|
Getting your Trinity Audio player ready...
|
По повод 24 май – една от най-светлите дати в българската история – с радост Ви представяме новата ни рубрика „Четем и се гордеем“. В нея ще Ви представяме литературни творби, формирали българското достойнство и принадлежност.
Грамотността е в основата на знанието, а българската държава има огромен принос за това. Ние сме страна с 13 века история, а 1 170 години бележат началото на въвеждането на първата славянска и старобългарска азбука – глаголицата ведно с превода на Евангелието, извършен от Константин-Кирил Философ. С тези изключително значими постижения, както за славянския свят, така и за европейската цивилизация, страната ни се нарежда на едно от първите места по културно-историческо наследство в Европа и света.
„От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най– почитани и първите славянски светци просияли от българския род и език”. Паисий Хилендарски
Отбелязвайки този светъл празник ще Ви представим „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски.
„История славянобългарска“
„Да се познава случелите се по– рано в този свят неща и делата на ония, които се живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю”.
С тези думи започва една от най-значимите книги за нашия народ – „История славянобългарска“, написана от Паисий Хилендарски в Зографския манастир през 1762 г. Огромното наследство, което той ни оставя, позволява да се запознаем с историята на страната ни по достъпен и разбираем начин. Безценна книга и много важна за българите от XVIII – началото на XIX в., тя е първият опит за съставяне на българската история.
За Паисий Хилендарски не се знае много. Роден е в Самоковската епархия през 1722 г. Докато е монах в Хилендарския манастир, той често чува как другите монаси изтъкват значимостта на различни народи и култури. Разговорите в светогорските манастири го подтикват да напише историята на българите. Захваща се усилено да търси информация. Там, под името „кондика“ (дневник, в който се записват важни факти от живота на манастирите, църквите, общините, еснафите и др.), открива безценен източник на исторически сведения. Чрез летописи, поменици и жития на светци Паисий успява да съгради важното четиво. Освен на писмените факти, той се позовава и на разказите на монасите от светогорските манастири. В старателното си търсене стига чак до Хабсбургската империя, където се натъква на безценната творба на дубровнишкия абат Мавро Орбини, съдържаща подробна история на южнославянските народи. След завръщането си в „Света гора“, той се установява в Зографския манастир и там довършва „История славянобългарска“.
Защо Паисий написва „История славянобългарска”?
„Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български народ. Че няма на едно събрана история за преславните деяни от първите времена на нашия род, светци и царе. Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история”.
Защо е важна за нас „ История славянобългарска”?
„История славянобългарска“ е първата българска история, която би могла да се определи като християнска. Тя всъщност е и последният разказ за миналото на българите, воден от християнския мироглед. Този мироглед е важен, защото задава перспектива за историята, която не е лишена от Божия промисъл. Когато историята и духовността се движат в една линия, историческото наследство придобива неизмерими и безценни висоти, става непреходно, неповлияно от времето и от различни (модерни) ценности.
Паисий Хилендарски ни дава прекрасния пример как, вдъхновен от Божията любов, пише Историята от любов към българския род, към родния език, нравствеността и обичаите на българите. Тя е своеобразен призив към българите да знаят, обичат и почитат своя род и език, за да не се срамуват да се нарекат българи.
Величието на българите Паисий поставя редом с това на силните римляни и мъдрите гърци. Той посочва още, че една от важните особености на християнското светоусещане е вярването, че човечеството има същностно единство.
Духовният аспект на историческия разказ е от голямо значение, тъй като хилендарският монах измества погледа от Кубрат и Аспарух (както сме свикнали да разглеждаме българската история) и ни представя по-дълбок и свят образ за произхода на славянските и прабългарските народи – свързан с Бога.
От святото дело на Паисий Хилендарски всеки може да почерпи толкова, колкото е готов, а готовността идва от вярата – тя е мостът между Бога, духовността и съвременната наука.
„История славянобългарска“ поставя началото на новата българска книжнина. И макар че в нея има немалко неточности, трябва да сме признателни на Паисий Хилендарски, че, вместо да използва архаичен език (какъвто е бил в онова време), той се обръща към разговорната реч, за да доближи българския род до историята му – за да я обича и почита.
Честит 24 май – на българската книжовност, просвета и култура!
