Като дете Бетина Пейтън чува от баща си, че след смъртта не остава нищо и това твърдение до голяма степен определя хода на живота ѝ като лекар и атеист.
„Като лекар за мен смъртта беше враг, с когото трябваше да се боря на всяка цена“, споделя Пейтън като вече пенсиониран невролог по време на конференция на Международната асоциация за изследване на хората при наближаваща смърт.
И все пак за многобройните пациенти, които постъпват в болницата и се нуждаят от реанимация, това е битка, която медицинските екипи не винаги могат да спечелят. Средният процент на успеваемост на опитите за реанимация е по-нисък, отколкото мнозина предполагат: средно между 5 и 10%, а в болниците – до 20%.
През 80-те години на миналия век този процент е бил още по-нисък, казва Пейтън. Почти никой от тези пациенти не си тръгвал от болницата жив. Тя гледала тези безжизнени тела и се чувствала тъжна, чудейки се дали хората изобщо са осъзнали какво им се е случило.
А след това самата Пейтън преминава през същото преживяване.
Близко до смъртта преживяване
Втората бременност на Пейтън протича с усложнения. И тя, и лекарят ѝ са наясно, че има вероятност да се наложи прецизно цезарово сечение, при което ще се среже и плацентата, и съществува голям риск от загуба на кръв. Пейтън започва да дава от собствената си кръв и да я съхранява като подготовка за очакваната кръвозагуба при раждането.
В седмия месец Пейтън започва да кърви и е откарана в същата болница, в която е завършила обучението си две години по-рано. Спомня си, че преди упойката да подейства, си разменя няколко шеги с анестезиолога си, а след това изпада в безсъзнание.
За нейна изненада, когато идва в съзнание, първите думи, които чува, са: „Кръвното ѝ налягане е твърде ниско!“.
Без да е излязла от състоянието на анестезия, Пейтън се усещала „бдителна и по-осъзната от всякога“ и това не било страшно, а „чудновато състояние“, споделя тя след преживяното.
След това чува хирурга да казва, че губят бебето, а анестезиолога – че кръвното ѝ налягане е спаднало почти до нулата, а след това е изчезнал и сърдечният ѝ ритъм.
При това Пейтън сякаш излиза от тялото си и започва да наблюдавала сцената в стаята отгоре. Наблюдава как върху собственото ѝ бледо тяло се извършват реанимационни манипулации.
„Удивително е, че не бях ужасена, а напротив – наблюдавах пространството с изключително спокойствие, дори когато осъзнавах, че умирам“, споделя Пейтън.
Тъкмо когато очаквала да се отправи към небитието, усетила поток от енергия да я издърпва обратно в тъмно, огромно пространство, в което не можела да вижда.
След това „Бум! – спомня си тя. – Чувствах се така, сякаш се взривих през някаква голяма бариера. Почувствах се свободна.“
Пейтън се озовава в безкраен мрак, но „излъчващ лъчиста енергия“ вид мрак и някак „хипнотизиращ“.
„Удивителна красота, безгранична, искряща светлина. Накъдето и да се обърна, тази светлина ме гледа обратно. Тя ме познава. Тази светлина е съзнателна“, казва тя. „Всезнаеща, всемогъща, изпълнена с възможности.“
Пейтън усеща съвършен покой, а след това сякаш чува глас, който ѝ казва три пъти: „Трябва да живееш“.
В този момент Пейтън вижда една точица светлина, която става многолика и многоцветна и в нея започват да преминават едновременно всички сцени от живота ѝ. След това получава знанието как да се върне и сякаш за миг се връща в онази болнична стая, наблюдавайки как лекарите, на които е помагала да се обучат, се втурват да помагат в реанимацията.
Тя усеща какво си мислят: „Отишла си е“. Самата тя би си помислила същото: тялото ѝ е безжизнено и обезкървено. Но връщайки се, тя е съпроводена от светлина, която започва да ръководи реанимационния екипа. В тази всеобхватна перспектива Пейтън успява да види от вътрешността на тялото си как старшият хирург стига до средата на тялото и намира аортата ѝ, а светлината експлодира в тялото ѝ.
„Лежах на операционната маса и единственото, което усещах, беше любов, а единственото, което виждах, беше светлината, излъчвана от тялото ми“, споделя тя.
Този път първото нещо, което Пейтън чува, когато идва в съзнание, е: „Имате прекрасно момиченце и то се чувства добре.“
Различен начин за оказване на помощ на умиращи пациенти
Пейтън напуска болницата с бебето си пет дни по-късно, но не като „същия човек“, споделя тя.
След преживяното лекарката става по-сензитивна и възприемчива. Започва да усеща връзка с всеки, когото среща, както била по време на извънтелесното си състояние.
„Бях влязла в болницата като тесногръд циник и скептик, а излязох изумена, пробудена за свещената основа на цялото съществуване“, казва тя.
Нямала търпение да съобщи на съпруга си добрата новина: „Ти не си твоето тяло! Умирането не е нещо, от което трябва да се страхуваш!“.
Съпругът ѝ, атеист, я погледнал, сякаш е луда. Смятал, че съзнанието, светлината и любовта, които тя описва, твърде много приличат на религията, която бил отхвърлил, и са само фантазия. Пейтън вярвала, че преживяното от нея е истинско и в хода на изследванията си открила, че е преживяла състояние, близко до смъртта, и че много други също са имали такива.
Малко след това думата „медитация“ изскача пред Пейтън, докато чете една брошура, и тя се записва на курс, защото искала да има учител, който да я води.
Именно там, в курса по медитативна практика, Пейтън открива, че се докосва до онова „усещане за разширено съзнание“, което усетила по време на преживяването си близко до смъртта.
„Същият лъчист мрак, същото безкрайно усещане за свобода наоколо“, казва тя. Пейтън споделя, че след медитацията ризата ѝ била мокра от сълзите ѝ от радост, а по време на семинара е успяла да влезе и да излезе от това блажено състояние, което може да нарече само „дом“.
„Преживяването ми близко до смъртта донесе много промени в живота ми. От една страна, то ме насочи към пътя на медитацията. Също така ми даде смелост да си взема продължителен отпуск от медицинската практика и да се прибера у дома, за да отгледам децата си. Моето близко до смъртта преживяване ме насърчи да променя пътя на кариерата си като лекар“, споделя тя.
„Реших да посветя медицинската си практика изключително на грижата за хората в края на живота. Присъединих се към първата вълна от лекари в създаването на новите хосписи и палиативна медицина и помогнах за установяването и ръководството на един от първите модерни стационарни хосписи в Нова Англия. Преживяването ми беше перфектно обучение за грижите за пациентите в края на живота им“, посочва тя.
Вече не изпитва тъга и съжаление за телата, които ще се срещнат със смъртта. Сега Пейтън е в състояние да предложи утеха, спокойствие и надежда на пациентите, които са в края на живота си.
На Пейтън ѝ е било необходимо време, за да се справи със своето близко до смъртта преживяване, но след това животът и мирогледът ѝ се подобряват значително. Тя разказва още, че приятелите и семейството ѝ я намират много по-забавна в общуването си, по-спокойна и естествена.
„Когато хората отбелязваха колко съм спокойна, аз се усмихвах и знаех, че всичко това е благодарение на преживяването ми близко до смъртта“, споделя тя.
