Модерната премиера по Молиер печели зрителите, поставяйки дълбокия въпрос какво изкуство търсим и готови ли сме да го разпознаем?
Премиерата на „Скъперникът“ (https://nationaltheatre.bg/bg/predstavlenie/skpernikt) по Молиер на сцената на Народния театър демонстрира с размах жизнеността на съвременния български театър. Постановката е модернистична, динамична, мащабна и визуално въздействаща, с ясно изразен стремеж към диалог със зрителя тук и сега.
Творческият екип с усет е уловил пулса на нашето време – неговата фрагментарност, ироничност и склонност към самоирония – и го е превърнал в сценичен език, който публиката разчита и приема. Особено силно впечатление прави великолепният актьорски състав, който с лекота балансира между комичното и драматичното, доказвайки, че истинското майсторство не зависи от формата, а я надгражда. В този контекст режисьорското решение да се работи с два състава за основните роли заслужава специален възторг – рядък и смел подход, който не само обогатява сценичното преживяване, но и придава допълнителна дълбочина на персонажите, разкрити през различни актьорски нюанси в рамките на едно и също представление.
Важно е да се отбележи и нещо съществено, което самите автори коректно са заявили още с формулировката „по Молиер“. Този избор е своеобразно предупреждение към зрителя, че не става дума за класическо възпроизвеждане на оригиналния текст, а за свободна интерпретация, която използва Молиер като отправна точка. В този смисъл всяко отдалечаване от познатата структура или дух на оригинала не е отклонение, а съзнателен творчески жест – опит да се преведе класиката на езика на съвремието.
Наред с топлия радушен прием обаче представлението оставя след себе си един по-дълбок, почти неудобен въпрос – не толкова към сцената, колкото към публиката. В опита си да осъвремени Молиер, постановката сякаш не само разкрива човешката слабост – скъперничеството, но и намига към самия зрител, дори на моменти го поставя под иронична лупа. Тази двупосочност – към героя и към залата – отваря пространство за размисъл: дали днешната публика търси катарзис или предпочита да остане в зоната на забавлението и леката провокация?
Подобен въпрос намира по-широко развиване в наблюденията, изложени в Глава 11 (https://epochtimes.bg/prizraka-na-komunizma-glava-edinadeseta-oskvernyavane-na-izkustvata/) на „Как призракът на комунизма управлява нашия свят“, където се говори за постепенното размиване на устойчивите естетически и духовни критерии. В този смисъл съвременният зрител често е привикнал към иронията като основен код на възприятие – код, който защитава, но и ограничава. Ако обаче публиката желае да срещне онова изкуство, което извисява и носи по-дълбок смисъл, тя също трябва да направи своята крачка – да потърси съдържанието отвъд формата, да бъде взискателна не само към артистите, а и към собственото си възприятие.
Тук стои и голямото предизвикателство пред съвременните творци – да забавляват или да възпитават? Това не е лесен избор, особено в среда, в която вниманието е краткотрайно, а вкусът – променлив. И все пак именно онези артисти, които се осмелят да надскочат моментното и да се обърнат към непреходните ценности, имат шанс да оставят трайна следа. Тази постановка показва, че българските театрали притежават чувствителността да разчитат езика на времето си – остава въпросът дали ще намерят и смелостта да му въздействат.
И може би отговорът се крие още във фоайето на театъра, където ни посреща и изпраща образът на Сава Огнянов, оживял в изложба, като символ на една висока мярка за изкуство. Срещата с тази памет не е случайна: тя напомня, че голямото изкуство не просто отразява своята епоха, а я надживява. Но за това е нужно усилие и от двете страни на сцената – и от онези, които творят, и от онези, които гледат.
„Изкуството: дар от Небесата
През многото години на човешката цивилизация човекът е размишлявал върху това какво е истинската красота. Вярващите хора знаят, че всички чудеса на света идват от божественото. Дълбокото изкуство е опит да се подражава на красотата на небето и тя да бъде разкрита в човешкия свят. Вдъхновението идва от божественото и творците могат да се превърнат в изключителни личности в своята област, ако са получили божествените благословии и мъдрост.“
Из Глава 11 на „Как призракът на комунизма управлява нашия свят“.
