165 години от рождението на големия хуманист и нобелист и 100 години от посещението му в България, оставило траен отпечатък в културната ни памет
Нобеловият лауреат за 1913 г., индиецът Рабиндранат Тагор, е роден през 1861 г. в мегаполиса Калкута. Той е четиринадесетото дете в семейство от кастата на брамините и е възпитан в хилядолетната духовна традиция на страната си. Още от малък се увлича от поезия и на шестнадесет години публикува първите си творби, сред които е стихотворението му „Историята на поета”. Следва право във Великобритания, но се завръща в Калкута, без да е завършил обучението си.
Първата творба на Тагор – „Историята на поета“, се появява в издаваното от семейството му списание „Бхарати“. Най-важните си творби поетът пише на бенгали, но превежда голяма част от поезията си и на английски.
През 1901 г. основава школа в наследственото си имение, която през 1921 г. прераства в университет. Обучението е нестандартно – лекции сред природата под формата на свободни беседи между учениците и учителя. През този период той написва много от произведенията си, сред които са стихосбирките „Гитанджали” и „Градинаря”, романа „Гора” (1910 г.), сборника с философски новели „Садхана”.
През 1913 г. Рабиндранат Тагор става първия неевропеец, удостоен с Нобелова награда за литература (специално за стихосбирката си „Гитанджали”) и добива световна известност. Махатма Ганди го нарича „божествен учител”.
Заради потушения с кръв мирен протест в Амритсар, той се отказва от английската си благородническа титла.
По време на второто си околосветско пътуване през ноември 1926 г. Рабиндранат Тагор посещава България, където се радва на топъл прием. По покана на Дома на печата и изкуствата Тагор посещава София и Русе, където изнася няколко публични лекции на тема „Съвременното изкуство“, „Гитанджали“ и „Градинарят“. В София е посрещнат от десетхилядно множество, пред което произнася реч, завършила със следните думи: „Вече мога да кажа, че се чувствам българин!“.
През 1926 г. у нас в голям тираж излиза сборник „Моето учение“ с негови лекции, който става настолна книга за мнозина млади българи, запленени от словото и мисълта му. По- късно, през 40-те години много от именитите му произведения са преведени на български от английски и бенгали и издадени у нас, като в наши дни, неговият най-добър преводач и проникновен тълкувател е проф. Александър Шурбанов.
Великият индийски писател-хуманист умира на 7 август 1941 г.
Литературното му наследство е огромно — 12 романа, над 100 разказа, около 2000 песни, около 30 поеми, 50 стихосбирки и др. Той е единственият поет, удостоен с честта да бъде автор на химна на две държави. Стихотворението му „Джана Гана Мана“ става химн на Индия, а стихотворението „Амар Сонар Бангла“ – на Бангладеш.
Тагор в България
През ноември 1926 г. Димо Казасов (1886 – 1980), известният в миналото публицист, политик и културен деец, е сред домакините на скъпия гост у нас. Ето и откъс от неговия спомен за това знаменателно гостуване на великия индиец, публикувано в мемоарната му книга „Следи от изминали дни”:
„В тогавашния „Свободен театър” (днешния Държавен музикален театър „Стефан Македонски” на ул. „Васил Левски”) се състоя публично събрание с вход и то доста висок. Билетите бяха разграбени и посетителите мъчно можеха да си пробият път сред множеството, блокирало улицата пред театъра. Когато Рабиндранат Тагор се появи на сцената, паянтовият салон на театъра потрепера от бурните и продължителни овации. С няколко думи открих събранието, като припомних следното изказване на оратора пред европейския печат: „Европа – това е лудница, в която хората танцуват над гробовете на своите синове”. В речта си Рабиндранат Тагор казва: „Още съм под впечатлението на трогателното посрещане, което намерих тук. Бих искал да бъда един музикален инструмент, защото само музиката може да изрази човешките чувства.
Обиколих цяла Европа от севера на Швеция до вашия юг и видях много. Мисля и се мъча да отгатна тайната, която ви е събрала тук и идвам до заключението, че вие сте един млад народ, с проста душа, който още не е покварен от западната цивилизация. Бях в страни, където се цени физическото и материалното, бях сред цирка на грубата сила. А вие сте млад народ, който иска да се приобщи към духовното начало. Вие сте народ, който вярва в идеалите на бъдещето.
Аз не ида при вас като поет и философ, но в качеството си на поет искам да ви кажа, че съм ваш човек, защото поетът пее за любовта, която усеща и която аз чувствам, че препълва вашите души. Аз идвам да подчертая онова, което ще възроди човечеството и на което изцяло служа – любовта между народите.
Аз принадлежа на една нация, която притежава млада литература, която не е засегната от атмосферата на западната литература, тровеща читателя. Идвам от страната, където сме по-близо да природата, до човека и до народа и където по-ясно и по-пълно долавяме въжделенията и стремежите на света.
Нашата литература не се бои от критиката, която често си служи с отвлечени неща. Ние ценим произведенията по вложения в тях максимум от човещина. Ние сме прости, не познаваме рекламата и сме равнодушни към нейните похвати. На нас са скъпи народните песни и нашата лирика. В тях намираме ценности, които са чужди на сложната и богата европейска литература. В моето отечество имаше тенденция за подражаване на всичко, което идва от Запад. Това подражаване води към фалш и затъпяване. Баща ми и аз винаги бяхме чужди на всяко изкуствено присадено нещо. Което съм създал, то е дълбоко мое собствено. То е искрено и вярвам, че е истинско. Нашите критици не знаеха дали да ме приемат или да ме отрекат. Тяхното отрицание не ме отчая. Напротив, то укрепи моя дух. Когато на бреговете на Ганг пишех съчиненията си, аз не мислех, че пиша за другите, мислех, че пиша за себе си. Като малък не обичах училището и своите възпитатели. Бях непокорен. Непокорен, защото търсех свободата. Едва към петдесетата си година почувствах нужда да опозная външния свят и един ден се озовах в Лондон с ръкописа на „Гатанджали’’ (Рабиндранат Тагор е удостоен за стихосбирката си „Гатанджали” с Нобелова награда за литература). В интимен кръг прочетох нещо от произведенията си, но не забелязах у присъстващите интерес към прочетеното. Почувствах се унизен. Исках да избягам. Но на другия ден се появиха похвални отзиви и аз станах известен на западните читатели. Аз обаче съм източен човек и си оставам източен поет.
Вярвам, че и вие имате голяма литература и богата народна поезия. Уверен съм, че вие не сте още заразени от фалшивите порочни похвати на Запада и на неговите школи. Вие не сте като изкуствените цветя: наглед пресни и благоуханни, а всъщност сухи и без всякакъв аромат. Нашите два народа имат това общо, че са млади и затова вярвам, че ще бъда разбран от вас. Вярвам във великите заложби, които се крият във вашия народ и от сърце ви желая да бъдете щастливи”.
В София Рабиндранат Тагор е посрещнат триумфално от една възторжена близо десет хилядна тълпа от граждани, като гостуването му е водещата новина във всички вестници, приема се като истинска сензация и за дълго остава в паметта на културна България. След столицата, великият индиец посещава и Русе, един от най- старите ни културни центрове, където също е горещо аплодиран, сред което заминава за Букурещ и прави голямо турне из столиците на Европа.
А на 18 ноември 1926 г., на изпращането в София, на път за Русе и Букурещ, на площада пред гарата, силно развълнуваният Тагор възкликва: „Сега вече се чувствам като истински българин!”.
На 19 ноември Тагор е в дунавската ни столица. Посрещането му е официално, но спонтанно се струпва почти цялото население на града. След тържествен обяд в ресторанта на хотел „Сплендид” на централната улица „Александровска” разходка в централната част на града, която му прави силно впечатление с доброто планиране красивата архитектура. Писателят посещава прочутата Първа мъжка гимназия „Княз Борис Първи” и първото у нас училище за дървообработване и вътрешна архитектура, основано от чеха Йозеф Вондрак, основано през 1895, след което заминава с кораб за Румъния.
Тагор като художник
Тагор е бил не само поет и белетрист, философ и културолог, педагог и композитор, но и ярък талантлив художник. Преди пет години, по повод 150-годишнината му, със съдействието на индийското посолство, у нас беше представена за първи път изложба с негови творби. В края на живота си се отдава почти изцяло на изобразителното изкуство.
В статията си „Художественото наследство на Рабиндранат Тагор” нашият забележителен културолог и преводач, незабравимият Цветан Стоянов (1930 – 1971) написа за тази хипостаза на великия индиец следното: „Тагор постепенно създава множество и разнообразни произведения. Те представляват фантастични животни, маски, мистериозни като внушение човешки лица, пейзажи, птици и цветя. Неговите работи излъчват великолепна чувственост, ритъм и виталност. Силата на фантазията му рисува странни и причудливи образи, създадени с много динамика и движение.”
Мислителят Тагор
Този, който прилага своята сила, доказва своята слабост.
Затворете вратата пред всички грешки, и истината няма да може да влезе.
Човекът е по-лош от животно, когато се превръща в животно.
Песимизъм – форма на душевен алкохолизъм.
Мнозинството хора могат да говорят добри неща, но твърде малко умеят да слушат, защото за това трябва сила на ума.
Този който твърде много мисли за това, да прави добро, той няма време да бъде добър.
Ум който е остър, но не широк, скача напред на всяка крачка, но да се движи напред не може.
Когато при някоя религия възниква претенцията да застави цялото човечество да приеме нейната доктрина, тя става тирания.
Човек се барикадира от самия себе си.
Лъжата никога не може да израсне в истина, израства в сила.
Щастието е в това, да отдадеш сърцето си на друг.
Ум, в който всичко е логично, е подобен на клин, в който всичко се движи напред.
Звездите не се боят, че ще ги сбъркат със светулки.
Безпределната надежда и ентусиазъм – главното богатство на младите.
Зрелите хора, познали живота, отново получават младостта, но вече свободни от страсти.
Хората забравят, че брака е изкуство и то всеки нов ден се обновява.
Страданието е нашата тежка отплата за всичко, което е ценно в нашия живот – за силата, за мъдростта, за любовта.
Страданието символизира безкрайните възможности за усъвършенстване, постоянното откриване на радостта.
Страданието е истинското богатство на такива несъвършени създания, като нас, то ни е възвеличило и ни е направило достойни да заемем място, редом със съвършените.
Ние познаваме човек не само по това, което знае, а по това как той се радва.
Има любов, която свободно плува в небето. Тази любов сгрява душата. А има любов, която се разтваря в ежедневните дела. Тази любов внася топлота в семейството.
В действителност често именно нашата морална сила ни дава възможността много успешно да творим зло.
Ние се радваме, осъзнавайки истината. Ако няма радост, това означава, че ние само сме се запознали с истината, но не сме съумели да я разберем.
Потънали в наслажденията, ние преставаме да усещаме всяко удоволствие.
…Семейството – основната клетка на всяко общество и всяка цивилизация.
Благословен е този, чиято слава не блести по-ярко от истината за него.
Даже шайка разбойници трябва да съблюдава някакви изисквания за морал, за да остане шайка; те могат да грабят целият свят, но не и един друг.
Само ако гледаш водата, няма да преминеш морето.
Реката на истината протича през каналите на заблужденията.
Водата в каната е прозрачна, водата в морето е тъмна.
Какъв е твоят език, море? – Езикът на вечния въпрос. Какъв език е твоят отговор, небе? – Езикът на вечното мълчание.
Всичко безкрайно свършва.
Този, който прилага своята сила, доказва своята слабост.
