В края на 19 век Карл Маркс представя на света научния комунизъм. Неговите творби „Манифестът на Комунистическата партия“ и „Капиталът“, налагащи доктрините на комунизма, променят човечеството и световната история.
Бурното развитие на науката и прогреса, промененият мироглед на хората и подемът на производството и търговията обуславят приемането на тези идеи, колкото и радикални да са те, защото точно този прогрес води до нови кризи. Достига се до капитализъм и социално неравенство.
Според Маркс историята е вътрешно присъщ процес, независещ от човешката воля, както и че класовата борба е нейната движеща сила, като едрият капитал и пролетариатът са антагонистични сили. За да промени това, решението на марксизма е унищожението на старото общество чрез революции, терор и насилие. Същевременно тези идеи парализират това общество, създавайки у хората чувство на обреченост. Какво точно от старото общество трябва да се унищожи? Унищожение на частната собственост; унищожение на националната идентичност; унищожение на религията; унищожение на семейството и достигане на края до чисто материално благополучие.
Не са ли това нещата, които са крепили човечеството през целия ход на историята?
Погледнато от тази гледна точка, тяхното унищожение би задълбочило кризата, вместо да ни представи изход от нея, както и не би се намерило решение за нея.
Целта на настоящия материал е да изследва как, почти в цялата история, социализмът е довеждал до такива катаклизми, като същевременно се пропагандира, че се е опитвал да се справи с тях.
По тази причина трябва да имаме всеобхватно разбиране за социализма – за неговите цели, произход и движещите го сили, за да успеем да се съхраним, когато човечеството е на кръстопът и се определя неговото бъдеще.
Нужно е да спомена, че винаги, когато са правени такива опити, хората са се сблъсквали с проблема, че социализмът сякаш не подлежи на обсъждане. Вместо това се приема за единствено решение за човечеството, въпреки неуспешните опити за реализация, приписвани на недостатъците на определени личности и наследството от миналото. Ето защо, когато се спомене думата социализъм, изникват две неща – призив и програма за преустройство на обществото или реално съществуващ обществен строй.
Нека започнем с изследване на социализма, разбиран като учение и призив.
Социалистическите идеи в древността
Още в Древна Гърция е било разпространено такова учение. Например в комедията „Жените в народното събрание“ от Аристофан жените призовават към премахване на собствеността върху земята и парите, унищожение на семейството, жените и мъжете да бъдат общи, както и децата. Хората да се веселят, а работата да се извършва от робите. Платон дори създава две произведения, в които този вид социализъм е в завършена форма. В „Държавата“ той рисува своя идеал за държавно устройство, а в „Закони“ – как практически да се изпълни този идеал. Тези трудове оказват огромно влияние в продължение на повече от две хилядолетия.
С идването на християнството идва и социализмът на еретическите движения. Тези идеи са насочени към Църквата, която според тях изопачава учението на Исус Христос и най-вече по отношение на Константин Велики и Папа Силвестър, като ги обвиняват, че злоупотребяват със светската власт – позовавайки се на т.нар. „Дар на Константин“.
Всички тези еретични секти все още са имали религиозни черти. Катарите, братята на свободния дух, апостолските братя, бегини и бегарди, състоящи се от свободни мъже и жени, отричали църковните учения, обвинявали ги в причина за бедността и неравенството. Те също отхвърляли божествения произход на човека, посочвайки, че не трябва да има мое и твое и също така заявявали, че грехът за тях не съществува, като отхвърляли брака и църковните тайнства и се отдавали на безразборни връзки.
Избухвали бунтове и метежи, като водачите наричали себе си „Апостоли“. Въстанието на Долчино в земите на днешна Италия, действията на Таборитите в Бохемия и други подобни движения опустошават големи части от Европа. Засилват се още повече по време на Османските завоевания. В много от тези секти се забелязва идеологията на хуманизма, която по-късно, особено в епохата на просвещението, се разпространява по целия свят.
Реформацията предизвикала нов подем на социалистическите движения. Особено силно се изявило движението на анабаптистите. Те даже наложили властта си в определени градове – Йохан Лайденски в Мюнстер, селската война на Томас Мюнцер, сектите на английската революция – рентери, квакери, дигъри, левелери…
Водачите на всички тези бунтове се осланяли на религиозния авторитет – като избрани да унищожат злото и да доведат до Хилядолетния рай на земята.
Дългите безредици и войни през Средновековието променили европейските държави. Авторитетът на християнството започва да отслабва, аристокрацията секуларизира църковните земи и разрушава манастирите, засилва се закрепостяването на селяните.
Изглежда силната християнска църква досега е играела коригираща роля в обществото. Именно в тази среда по късно се зараждат идеите за пълна реформация на обществото – първоначално от философските утопии до подривното движение на баварското илюминатство и накрая до открития научен комунизъм на Карл Маркс.
Не можем да пропуснем и още един факт, а именно, че в човешката история е имало и успешни случаи на създаване на обществени формирования, използващи донякъде социалистически принципи – държавите в Месопотамия, теокрацията на Древен Египет, древен Китай в залеза на някои династии. Владетелите са обожествявани и цялата собственост е тяхна или на храмовете. Селяните и занаятчиите се трудят, за което получават нужните им продоволствия.
Но в една такава държава тази система е работила наистина като социалистическа – това е Империята на Инките. Испанците открили една огромна държава, в която всичко било на инките – агресивен народ, завладял местното население и овластил обожествения владетел – Инка. Цялата дейност на тези хора е била контролирана от държавата: тяхната работа, производство, кое момиче трябвало да се омъжи или да бъде дадено за наложница на инките или за жертвоприношение на техните божества; даже къщите били еднакви и носели еднакви дрехи. Всичко това така изкривило до крайна апатичност и малодушие хората, че когато испанските конквистадори дошли, пленявайки и убивайки върховния Инка, многохилядната армия се предала и капитулирала пред 200-те испанци.
Много социалистически писатели са били силно повлияни от перуанската империя и я давали за пример за организирано общество, много подобно на „Утопията“ на Томас Мор и „Държавата“ на Платон и то на отдалечен континент, който не е бил запознат с тези социалистически теории.
Интересното е, че се случва още един феномен – върху основата на тази империя се създава нова формирование – Държавата на Йезуитите в Парагвай. Йезуитите са едни от най-мразените от философите на Просвещението хора, но в този случай не им достигали възвишените думи.
Йезуитите от Парагвай въоръжили покръстените индианци, за да ги предпазят от ловците на роби и за да им помогнат в още по-голяма степен – се заселили с тях в големи изолирани райони. Впоследствие се създала държава от над 200 000 индианци и към 150 йезуити. Започнали да управляват този район по същата система като в Перу, копирайки държавата на инките. Държавата станала толкова силна със собствено производство и армия, че започнала да се меси в междуособните войни. След изгонването на йезуитите от испанското правителство всичко се разпаднало, стопанството им било икономически неизгодно – единственото положително в него било евтиният труд и плодородието на земята.
Утопичният социализъм и векът на просвещението
След английската революция хилиастичните секти, които разтърсвали дотогава Европа, се превърнали в мирни общности.
С това обаче не свършва развитието на социалистическите идеи. Напротив, Европа е залята от социалистическа литература, но тези идеи минават на друга почва – религиозността постепенно изчезва и тези идеи придобиват чисто светски и рацоиналистичен характер.
Тази литература първоначално се обръща към образованата публика, а не както досега – към народните маси, като по този начин поставя ново начало на народното движение, вече на базата на социалистическата идеология. Макар и написано по време на реформацията, едно от тези произведения оказва най-голямо влияние, като дава и името на тази философия – утопична.
„Утопия“ на Томас Мор, публикувана през 1516 година, е под формата на диалог, в който е описана картината на една социалистическа държава. Произведения като „Градът на слънцето“ на Кампанела и последвалите ги социалистически романи рисуват една и съща картина на общество, много сходна с последвалите го през 20 век социалистически държави.
През епохата на Просвещението започва промяна на възгледите относно човека, религията и църквата. Произведения като „ Завещанието“ на Жан Мелие и „Истинската система“ рисуват напълно завършени такива общества. В случая тези произведения променят трите степени на историята, рисувани от религията: падението на човека идва от частната собственост; съвременното общество е порочно и върху неговите развалини ще се съгради новият справедлив строй; новото построено от социализма е завръщането към естественото състояние на човека.
По-късно Дешан, Волтер, Монтескьо, Русо със своите авторитети разпространяват тези идеи. Наречени хуманисти още през Средновековието, Църквата ги е наричала сатанисти. Волтер с участието си в делото „Жан Калас“ успява да разклати авторитета на църквата. Монтескьо за пръв път повдига въпроса за защита на хомосексуализма.
Забелязва се и нещо много интересно. Със зараждането си тези идеи изглеждат сякаш безпомощни и наивни, даже отдалечени от реалния живот. Самата дума утопия е нещо едва ли не невъзможно. Даже и хората, пропагандиращи тези идеи, са едва ли не неудачници без изглед за успех, но те само чакат своя шанс.
В един момент обаче обществото става по-възприемчиво към тези идеи, които започват да придобиват все по-голямо значение, а техните привърженици започват да определят съдбата на нациите. Например, след неуспешния опит на Февруарската революция Ленин се преоблича като жена, за да избяга от хората на Керенски. Но при второто си завръщане и успешното взимане на властта, управлението му довежда до милиони жертви. Както казват философите, дяволът е страшен, когато действа на тъмно и отзад, но когато излезе на светло е жалък и смешен.
Точно заради това тази сила в началото започва да работи тайно, да набира мощ и чрез префинени методи на убеждаване да трупа адепти във всички сфери на обществото. За да се получи това трябва да има изградена структура, която да може да тласне огромен брой хора в посока, непонятна за тях самите.
Баварските илюминати
На 1 май 1776 г. Адам Вайсхаупт, деканът на юридическия факултет на университета в Инголщат, създава ордена на Илюминатите под прозвището „Спартак“. Целите на ордена са: събиране на нишките на всички заговори и унищожаване на света. Първият потърпевш е Франция – само 13 години след основаване на ордена избухва Френската революция от 1789 г.
Нужно е да се спомене, че по това време вече е създадена банкерската династия Ротшилд. Датата 1 май също не е случайна. В нощта срещу първи май, според германската митология, се празнува Валпургиева нощ – вещиците заедно с други нечисти сили се събират на връх Брокен. В момента 1 май е международен празник.
С оглед на всичко изложено дотук, може да се предположи, че още от най-древни времена е имало хора, целящи унищожаването на съществуващия обществен строй и общоприетите религиозни вярвания.
В случая орденът, по думите на неговия създател, е заимствал от методите на манихеите, но най-вече от шиитските секти на исляма, ръководещи се от доктрините на Абдула-ибн-Маймун – създателя на тази организация със степени на посвещаване. В по-висшите степени вече не се говори за Бог и религия, а се възприема чисто материалистичен мироглед.
Вярата според тях е една измама и служи само за заблуда и пропаганда. Много подобна е и Богомилската ерес със своите вътрешен и външен кръг на посвещение. Тук можем да разпознаем същата разрушителна сила, целяща да подкопае християнството, а преди това и ортодоксалния юдаизъм, а сега тласка сунитския ислям към фанатизъм, като унищожава у хората всякаква набожност и религиозен пиетет.
Първите актове на насилие от това учение са осъществени от сектата на Кардамитите, оглавени от Кармад. Той обявил собствеността, парите и жените за общи, освобождавайки хората от чувството за грях, както при еретичните християнски секти, тласкайки ги към грабежи и завоевания.
По-късно Великата ложа на Кайро е създадена от ордена на Фатимидите, довеждайки на власт един от най-жестоките владетели на Изтока – халифа Хаким, който, подобно на Нерон, се обявява за Бог (Махди).
В най-висша степен тези разрушителни идеи се развиват в сектата на Асасините, оглавена от Хасан Саба. Методите им за манипулация и промиване на съзнанието са заимствани даже и в Еничаркия корпус на Османскта империя.
Тези идеи и практики проникват в християнска Европа след кръстоносните походи чрез Ордена на Тамплиерите. С придобиването на огромна власт и богатства, те приемат идеите на сектата на Асасините и се съюзяват със „Старецът от планината“ – задкулисните владетели на сектата. Трябва да се отбележи, че винаги в наши дни, когато се говори за Тамплиерите, дали в телевизионни предавания или в литературни творби, те винаги са окичвани с най-големи добродетели, като най-благочестиви християни. За сметка на това християнството в частност е отричано и омаловажавано.
Тези шиитски секти, със степените на посвещение и методите за привличане и убеждаване на адепти, пристигат в Европа и така се създават Масонските ложи. Орденът на Илюминатите е най-префинената такава организация. Повторно инфилтрирайки се в масонските ложи, разпространени по целия свят, тя получава достъп до всички обществени слоеве.
Но светът не е толкова прагматичен, както искат да ни убедят. Такова зло не трябва да остане скрито, хората трябва да знаят. Един от куриерите на ордена е ударен от гръм. Когато е претърсен от властите, в него намират много особени писма и документи. Извършват се обиски и арести и така се научава за тази организация и за нейните цели. Много изследователи смятат, че Адам Вайсхаупт е само теоретикът, а действителният ръководител на ордена е Фридрих Велики – пруският крал, сочен за основателя на пангерманизма.
Най-голяма пречка за неговата експанзивна политика е Франция. Този агресивен национализъм за създаване на държава Германия продължава и след смъртта му. Карл Маркс също в своите публикации прегръща идеите на Пангерманизма.
Интересно е, че по този модел възникват и други агресивни националистически доктрини, като панславизма, пантюркизма (вдъхновен от панславизма), Мегали идея и Велика Српска. В случая те имат пагубно влияние върху развитието на нашата държава и не само това, чрез панславизма социализмът прониква в българското общество. Ако забележите претенциите към Европа от панславизма съвпадат с държавите, дадени на Съветския съюз след войната, формирали социалистическия блок. Пангерманизмът, достигнал своя апогей при хитлеристкия националсоциализъм, не донася на Германия нищо добро, а напротив – пълна разруха и почти пълно унищожение на мъжкото население след войната.
Републиканско движение и социални революции
Читатели могат да останат с впечатлението, че се отклонявам от темата. Тук трябва да подчертая, че социализмът е многопластово явление. То е използване на макиевелските методи – на всяка цена и със всички средства за вземане на властта и смяна на собствеността. Това може в един момент да се постигне най-лесно със създаването на нови нации и републики. Тези републики с техните политически партии, външнополитически алианси и зависимостта им от световните финансови институции са най-податливи на влияние и корупция.
Джузепе Мацини – идеологът на Млада Италия, национализма и републиканското движение – обявява създаването на републиките като първа стъпка преди обединението им и създаване на Съединени европейски щати, което е и първообразът на Европейския съюз. За да създаде Италия като държава и нация, както той се изразява, от различни народи, говорещи различни езици, трябва да се справи с Австрийската империя. Впоследствие неговите привърженици започват конспиративна дейност и в Османската империя. Империите, предпазвайки своите поданици, в този момент се явяват най-голяма политическа пречка за световния социализъм.
В случая дясната ръка на Мацини, Емануел Карасу, основава в Солун „Македония резорта“(възкресена Македония) – организация, синхронизираща националните революции на балканите под лозунга „Свобода или смърт“. Този лозунг е залегнал в гръцкото освободително движение, в сръбското и в последствие с БРЦК – и в българското. Тук можем да отбележим откритите симпатии на поета-революционер Христо Ботев към комунизма, неговото отношение към Френската комуна и идеята за Югославия – федерация от държави за разрешаване на балканския въпрос.
Друг съмишленик на Мацини, Джузепе Гарибалди, освен в Италианската революция взема участие в национално-освободителните войни в Латинска Америка и установяване на републики.
Аналогичен е и случаят в Китайската империя, където Сун Ятсен, като ръководител на републиканското движение, става първият президент на новосформираната република и е сочен предвестник на народната революция. В един момент Мао Дзедун е бил негов зет, в един от многото му бракове.
Социалистическите революции винаги са успявали в републиканска и либерална страна. Една здрава държава, незаразена от либерализма, никога не би допуснала революция. Знаем за Парижката комуна, как е била подценена от френското правителство, допуснало да унищожи почти напълно Париж. Тези революционери – пролетарии, събрани от най-маргиналните слоеве на обществото, когато се изправят в открит двубой и война са нищо, но при наличието на определени условия, както посочих преди, те стават ужасяваща деструктивна сила. Девиз на революционните маси е: „Пролетарии от всички страни – съединявайте се“. Пролетарий е латинска дума, която означава човек, който не притежава нищо освен органа си за възпроизводство.
Заключение
От всичко посочено до тук изглежда, че тези идеи не са само доктрина за вземане на властта. Винаги е имало тирани, използвайки броженията и историческите обстоятелства, за да дойдат на власт или да злоупотребяват с властта си.
Марксистката концепция за социализма е, че това е конкретна историческа фаза, която ще измести капитализма и която предхожда комунизма.
Социализмът обаче е нещо много повече от историческа концепция. Той представлява тъмна и разрушителна сила, стара колкото самото човечество, а според някои легенди – дори още по-древна.
Не е ли комунизмът, като наследник на социализма, Червеният дявол на Апокалипсиса от християнските легенди? Комунистическата партия винаги се е опитвала да владее душите на хората, завладявайки съзнанията им със своя атеизъм? Не се ли стреми именно да опорочи и унищожи човечеството, като в деня, в който хората ще се срещнат със Създателя – ще им се потърси сметка за делата и за обетите, които са дали. В будиските и даоиските легенди на Изтока също се говори за Буда Маитрея, който ще дойде на земята в периода, когато всички божествени учения ще бъдат забравени.
Предишният лидер на Китайската комунистическа партия, Дзян Дзъмин, в своята реч непосредствено преди да инициира най мащабната кампания срещу духовна общност в нашето съвремие, преследването на духовната практика Фалун Дафа (известна още като Фалун Гонг), казва: „На кого да се уповаваме, на силата на нашата партия или на това, което казва Фалун Дафа?“
Хората и човешката цивилизация в момента са на най-важния си кръстопът, като от техния избор зависи дали ще продължат да съществуват.
Изразените в тази статия възгледи са мнения на автора и не отразяват непременно възгледите на The Epoch Times.
