|
Getting your Trinity Audio player ready...
|
История на читалищната дейност в България
Разговор с гл. ас. д-р Стела Ненова от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при Българска академия на науките (ИЕФЕМ – БАН).
Приятните събеседници са наши дарове, а когато са ерудирани, стойността им се увеличава. Разбирам, че събеседничката ми е такава още с първите думи, които си разменяме. Контрастът между младостта й и старината, в която ме повежда с разказа си, засилва още повече интереса ми към онова, на което е посветила професията и обичта си – читалищната дейност в България.
Българското читалище – където духовността се запазва чрез продължаване на традицията (част 1)
Гл. ас. д-р Стела Ненова работи в секцията „Антропология на народните изкуства и визуалните форми“ към ИЕФЕМ – БАН. От 2010 година е председател на настоятелството на НЧ „Бачо Киро – 1945“. През 2016 година е защитила дисертация с научен ръководител чл.-кор. проф. д. изк. Мила Сантова на тема „Българските читалища и съхранението на фолклора“.
„За читалищата може да се говори много“, казва д-р Стела Ненова с усмивка, която ме уверява, че е щедра на знания. „Те са като хората – имат своя много характерна най-обща специфика като институция, а същевременно всяко читалище има своя история и свой житейски път, много тясно зависими от служителите, работещи в него и създаващи облика му, както и от местната общност, стояща в основата на живота му чрез своите изменения, чрез това как тя възприема самото читалище като самостоятелна културна институция и как му вдъхва живот, ползвайки ресурсите и дейностите му, участвайки в неговото управление“, започва увлекателния си разказ тя, и подчертава, че в хода на българската история читалищата са представлявали много интересни институции.
Още в средата на 19-ти век, когато България все още не присъства на политическата карта на Европа, сред възникващите тогава интелектуални кръгове от българи възникнала идея да се създаде някаква културно-просветна институция, тогава все още в сферата на концепциите, която, поради липсата на политически независима българска държава, да обслужва най-различни нужди на тогавашното българско общество, което вече започвало да се осъзнава като самостоятелно и да усеща националната си идентичност. Според тези интелектуални кръгове въпросната институция трябвало да съчетава от една страна образователна дейност, най-общо казано научна, и културна, т.е. да представлява една комплексна форма.
„Сред тези, които говорят за тази идея, са Георги Сава Раковски, Любен Каравелов, Васил Априлов и редица други“, изрежда събеседничката ми. Почти нямало личност от тогавашния интелектуален елит, която да не засягала темата, стояща в основата на националното ни конструиране – зараждането на идеята за националното. Говорело се и за общодостъпни библиотеки, необходими за създаване на условия за ограмотяване на българина, за постоянния му и устойчив допир с книжовността, с рационалното знание, с книгата като такава – не само като послание, а и като материален обект. По това време малките населени места, особено махалите, селата, малки градчета и т н. тънели в неграмотност. Случвало се някой амбулантен търговец, минавайки, да продава недостатъчно качествена литература, неспособна да издигне обществото до равнището на това да се създаде така желаната нация, която да обуслови създаването на политическа държава за нацията ни, което всъщност било в основата на конструктивните идеи.
„За една наченка на читалищна институция се приема читалището в ломското класно училище“, продължава разказа си д-р Стела Ненова. Самият Кръстьо Пишурката – даскал в това училище, през 1848 година поставил в него табела, на която пишело „Читалище“. Идеята на тогавашния ломски просветител всъщност била това да бъде стая, обособена в училището, в която учениците от по-горните класове да се събират, да четат заедно книги и да спомагат за по-бързото ограмотяване на по-малките. Той замислял там да се натрупва книжнина, литература. „Оттам произлиза и лексемата „читалище“, т. е. място за четене. „Подобна наставка имат думите „съдилище“, „училище“ и др. В случая става дума за място за четене“, пояснява тя.
Въпреки всичко в научната литература това се възприема за ранна наченка на читалището като институция, защото е липсвал институционален характер, какъвто са имали първите читалища, започнали да се създават малко по-късно, но много бързо, през месец едно след друго.
На 31 януари 1856 година – Деня на Три светители – в Свищов след църковната литургия се събрали по-заможните българи от града и заедно с по-образованите местни хора, по предварителна покана и разгласа събрали голяма част от българската общност. „В Канона „Тримата светители се възприемат освен като религиозни учители – богослови, и като книжовници, което свидетелства защо именно тази дата е избрана за основаване на читалището“, разяснява д-р Стела Ненова.
Така били положени основите на новото дело – читалището. Месец-два по-късно се създали читалищата в Лом и в Шумен. Тези три читалища се възприемат като първите. За читалището обикновено се говори като за първата модерна градска институция и това е логично, „т. е. идеята тръгва от по-заможните, по-будните възрожденски градове“. След създаването на първите три читалища, такива се създали в почти всички български градове – Русе, Велико Търново, Казанлък, Стара Загора, Пловдив, подбалканските градчета като Елена и т.н., изброява д-р Ненова.
Идеята, около която се създава читалищната институция по места в градовете се пораждала в две основни прослойки от населението. Инициаторите – идейните конструктори на създаването на читалището обикновено били образованите хора, най-често учителите. Финансовата подкрепа за създаване на институцията идвала от прослойката на занаятчиите, търговците или хората, които разполагат с финансовия ресурс, който да бъде вложен в идеята.
Около шейсетте години на XIX век създадените вече градски читалища започват да спомагат за създаването на селски читалища. В основата отново стоял даскалът от местното училище „и това е една мащабна идея – да се създаде мрежа от такива институции в почти всяко населено място, където има българи, за да може институцията да изиграе своята основна роля, поверена й от нейните инициатори и създатели – просветителска, модернизационна, национално консолидационна“, според д-р Стела Ненова.
По данни на историографските изследователи до 1878 година в България е имало 131 читалища, „внушителна цифра, ако вземем предвид факта, че тогава не е имало българска държава, която да се погрижи за това, тази институция да се създаде и да обхване територията й“, изяснява тя и допълва, че тук не можем да говорим за преднамерено разработвани и провеждани културни политики, които да осигурят устойчивостта на една такава институция, т. е. тя се създава отдолу – от общностите, от потребността, инициативата и с ресурса на местните хора. Д-р Стела Ненова оценява това като внушителна идейна конструкция и реализация, явление, което е пряко свързано с динамиката на историческото време.
В онези първи години читалището било най-вече място за четене, така че във всяко от тези 131 читалища задължително се устройвала библиотека и започвало създаването на фонд от общодостъпна литература – всеки българин да може да отиде там и да си вземе книга за четене. „Предвид неграмотността на по-голямата част от населението в началото основни инициативи на читалищата били колективните четения, които са достатъчно добре описани в редица произведения на българската художествена литература“, казва д-р Стела Ненова и дава пример с романа „Железният Светилник“ на Димитър Талев, в който са представени подобни колективни литературни четения. Така около по-грамотните и по-образованите, обикновено учениците от горните класове или местния учител, започвали да се събират местните жители. В началото се четели вестници, но и откъси от художествена литература. Д-р Стела Ненова споменава мемоарите на Никола Обретенов, откъдето бихме могли да научим как в русенското читалище всяка неделя след църковната служба се правели събирания, на които се четели и се превеждали френски вестници. Владели този език местните даскали, чиято била и основната инициатива за създаването на читалищата.
Тези практики са били познати и преди, но този път, в читалището, те вече се институционализирали, т. е. станали устойчиви и притежавали ясна концепция по отношение на мястото на провеждането – не в кафенето, не в чаршията или в дюкяна на някой търговец или занаятчия, а в институция, предназначена именно за тази цел. Новото, което се извършило с възникването на читалището, е, че то институционализирало тези практики и допринесло за тяхната устойчивост.
В последствие около библиотеката започнали и други инициативи. Читалищата започнали да се превръщат в едно от местата, където освен достъп до литература, бил възможен и достъпът до европейския свят. Те станали едни от местата, където се изнасяли концерти на духови оркестри, които по това време започвали активна дейност по нашите земи. Д-р Стела Ненова дава за пример първия български оркестър на Михай Шафран, както и струнни оркестри, появяващи се у нас в средата на XIX век и намиращи в читалището място за концертната си дейност, и уточнява, че не бива да си представяме тогавашните читалищни сгради като днешните. Първоначално читалищата се помещавали в някоя училищна стая. Много често църквите са им дарявали помещения или заможни хора са им отстъпвали места от дюкяните си.
Д-р Стела Ненова изтъква като интересен факта, че още в онези първи години е имало идея за това, читалищата да разполагат със самостоятелни сгради, т. е. те са били възприемани като институции, способни да изразят себе си материално в пространството вместо да бъдат ту тук ту там; да разполагат със сграда, в която да съвместяват дейностите си.
Наред с концертните събития в читалищата са се празнували и национално споделените ни празници. Заедно училищата, читалищата са чествали празника на Светите братя Кирил и Методий и като институция са съдействали за утвърждаването му като национален и представителен за българите. Стремежът бил той да сплотява и да обединява българите, да ги кара да се възприемат като национална общност. Една от любимите дейности на читалището е театралната самодейност, сблъсъкът на българина с „театрото“. „Казвам „сблъсък“, защото е имало известно напрежение между различните прослойки на населението, а също и полово разделение. Жените-актриси са били тема-табу“, пояснява д-р Стела Ненова. Първият сблъсък на българина с театъра институционално се осъществява чрез местните читалища. Първите театрални представления, тя припомня прословутата сцена в читалището в романа „Под игото“ от Иван Вазов, са се поставяли основно в училищата, но и в читалищата.
Според историографските изследвания първите балове в Русе са се организирали отново в читалището, което канело високопоставени служители от тогавашните консулства на европейските държави в България и заможни българи от високите социални етажи и от управлението на страната. „На тези балове се изпълнявали произведения на цигулка и пиано, танцували се кадрил и полка, навлизащи тогава от европейския свят“, разказва д-р Стела Ненова.
Още тогава читалищата са започнали да свързват, макар и по един непосредствен, индиректен начин, своята работа с традициите и фолклора. Например на един такъв бал в изискания русенски хотел „Ислях хане“, организиран от русенското читалище „Зора“ според поканата, запазена в архива на читалището, били поканени както цигулари, така и свирачи от околните села, изпълняващи традиционна българска музика. Присъстващите се заловили на българско хоро. Така че читалищата били, тук д-р Стела Ненова цитира изследователката на читалищната дейност Райна Гаврилова, „островчета на културата на Европа за българина, а същевременно и мостове, свързващи го с неговата традиционност и фолклорна култура“. За българина Европа е представлявала нещо имагинерно и много вълнуващо. Той се е стремял да се докосне до нея, да се измери с тази европейска „другост“. Чрез читалищната дейност обаче той успява да изгради тази връзка, този мост и със собствената си култура. „Той успява да я осмисли като наследство и започва да я възприема като нещо ценно“, подчертава тя.
„Така читалищата през Възраждането играят много съществена роля за това българите да израснат като българи, да добият национално самочувствие и да се докоснат до европейската култура, до европейския начин на живот, до рационалното знание и да се оттласнат от неграмотността и от традиционния свят, в който са били потопени по онова време“, обобщава д-р Стела Ненова.
Тя разказва как след създаването й българската държава започнала да създава своята система от институции в различните сфери на науката, образованието и професионалното изкуство. Със създаването на народен театър, опера, галерии, библиотеки, университети и т. н. се породили идеи, че читалището вече е изживяло своето време, че е изиграло своята роля на ограмотяваща институция, свързана с културния живот през Възраждането. Комплексният характер на читалището започнал да се възприема като отживелица, като отломка от отминалото време. Смятало се, че поддържането на читалищата било излишно. От друга страна, няколко десетилетия след Освобождението самите читалища били в застой, тъй като интелектуалният елит, който ги поддържал по места, започвал да се концентрира в големите градове, най-вече в новата столица София. Това всъщност ги обезкръвило и те наистина започнали да се развиват много трудно. Голяма част от тях заглъхнали и спрели да функционират.
В началото на XX век обаче отново един силен кръг от тогавашни будни българи в лицето на проф. Иван Шишманов, Стилян Чилингиров, Михаил Арнаудов и много други интелектуалци, учени, юристи и хора на изкуството започнали да преоткриват ролята на читалището, осъзнавайки, че младата държава няма възможността да покрие в достатъчна степен нуждата от ограмотяване, от местен културен живот. Зародили се идеи за възраждане на читалищата, за това, да им се даде нова възможност, да продължат да се адаптират към съвременните изисквания на обществото и отново да изпълняват ролята на комплексни институции, предлагащи достъп до литература – библиотеките и читалните им да бъдат подобрени, приведени към тогавашните изисквания за библиотека. Тя трябвало да бъде общодостъпна, публична. Обмисляло се и поддържането на комплексния характер или идеята за множеството функции на читалището, т. е. там българинът трябвало да може не просто да се докосне до изкуството в най-общ смисъл (вече съществували професионални институции за изкуство), а по-скоро да запълни една друга потребност – заниманията с изкуство по непрофесионален път за любители, за хора които искат да се запознаят с различните му форми като балет, свирене на инструменти. По този начин се подготвяли изпълнители за театъра на самодейно, любителско равнище. Така започнало бързо преоткриване на читалищата като нови институции, готови да поемат ролята на възрожденското читалище, но с нов облик, съобразен с особеностите и изискванията на тогавашното общество.
Първият закон за народните читалища бил приет през 1927 година. В него е залегнал един по-стар документ, изготвен от проф. Иван Шишманов, дългогодишен председател на Съюза на народните читалища – „Наложителни реформи в читалищното дело“ излиза като самостоятелна брошура през 1924 година. Още през 1911 година, т. е. преди издаването на първия нормативен документ за читалищата, те са функционирали на базата на гражданската инициатива без законов регламент и без грижа от страна на държавата, а в резултат на стремежа на общностите да ги поддържат. През 1911 година, със създаването на Читалищния съюз и с излизането на списание „Читалище“, което се появява като печатен орган на читалищата още по време на Възраждането и се реализира тогава с подкрепата на Цариградското читалище (наричано по онова време Министерство на просвещението), се е зародила идеята тази институция, наследена от миналото и устояваща своя граждански характер и в настоящето, да бъде припозната и подкрепена от държавата, научавам от д-р Стела Ненова.
„В своята публикация проф. Иван Шишманов изразява идеите на тогавашните читалищни идеолози и излага своите възгледи за това какво трябва да представлява читалището и как държавата трябва да се погрижи за него, така че да създаде благоприятни условия за продължаване на съществуването му, да задоволи културните и образователните потребности на българското население по места и в същото време да съхрани специфичния граждански дух на институцията“, разкрива д-р Стела Ненова.
В основата на Закона от 1927 година бил законопроект, изготвен от читалищни деятели и тогавашните членове на Съюза на народните читалища Михаил Арнаудов, Иван Шишманов, Стилиян Чилингиров… с други думи, интелектуалния елит на тогавашното общество. Така негови представители са създали един от най-демократичните закони за читалищата, който ги припознал като гражданска институция, принадлежаща на местните общности, за която те трябвало да се грижат като за своя институция. „Тук проличава особената характеристика на читалището – че то е институция, управлявана от читалищните членове, от хората, които потребяват неговите дейности, неговите културни продукти“, отбелязва д-р Стела Ненова и пояснява, че това били читалищните членове, обединени в т. нар. Общо събрание – основния управителен орган на читалището. Те делегирали ръководни функции на Настоятелството, което се състояло от председател и членове, избирани от Общото събрание и изпълняващи ролята на ръководители на читалището в конкретните му дейности.
Веднъж годишно те се отчитали пред Общото събрание. Д-р Стела Ненова определя като много важен факта, че през 20-те години, приблизително до края на първата половина на XX век, читалищата са били на самоиздръжка, т. е. със Закона за читалищата те са били поставени под управлението и под прекия надзор на Министерството на народното просвещение, но за тях средства от държавния бюджет на практика не са били предвиждани. Те основно се поддържали от членски внос, от дарителски практики, както е било и през Възраждането, както и от приходи от собствените си дейности. Това се вижда от документи, техни отчети, съхранявани достатъчно добре и популяризирани в сп. „Читалище“ и в различни сборници, излизащи тогава по инициатива на Съюза на народните читалища. Те доказват, че читалищата по онова време са се самоиздържали и че са били изключително стабилни институции, без пряко участие в управлението им и финансиране от страна на държавата. В много голяма степен следвали потребностите на самите общности. Там, където имало инициатива и отношение към тази културна институция в лицето на образованите и на заможните хора, тя се налагала като устойчива, като работеща. Имало и места, където читалищата не са се развивали добре, и често функциите им са затихвали – най-често в селата.
През 20 те години на XX век, след приемането на Закона за читалищата, те доста увеличили броя си. Дотогава са наброявали около 1000, което според д-р Стела Ненова също било голям брой предвид това, че държавата не участвала в тяхното съществуване. След 1927 година, когато със закон се изисквало във всяко населено място да се основе читалище, те станали над 2000.
Този закон изиграл своята роля – читалищата успели да достигнат брой, достатъчен да се разпределят равномерно на територията на страната и вече да присъстват както в големите градове, така и в малките населени места.
През 1941 година се приел закон, следващ тогавашните силни политически тенденции, „но той не е приет добре нито от читалищните служители и деятели, нито от членовете на Съюза на читалищните дейци, и не успява да се реализира“, отбелязва събеседничката ми.
Всъщност до 1944 година читалищата функционирали според закона от 1927 година.
През 1945 година смяната на политическия режим и новите идеи на политическата власт за развитието на културата довели до издаването на Наредба-закон за народните читалища, по която те функционирали до 1989 година. На пръв поглед този закон следвал предходния и ги приобщавал към културните политики на държавата т. е. ако до този момент читалищата все пак са запазвали своя граждански дух макар да не били толкова стабилни като институции, „защото историческият преглед показва, че едно читалище може да има възходи и падения, което твърде много да зависи от инициативата на местните общности“, посочва д-р Стела Ненова, след 1945 година читалищата добили много, много стабилен характер и умножили своя брой. От този момент нататък нямало населено място в България без читалище.
Тогава най-вече били построени читалищните сгради. До 1945 година много малко читалища имали сгради, а около 500-те от тези, които все пак са имали, били построени изцяло с дарения от местни хора, които дори теглели заеми за тази цел. „Едни от най красивите сгради, например на Свищовското и на Шуменското читалище, са паметници на културата, проектирани от чужди архитекти, специално канени да изработват проекти за тях. Местните общности с право се гордеят и днес с тези произведения на изкуството. Те са образец на стил и на изисканост, следвали са естетическите вкусове и предпочитания на тогавашното общество и са строени с идеята да бъдат култури центрове, културни средища с големи и просторни библиотеки, с читални, репетиционни и концертни зали. В проектите задължително са били включвани лектории за изнасяне на сказки, беседи и колективни литературни четения, изнасяни от специално поканени творци. Тези сгради са били не само образци на архитектурното изкуство, но и отражение на виждането на българина за самия него като част от културния живот“, описва д-р Стела Ненова.
След 1940 година всяко читалище се сдобило със сграда. Всички читалищни сгради били построени чрез т.нар. типово строителство. Много често те си приличали и можело да бъдат разпознати в площадното градско пространство. Обикновено не били съобразявани с нуждите на местното население. Например често се случвало в едно малко селище, в което през четиридесетте-петдесетте години се наблюдавали силни миграционни процеси или преместване на хората от селата към градовете, да бъдат строени монументални и големи сгради, изискващи сериозен финансов ресурс за стопанисване и поддръжка. Капацитетът не бил съобразяван с потребностите на местната общност, а с монументалните виждания на тогавашното строителство. В доста села, от друга страна, често срещан случай бил местното читалище да дели пространство с пощенския клон, с магазина, кафенето… Същевременно в големите градове като София се наблюдавало „роене“ на читалища, масово създаване на нови такива, които дори делели общи пространства. Тъй като нямали възможност за собствени сгради, дейността им се разхвърляла на 2, 3 и повече адреса. Случвало се едно читалище да ползва помещения на 8 адреса, т. е. то нямало сграда, в която да концентрира дейностите си, а му се отдавали помещения за ползване. „В същото време масовката си върви, за да има много читалища и тази дейност да кипи“, допълва д-р Стела Ненова.
По това време читалищата попаднали изцяло в стилистиката и в идеите за развитие на културата на социалистическия период. Превърнали се в инструменти за провеждане на политики. Д-р Стела Ненова споделя, че през петдесетте-шейсетте години на миналия век например те са се превръщали в средища за пропагандна дейност. С други думи, паралелно с културния план, спускан от тогавашния Комитет за изкуство и култура и Център за художествена самодейност и техните подразделения по места – Съвети за изкуство и култура към общините, който те трябвало задължително да следват, театралният състав трябвало да изнася пиеси с определено политическо или агитационно съдържание; литературата, която се закупувала или набавяла за техните общодостъпни публични библиотеки, трябвало да се одобрява от тогавашната цензура; определена част от закупената литература трябвало да бъде с такова съдържание и пр. Идеята била да се прокарват политически убеждения сред най-ниските нива на обществото, т. е. сред конкретни хора по места.
Д-р Стела Ненова отбелязва също така, че през този период читалищата постигнали доста стабилна финансова сигурност, тъй като преминали на държавна издръжка и особено в края на периода 80 % от приходите им били от нейния бюджет. Така те привикнали към грижата от страна на държавата под формата на една сигурна дотация. Създадени били механизми, по които дейностите им да бъдат добре осигурени с реквизит, музикални инструменти за школите, облекла, носии, места за изява на самодейните формации и др., като средствата се осигурявали не само пряко от държавата, а чрез предприятия, отчисляващи определен процент от приходите си за местната читалищна дейност. Например ако в едно малко селище имало фабрика, завод или шивашки цех, те отчислявали определен процент от приходите си за читалищната дейност – за закупуване на пиано, акордеон за битовия хор, носии, тъпан, реквизит за театралния състав и т. н. „Ако разпитате възрастни хора за онова време, ще ви кажат, че тогава е имало пари за всичко и че хората са живеели спокойно в читалищата“, отбелязва д-р Стела Ненова.
Одържавяването на читалищата обаче се отразило върху гражданската инициатива на местните общности към тях. Секнали дарителските практики, секнало и отношението на самите общности към читалището като към тяхна собствена институция, за която те трябвало да се грижат и да развиват самостоятелно, която била в техните ръце, защото те били потребители на културните му продукти и участници в дейностите и дори в управлението му. „Многократно съм чувала метафората, че Настоятелствата, които по времето на социализма се наричат Управителни съвети, всъщност са били мъртвите души на Гогол“, спомня си д-р Стела Ненова. Знаело се е, че в тези Управителни съвети трябва да има по един директор на училище, един директор на детска градина, един интелектуалец – творец като художник, пианист или човек, разбиращ от изкуство, един представител на производствения сектор – директор на предприятие, фабрика или завод, и задължително един човек от Отечествения фронт – политическа фигура, която да следи дали читалището изпълнява дословно спусканите културни програми и политически директиви от държавата.
По времето на социализма читалищата наброявали около 5000. Били стабилни, добре уредени и разпространени в страната, но дейностите им се уеднаквили и стандартизирали. В тогавашното читалище задължително имало библиотека и читалня, както и театрален и фолклорен танцов състав. Около тези дейности се развивала и останалата дейност на читалището. Всяко имало възможност да запази някаква локална специфика, но това зависело от служителите – как те усещали общността, какво предлагали и докъде успявали да го доведат като инициатива и като реализация.
След промените през 1989 година, на прага на новото столетие, отново се породил подобен на някогашния, воден на прага на XX век, дебат дали да ги има читалищата и имат ли изобщо някаква роля в настоящето. Смятало се, че те вече носят знака на социалистическия тип култура и че нямат място в демократично устроеното общество. По това време на страниците на списание „Читалище“, което продължавало да се издава без прекъсване, дори самите читалищни служители изразили мнение, че читалището трябва напълно да се одържави, да се превърне в държавна институция, за която да се грижи държавата, което в основни линии означава да продължи линията на социалистическия период. Съществувала обаче една друга прослойка от читалищни служители, интелектуалци, които твърдели обратното – че читалището трябва да се върне към първоначалната си форма на общностно самоуправление, на гражданска институция, тъй като това е нещо много специфично за него, негов отличителен, собствено български белег, и че ние, българите, трябва се гордеем, че сме го създали във време, в което дори не е имало национална държавност, че сме го развивали повече от век и половина и че то трябва да продължи да отстоява позициите и облика си на локална институция за културно-просветен живот на общностите по места.
„Много съществена роля за днешното ни наследство по отношение на читалището играе един експертен доклад, чието изготвяне се инициира през 90 те години. Той се изработва от независими и не познаващи условията в България експерти от различни европейски държави, които правят оценка на културния сектор в страната. Екипът е ръководен от Чарлз Ландри, британец. Този доклад, известен като Докладът Ландри, е достъпен и онлайн“, разкрива д-р Стела Ненова. За изготвянето на този доклад през 1996 година била направена цялостна оценка на културния сектор в страната: музеи, галерии, опери, театри, всичките налични тогава културни институции в страната. В този доклад на читалището било отделено специално внимание. Подчертано било, че то е уникално българско явление, датиращо още от Възраждането, което има своя развой, свое място в културния живот на българина, че то е „основната котва, върху която трябва да се изгради съвременното гражданско общество в българските условия в областта на културата, както и че то трябва да се върне към позицията си на гражданска институция, получаваща грижи и ръководена от местните общности, които да бъдат провокирани да се приучат отново да управляват и развиват самостоятелно своя културен, а и социален живот. „Защото читалището освен културна, е и много силно социална институция, където протича общуване между хората от различните поколения, с различни интереси и потребности“, смята д-р Стела Ненова. Това всъщност било в основата на стремежа към преоткриване ролята на читалището, то да не бъде безвъзвратно изгубено като гражданска институция, това е залегнало и в основата на закона, приет през 1996 година.
За настоящето на читалищата д-р Стела Ненова обяснява, че те функционират и са регистрирани по Закона за лицата и семействата като юридически лица с нестопанска цел, но според специалния за тях Закон за народните читалища от 1996 година те са традиционни самоуправляващи се културно-просветни организации, изпълняващи и държавни задачи, което означава, че държавата може да им делегира определени задачи, формулирани в закона доста общо. Те обаче не са със задължителен характер до степен, до която са оставени да проявяват свободно характерната за тях локална специфика. С други думи, ако дадена дейност е заложена в Закона, тя е максимално широко поставена, така че да няма конкретика и задължително изискване за това какво точно трябва да прави всяко от тях. Даден е общият център, около който те да разслояват дейностите и спецификата си.
Д-р Стела Ненова смята, че на читалищата никога не им е било лесно. От Възраждането до наши дни на читалищните служители и на местните общности непрекъснато им се е налагало да преоткриват ролята на читалището в съответния момент и да го приспособяват към нуждите на времето. Тя обаче подчертава, че в това се крият много ценни качества на институцията, изтъквани като знакови за нея и днес – гъвкавост, адаптивност, органична връзка с потребностите на хората.
Д-р Стела Ненова завършва беседата ни: „Знам колко им е трудно да работят с местните общности, да преоткриват отново и отново мястото на читалището в културния и социалния живот, да привличат и задържат млади и стари там. Знам колко труден и хроничен е и въпросът за финансирането на цялата пъстра палитра от дейности. Във всеки аспект от работата на читалищните служителите има трудности, това е нелек и неравен път. Ето защо по случай професионалния им празник 24 май им пожелавам да имат здрав дух и неизчерпаема енергия, с които да продължат да носят духа на възрожденците и като истински откриватели да не престават да градят връзки със своите общности, за да го има читалището, да преоткрива то своето място в нашето време и да пулсира като жив организъм и днес. Читалището, което ние да завещаем на поколенията след нас и те да продължат да го развиват“.
Проведохме този разговор на пейка в градината до Националния етнографски музей в сърцето на София. Излизайки от разказа на д-р Стела Ненова, се заглеждам в забързаните минувачи – наши сънародници. Те вероятно не подозират какво богатство притежаваме – българското читалище. И се заричам да се постарая повече българи да го узнаят, защото знанието за нас самите ще въздигне народа и държавата ни.
