г. почти един от четирима заети в Китай е получавал дохода си от публични средства. Забележително е, че през последните години Китай е спрял да публикува данни за размера на работната сила в публичния си сектор – ход, който анализаторите предполагат, че е предназначен да избегне провокирането на обществена загриженост.
В същото време, широко разпространената корупция и завземането от елита продължават да източват общественото богатство.
В обобщение, докато китайският народ е сред най-трудолюбивите в света и допринася за втората по големина икономика в световен мащаб, голяма част от богатството, което създава, се отклонява от ККП – организация, която сама по себе си не генерира икономическа стойност. Този фундаментален дисбаланс лежи в основата на постоянната доходна пропаст на Китай: около 600 милиона граждани живеят със среден месечен доход от по-малко от 140 долара, като се оценява, че 220 милиона живеят с по-малко от 3 долара на ден.
Изразените в тази статия възгледи са мнения на автора и не отразяват непременно възгледите на The Epoch Times.
