Не само артистът плаща цената на голямото изкуство. За да живее Божествената култура, е необходима и „жертвата“ на публиката – нейното време, внимание, подкрепа и готовност да открива и въздига младите таланти
„Изкуството иска жертви.“ Добре позната фраза. Обикновено, когато я произнесем, мислим за твореца – за композитора, който посвещава живота си на музиката; за певеца, който години наред изгражда гласа си; за инструменталиста, който прекарва безброй часове в репетиции; за балетиста, който плаща с болка и лишения за съвършенството на едно движение.
И действително голямото изкуство изисква жертви. Но чии? Може би твърде лесно приемаме, че единствено артистът трябва да плаща цената на изкуството. А какво се случва с него, ако от другата страна няма кой да слуша, да гледа, да съпреживява, да насърчава и да подкрепя? За да живее изкуството, е необходим не само творец. Необходима е и публика.
Жертвата на твореца
Всеки голям изпълнител знае какво означава да посветиш години на своето изкуство. Преди аплодисментите има упражнения. Преди сцената има обучение. Преди виртуозността има хиляди часове, в които един и същ пасаж се повтаря отново и отново.
Младият музикант се отказва от много от нещата, които неговите връстници приемат за естествени. Композиторът често работи в самота. Певецът изгражда гласа си с години. Балетистът превръща собственото си тяло в инструмент.
А композиторът? Той жертва време, спокойствие, сигурност и често голяма част от живота си, за да даде форма на нещо, което първоначално съществува единствено в собственото му въображение.
Историята на художествената музика е история и на такива жертви. Но има и още една страна.
Жертвата на публиката
Представете си един млад музикант, който излиза за първи път на голяма сцена. Той има талант. Има образование. Има амбиция. Има мечта. Но залата е празна. Как се ражда тогава световният виртуоз? Как младият изпълнител разбира, че неговото изкуство има значение, ако никой не е дошъл да го чуе?
Тук се появява втората жертва – тази на публиката. Не става дума за саможертва в драматичния смисъл на думата. Понякога е достатъчно да отделиш два–три часа от вечерта си – да избереш концертната зала, да купиш билет, когато можеш да си го позволиш, да прояви внимание към изпълнител, чието име все още не е станало известно. На пръв поглед – ниска цена. Но за изкуството тя може да бъде огромна. Защото закупеният билет е не само билет за концерт. Той е глас „да“ за това изкуство.
Не всяка подкрепа струва пари
Тук е важно да направим едно уточнение. Подкрепата за младите изпълнители и за класическото изкуство не винаги изисква финансови средства.
В София например Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ и Националното музикално училище „Любомир Пипков“ редовно представят продукции и концерти на свои ученици и студенти с вход свободен. Това са само два примера. Същото се отнася за редица други музикални училища, музикални академии и музикални школи в столицата и страната.
Тези примери показват нещо важно – че понякога от публиката се искат не пари, присъствие. Да отдели време, да влезе в залата, да слуша, да аплодира, да даде на младия човек срещу себе си усещането, че неговият труд има значение. В този случай „жертвата“ е още по-достъпна – тя е просто решението да не останем безучастни.
А може би класическата музика не е „за избрани“?
Съществува едно упорито заблуждение, че класическата музика е предназначена за някакъв специален кръг хора – за „посветени“, за музиканти, интелектуалци, за онези, които могат да разбират сложните произведения. (Тук е необходимо да направим уточнението, че в ежедневния език терминът „класическа музика“ често се използва неправилно като абсолютен синоним на художествена или сериозна музика. Класическа е тази, която е създадена в епохата на Класицизма, в периода 1730–1820 г.)
Това отблъсква мнозина, особено младите. „Аз не разбирам от класическа музика.“ „Не знам какво да слушам.“ „Това не е за мен.“ „Ще ми бъде скучно.“
Но необходимо ли е човек да има специална подготовка, за да бъде докоснат от красотата? Трябва ли да познаваме теорията на музиката, за да почувстваме нежността на една мелодия? Трябва ли да знаем всички исторически подробности, за да бъдем развълнувани от човешкия глас? Трябва ли да можем да анализираме една симфония, за да усетим нейното въздействие? Разбира се, познанието може да задълбочи преживяването. Но първата среща с изкуството не изисква компетентност. Тя изисква само да отворим сърцето си.
Когато вечерта започва не в заведението, а в концертната зала
Младият човек днес има огромен избор как да прекара свободното си време. Може да отиде в заведение; може да прекара вечерта пред екрана; може да избере концерт, клуб, кино или поредното развлечение. Няма нищо лошо в удоволствието. Но ако искаме след години да имаме силна художествена сцена, трябва да се запитаме: какво избираме да подкрепяме днес? Защото културата не съществува само благодарение на институциите. Тя съществува благодарение на хората, които застават зад нея. Когато един млад човек избере концертната зала, той не просто получава възможността да чуе музика. Той участва в живота на тази музика. Той казва на младия изпълнител: „Искам да те чуя. Искам да продължиш. Искам да станеш още по-добър“. Понякога именно това е необходимо на един талант, за да превърне дарбата си във величие.
А какво се случва с нас след концерта?
Има една друга причина, поради която вероятно си струва младите хора понякога да изберат концертната зала пред заведението. Това, което преживяваме заедно, има значение за начина, по който се отнасяме един към друг.
Една вечер, прекарана в слушане на красива музика, не завършва непременно с последния акорд. Тя може да продължи в разговор след концерта, в споделено впечатление, в тишината, която двама души усещат по един и същи начин. А може би дори в самите им взаимоотношения.
Художествената музика изисква внимание. Тя ни учи да слушаме – не само музиката, но и самите себе си. Тя ни среща с красота, драматизъм, нежност, страдание, величие и човешки стремеж към съвършенство. И когато човек започне да се вслушва в тези нюанси, може би постепенно става по-взискателен и към собствения си вътрешен свят.
Защо тогава да не допуснем, че една такава вечер може да промени и отношенията между двама млади хора? Вместо разговор, основан единствено на повърхностни впечатления, може да се появи разговор за това, което са почувствали. Вместо стремеж към моментно забавление – споделено преживяване. Вместо да се опознават само чрез външното, те могат да открият нещо от вътрешния свят на другия. Музиката не избира вместо нас кого да обичаме и как да се отнасяме един към друг. Но тя може да създаде среда, в която човек да поиска да бъде по-добър. И това е може би един от най-недооценените дарове на изкуството. То не само ни забавлява, а поставя пред нас образа на красивото, възвишеното и съвършеното. Неусетно ни кара да се запитаме дали и самите ние можем да бъдем по-добри, възвишени и съвършени.
Така една „жертва“ от два часа и цената на един билет може да се окаже много повече от посещение на концерт. Може да бъде среща с музиката, с другия човек и със самите нас.
Царицата – публика
Тук стигаме до една красива, но често забравяна истина: Публиката е царицата на изкуството.
Тя решава кое ще бъде чуто. Тя определя дали една сцена ще бъде пълна или празна. Тя може да даде увереност на един млад артист в началото на неговия път. Аплодисментите са не само шум в края на концерта. Те често са сила, благодарност, уверение към артиста, че трудът му не е напразен. Когато публиката застане зад един млад изпълнител, тя участва в неговото създаване.
Да изберем младия талант
Има и още една форма на тази „саможертва“ – да отидем на концерт на млад изпълнител, когото все още не познаваме.
Компетентният слушател често има своите предпочитания. Той избира голямото име, известния солист, световната звезда. Това е напълно разбираемо. Но ако винаги чакаме артистът първо да стане звезда, за да го подкрепим, кой ще му помогне да стане звезда? Може би именно ние. Един билет, една пълна зала, един истински аплауз, една добра дума след концерта. А понякога дори просто едно присъствие. Това са малки жестове от страна на публиката, които могат да имат огромно значение за един млад творец.
А има и нещо друго, което получаваме в замяна. Когато слушаме млад талант, ние получаваме не само музика. Получаваме възможността да станем свидетели на раждането на една кариера. Може би след години ще кажем: „Аз го чух тогава, когато тепърва започваше“. Това също е особена форма на културно богатство.
Понякога подкрепата започва у дома
Има и още една, съвсем малка на пръв поглед „жертва“, която всеки от нас може да направи.
Ако имаме приятелско семейство, в което расте дете, което се занимава с музика, защо да не го помолим някой път да ни изсвири нещо у дома? Нека седнем и го послушаме. Нека го попитаме какво учи, кой е композиторът, какво му харесва в произведението, трудно ли е било да го научи. А когато ни покани на своя изява в училището или по-късно в музикалното училище, академията или университета – нека отидем. За възрастния това може да означава час-два от свободното му време. За детето или младия музикант това може да означава нещо съвсем различно. Да почувства, че някой вярва в него. Че неговият труд е забелязан. Че музиката, която толкова много обича, има значение и за други хора. Може би именно това малко внимание ще остане в паметта му години наред. Може би някой ден, вече като професионален музикант, ще си спомни за хората, които са сядали да го слушат, когато е бил дете. За онези, които са идвали на училищните му концерти, когато още никой не е знаел името му.
Талантът има нужда от обучение, но има нужда и от среда, в която да бъде насърчаван. Затова нека не подценяваме малките жестове. Понякога най-ценната подкрепа не е голямото дарение, не е скъпият билет и не е официалното признание. Понякога тя е просто „Изсвири ми нещо“, „Кога е следващият ти концерт? Искам да дойда“, „Ще бъда там“.
Струва си да дарим малко от времето си и малко от обичта си, ако си даваме сметка за какво може да допринесе това внимание. Защото може би така не просто подкрепяме едно дете, а му помагаме да повярва, че има смисъл да стане музикант. Понякога бъдещата звезда на световната сцена започва именно така – с един човек, който е седнал в хола и е казал на едно дете: „Изсвири ми нещо“.
Какво получаваме, когато „жертваме“?
В крайна сметка тази жертва се оказва странна. Даваме време – и получаваме преживяване. Даваме средства – и получаваме красота. Даваме внимание – и получаваме духовно обогатяване. Даваме подкрепа на младия артист – и ставаме част от неговия път. Тогава дали изобщо можем да наречем това жертва? Може би по-скоро е инвестиция в самите нас. Защото човек се въздига и чрез това, което избира да подкрепя.
Когато отделяме време за истинско изкуство, ние култивираме собствената си чувствителност. Когато слушаме художествена музика, даваме пространство на тишината, концентрацията и вътрешното преживяване. Когато заставаме зад млад талант, упражняваме способността си да разпознаваме и подкрепяме красотата, още преди тя да е получила световно признание.
Саможертвата в името на културата
Може би трябва да погледнем по различен начин на старата фраза. Изкуството иска жертви – но не само от творците.
Композиторът жертва години, за да създаде произведението. Изпълнителят жертва сили, време и комфорт, за да го превърне в живо преживяване. А публиката жертва част от своето време, средства и внимание, за да може всичко това да продължи да съществува. Единият дава себе си, за да създаде. Другият дава от себе си, за да може създаденото да живее.
И тук е големият парадокс: когато се „жертваме“ за културата, ние всъщност печелим нещо за самите себе си. Даваме два часа и билет, а получаваме спомен и красота. Даваме аплодисменти, а може би помагаме на един бъдещ виртуоз да повярва в себе си. Даваме внимание, а получаваме по-богат вътрешен свят.
Когато имаме възможност да направим такава „саможертва“, може би трябва да се запитаме дали всъщност не получаваме много повече, отколкото даваме. Саможертвата в полза на Божествената култура може да бъде път към собственото ни извисяване и облагородяване.
И ако изкуството е една от най-висшите прояви на човешкия дух, тогава подкрепата за него не е просто разход. Тя е избор. Избор какво да насърчаваме, на какво да дадем бъдеще. Избор какъв духовен свят искаме да оставим след себе си. И може би следващия път, когато се чудим дали да прекараме една вечер в шумното заведение или в концертната зала, си струва да си зададем този въпрос: Кой от двата избора ще направи вечерта ми по-богата и кой ще направи самия мен по-богат?
Изкуството наистина иска жертви. Но може би най-важното е не какво ще дадем за него, а какви ще станем, след като сме го дарили.
