Малко познати свидетелства свързват рода на цар Самуил с Асеневци
Очаквах деня 3 октомври като събитие, което телевизията подготвя. Бях настроена не толкова празнично, колкото делово. Слушах с внимание нещата, които се изричаха от поредица коментатори, със съзнанието, че си припомням урок по история, съпроводен със съвременен коментар. Многократно бяха повтаряни известните вече неща за мястото (остров „Св. Ахил”) в малкото Преспанско езеро с картина от разрушения храм и опразнените съркофази, за началото на разкопките и времето, когато са открити тленните останки на цар Самуил, за откривателя, за дългогодишните опити на българската държава да прибере в пределите на днешна България тези останки, за това чии са заслугите, за спогодбата и условията, при които е била подписана, за реакциите на съседните там държави. Не беше подмината вкратце и личната история – за статута и ролята на Самуиловия род, за трагичните родови взаимоотношения, за полувековната борба, която цар Самуил води за опазване независимостта на Първото българско царство, за неговата почтеност спрямо законните владетели (синовете на цар Петър), за неговата трагична смърт. И разбира се, във всичко това бяха търсени поуки и примери, които да бъдат осъзнати и, доколкото е възможно, възпроизведени чрез поведението на съвременното българско общество. Пролича колко е голяма надеждата за обединение около нещо изконно и изначално принадлежащо на българите – един войн, който остава в българската памет с битките, с братоубийството заради предателство, с милосърдието и смъртоносната болка на състраданието. Спомена се няколкократно, че е Шекспиров тип личност и прототип на герой от Шекспирова драма.
Самото събитие по пренасянето на тленните останки на цар Самуил от историческите български земи до столицата на днешна България беше оценено като изпълнение на един синовен дълг. Многократните неволни грешки при назоваването на тленните царски останки „мощи” може да се обясни с липсата на религиозна грамотност, но те станаха повод за повдигане на въпроса възможно ли е цар Самуил да бъде канонизиран за светец? От друга страна говорната грешка като че ли даде отговор – тя подсъзнателно постави началото на една неформална народна канонизация.
Истинската ми съпричастност към събитието, мащабно замислено и тържествено проведено, се свежда до свещичката, която запалих пред домашните икони. Вярвам, че не съм единствената, която по тоя начин, в домашна обстановка, е преживяла празничния ден. Вярвам също, че с тази непресторена почит светлинките от домашните ни олтари осветяваха пътя на царската душа, напуснала преди 1000 години скелета, който ни беше показан, към отреденото й за упокой място в Храма на Божията премъдрост – Св. София.
Беше много полезен нагледният урок по история, която през този ден се съпреживяваше. Опресняването на паметта, поддържането й будна и любопитна е изключително важно. Не е без значение и обогатяването й с нови знания. В този смисъл се почувствах задължена да споделя една подробност, за която никой от гостите на празничното предаване не спомена. Стана обаче дума за това, че наследената от цар Самуил, но загубила независимостта си държава, е ценностната причина, поради която борбата за нея продължава чрез поредица от въстания и завършва с възстановяването на царство България. И тази борба се води от потомците на комитопулите, както и от малкото останали верни на заветите на цар Самуил негови войни.
В търсене на данни по друга тема открих случайно в достъпни текстове нещо, което не се споменава в трудовете на историците, а дава възможност за изненадващ прочит на събитията, свързани с отхвърлянето на византийското робство. Неизвестна и некоментирана остава връзката на организаторите на въстанието царете Петър и Асен с цар Самуил, спомената от Паисий Хилендарски, повторена от йеросхимонах Спиридон и огласена в текстовете на Раковски.
През 1860 година в публикувания „у Белград” труд „Няколко речи о Асеню Първому, великому царю българскому и сину му Асеню Второму” Раковски, позовавайки се на „наш народен памятник”, припомня потеклото на двамата братя, възродили Българското царство: „И така патриарх по повелению святаго позва Асена из Влахия и Петра брата негова, които бяха от рода царскаго внуци Гавраила сина Самуилова” (Раковски 2021:15). Домашният извор, озаглавен „Царственик”, е посочен в бележките под линия като „отломък от ръкопис, найден в Котел”. Достоверността на данните за родовия произход на братята е потвърдена дори чрез споменаване на страницата (43) от ползвания ръкопис. А той фактически е препис от История славенобългарска на Паисий Хилендарски – един от най-ранните преписи, направени през 1765 г. в Котел от поп Стойко Владиславов, бъдещият епископ Софроний Врачански (Хилендарски 1960:21). Завършената като текст през 1762 г. Паисиева история, написана „на ползу роду болгарскому”, има за цел да припомни на този народ неговата история. Като описва с подробности събитията около възстановяването на Българското царство през ХII век, Паисий споменава произхода на Асен и Петър. Събитията са предизвикани по внушение на Свети Димитър, почитан от българските царе „от началото, от род в род, от благочестивия Михаил до свети Йоан Владимир”. А внушението е огласено според текста на Паисий от свети Йоан, патриарх в Търново през 1170 година: „Така патриарха по божие повеление повика Асен и неговия брат Петър от Влахия. Били от царски род, внуци на Гаврил, Самуиловия син, който бил изгонен, както се казва, във Влахия. Заповядал им да съградят хубава черква в Търново на името на светия мъченик Димитрий. Патриархът повикал българските епископи и господари в Търново за освещаване на черквата. И по божие повеление събрал се много народ. Когато патриархът осветил черквата, донесъл венец и багреница, венчал Асен на българския престол и казал на всички, че му било заповядано от бога чрез свети Димитрий. Тъй народът от радост извикал гръмогласно: „Да живее Асен! За много години на българския цар Асен! За много години на Йоана, най-блажения патриарх търновски и на цяла България. За много години!”. Така много български господари се присъединили към цар Асен. Той поставил брат си Петър в първи и велик военен чин и наредил цялата военна уредба по предишния ред, както са имали неговите прадеди – търновските царе. Българският народ се стекъл единодушно като един човек в Търново в помощ на Асен. Събрала се и войска от Влахия, изпратили я влашките господари в помощ на Асен” (Хилендарски 1960:60-61). И така, още в края на XVIII век, чрез Паисиевата история и нейните първи преписи, четящите българи са научавали за потомствената родова връзка между владетелите на Първото и на Второто българско царство. Данни за родствената връзка на цар Асен I със Самуиловия род се откриват и в историята на йеросхимонах Спиридон, написана през 1792 г. с тази разлика, че Асен и Петър са вписани като синове, а не като внуци на Гаврил: „И Бог изпрати своя ангел в образа на свети Димитър Солунски, който се яви в съня на Йоан, търновския патриарх, и му рече: „Асена, сина Гавриилов, дето е заточен от цар Самуил във Влашката земя, него доведете на царството, той ще усмири и успокои цяла България” (Спиридон 2000:90). Връзката с Влашко е пространствена – като земя на изгнанието и посока, от която идват освободителите. Тази истина е повторена дословно от Раковски през 1860 година и се предполага, че посредством печатното издание на труда му достига до по-широк кръг от читатели, които се интересуват от миналото на народа си.
Защо зараждащата се академична българска историческа наука пропуска подобни извори без да ги коментира и се позовава на гръцки, латински и арменски извори? Вероятно защото зад чуждите извори стоят авторитетите на световно признати автори, докато нашите родни летописци са възприемани от самите нас като патриотично настроение романтици, чиято цел е възвеличаване на едно минало, за което не са запазени собствени писмени исторически извори. Тук е мястото да се напомни, че свещената история се позовава както на свещеното писание, така и свещеното предание, което означава, че светската история по образец и следвайки авторитета на свещената, би трябвало да припознае народното предание като извор за своето минало. Или поне да го забележи.
В съвременни български исторически трудове възстановяването на Второто българско царство неизменно се свързва с братята Асен и Петър. Но тези братя като че ли се появяват от историческото небитие. От кой род са, чии синове са? Защо няма данни, които в официалната българска история да ги свързват с българското държавническо наследство? И защо тези наши царе съзнателно са представени като чужденци? Ето доказателство в „История на българския народ” от Петър Мутафчиев, където в раздела „Подготовка и начало на българското въстание” се чете: „С тая задача се заели двамата братя Петър и Асен. Името на по-малкия от тях е куманско. Те били от руско-кумански произход, навярно потомци на някои от ония видни емигранти из южноруските земи, които през първата половина на ХII век намерили в Дунавска България второ отечество и скоро се претопили в местната българска среда. Родени и израсли в нея, Петър и Асен са били проникнати от нейните спомени и държавни традиции, живели са с нейните болки и затова станали най-ярки изразители на стремежа й към независимост” (Мутафчиев 1992:267-268).
Без да се проследяват всички авторски мнения като обобщение на представата за ролята на царете Асен и Петър относно възраждането на Българското царство, тази тематична нишка ще приключи с позоваване на академичната многотомна история на България. По повод подготовката и обявяването на въстанието, дело на влиятелната местна аристокрация, обитаваща земите между Дунав и Стара планина, излъчените от нейна среда Асен и Петър са споменати отново единствено като братя: „Такива местни боляри през втората половина на ХII век били братята Асен и Петър. Петър носел първоначално името Тодор, а Асен бил познат още с прозвището Белгун. За пръв път се споменава за тях във връзка с един епизод, станал през есента на 1185 г.” (История , т. 3 1982:118). Самото обявяване на въстанието, което се ръководи от споменатите братя, мимоходом свързва мястото на събитието с владенията на водачите: „Въстанието срещу византийската власт, организирано от братята Асен и Петър, избухнало в края на ноември 1185 г. То било вдигнато в Търново, една от най-яките крепости по онова време, която се навирала вероятно в центъра на родовите владения на Асеневци. Разказът за началото на бунта е даден в съчинението на Никита Хониат”(История, т.3, 1982: 119). Самото споменаване на родово владение вече насочва мисълта към род и родов произход, който остава неназован. Що се отнася до земи като Влахия и южноруските степи, от които братята идват по божествено внушение в града, който ще бъде провъзгласен за поредната българска столица, нека не се забравя, че това са територии, принадлежали на Първото българско царство векове наред, обитавани от българи и са места за миграция на българи във времена на исторически изпитания. Самият избор на Велико Търново за столица на възобновената българска държава като че ли е знак, че избраният град е в средището на исторически български земи, приобщени по този начин символично под властта на българите.
Двама братя, на които се приписва неуточнен чужд произход или също толкова неуточнен родов произход, извеждан обаче от средата на оцелялото българско болярство, по божия воля възстановяват българското царство. При това, както споменава Паисий, те възстановяват предишния ред, което означава че възраждат традиции в управлението, като се позовават на опита на предишните български царе. Какво освен подражанието ги сродява с владетелите на Първото българско царство? Нима изборът на Бога, а и на съвременниците им е случаен? Не е ли редно да се потърси отговор в споменатите от възрожденските ни автори подробности за родството на Асен и Петър с рода на цар Самуил?
Този род, според бегли споменавания в съвременни исторически изследвания, не е случаен. „Известно е, че титлата комит със значение на княз или жупан е била давана на управителите на областите (комитати), на каквито се деляла българската държава от средата на IХ в. Комит Никола управлявал една от големите български области, вероятно Средецката, бил доверено лице на преславския двор и един от най-изтъкнатите български боляри – хронистите не случайно го наричат „един от велемощните комити в България”. Изглежда, че той се е намирал в близки роднински връзки с преславския двор – сред потомците му били разпространени имена на владетели от Симеоновия род”(История, т.2 , 1981:398). В справочника „Кой кой е в Средновековна България” чрез израза „вероятно” е изразено предположението, че комит Никола е „близък родственик на Преславската царска династия”. Което недвусмислено сочи, че този „велемощен” болярин води потеклото си от древните българи. Потвърждение на подобен произход историкът Пламен Павлов вижда в надписа на един от потомците на рода: „Внукът на Никола Иван Владислав, заявява в Битолския надпис, че е „българин родом” – нещо ясно от само себе си за един български цар, освен ако българин не е използвано в по-тесния смисъл на „българин по племе” (т.е. прабългарин). (…) Във всеки случай лансираната от днешните историци в Скопие хипотеза, че комит Никола бил потомък на князете от местното славянско (разбира се от българската група) племе березити, е лишена от всякаква логика” (Павлов 1994: 294).
При обосноваване на етническата принадлежност на комит Никола и неговите потомци като един от възможните авторитетни извори се ползват личните имена. Споменати са и опитите за неправилен прочит и тълкуване на някои лични имена, станали известни по късни фалшификати (Благоева 1966:76-95; Павлов 1994:294). Обвързвайки етническия произход с личното име, в случая името на съпругата на комит Никола Рипсимия, се е наложило схващането на нейния арменски произход, а оттам и за арменската нишка в потеклото на потомците на комит Никола. Един от възможните аргументи против подобно твърдение е на Пламен Павлов в „Кой кой е в Средновековна България”: „Тази българка носела името на особено популярната в Армения св. Рипсиме, което служи като аргумент на тезата за арменския произход на охридската царска династия. Такъв довод обаче е формален, тъй като в България през IX-XI век старозаветните имена, както и онези на раннохристиянски светци и мъченици, били изключително популярни. (Павлов 1994:325). Към аргументите за преосмисляне на това популярно и непрекъснато повтаряно твърдение би трябвало да се привлекат исторически факти за продължителното пребиваване на древни българи в земите на Армения. Авторитетното и богато на изворов материал изследване на Петър Голийски „Българите в Кавказ и Армения (II-Х век)” удостоверява не просто присъствие, а и трайни приноси на български аристократични родове в историята на Армения (Голийски 2006: 597-606, Приложение 1, Хронологична таблица). Логично е да се допусне, че някои от персоналните „арменски” присъствия в историята на Първото българско царство са на представители на древни български родове от Армения, взели участие и в живота на Дунавска България.
И така, при загатнат и по възможно най-достоверен начин обоснован етнически произход на комит Никола и неговите потомци, каквито според възрожденските ни летописци Паисий Хилендарски и Спиридон Иеросхимонах чрез Самуил и Гаврил Радомир са Асен и Петър, от дълбините на времето започва да прозира възможната неоспорима, макар и не пряка, родствена връзка между владетелите на Първото и Второто българско царство. Светотатство би било да подозираме във фалшифициране на истината възрожденските ни летописци, които освен всичко друго са и духовници. Те вероятно се позовават на народно предание, съхранено в българска среда. Правомерен е въпросът доколко през почти двувековната зависимост от Византия евентуално оцелели потомци на последната династия, бранила независимостта на Първото Българско царство, имат съзнанието и пазят спомена за своя произход? Според цитирания в многотомната история на България Йоан Скилица наследници на последните царе Гаврил Радомир и Йоан Владислав все пак са оцелели. След битката при Драч, където намира смъртта си Йоан Владислав, Василий II Българоубиец пристига в Охрид: „Тук императорът взел съкровищата на българските царе и приел членовете на царския род: царица Мария със синовете и дъщери си, както и синовете и дъщерите на Гаврил Радомир” (История, т.2, 1981 :418).
По въпроса за родовата памет податки се откриват в писменото наследство на цар Калоян, третият от братята, освободили и утвърдили отново Царство България на политическата карта на света. В отговор на писмо на папа Инокентий III от 1202 г., цар Калоян, господар на българите и на власите, предявява следното искане: „На първо място ние като любим син искаме от нашата майка, Римската църква, царска корона и достойнство, според както са ги имали нашите стари императори. Както намираме записано в нашите книги, един е бил Петър, втори – Самуил и други, които са ги предхождали по царуване” (Страници 1966:328). В писмо на цар Калоян до папа Инокентий III от 1203 г. българският владетел споменава като свои „предшественици царете на българите и власите – Симеон, Петър и Самуил, прародители мои и на всички останали царе на българите” (Страници 1966:333). Определено тези искания свидетелстват за институционална приемственост. Те се позовават на официалната писмена традиция на Първото Българско царство, наследена и позната на цар Калоян. Но дали тези искания се основават на осъзнати права по кръвна, макар и съребрена линия? Защото по онова време родството е фактът, който дава право на овластяване. Какво точно освен приемственост във властта означава фактът, че по-големият брат на Асен заменя рожденото си име Теодор с Петър? Не е ли това освен всичко споменато дотук и едно препотвърждаване на родството с владетелите от Първото българско царство. В Синодика на цар Борил от 1211 г. в поредицата пазители на християнска вяра след покръстителя цар Борис, Симеон, Петър, Пленимир, Борис и Роман, са вписани Самуил, Радомир-Гаврил, Владимир, Владислав – древни български царе. Следва славословие за първите Асеневци. „На царя Иван-Асен Белгун, който освободи българският народ от гръцко робство, вечна му памет. На неговия брат цар Теодор, наречен Петър, и на неговия брат цар Калоян, който постигна много победи над гърци и франки, вечна му памет” (Страници 1966:344; История 1982:135-138). Историческа памет и признание наистина са засвидетелствани. Но дали те могат да се припознаят и като памет за родов произход? Бъдещи изследвания може би ще потвърдят, че завоюването, утвърждаването и наследяването на властта във Второто българско царство е персонална приемственост по родствена линия.
Предстоят поредните изследвания на тленните останки на цар Самуил, както и на онези на предполагаемите негови потомци. Предстои осмисляне на нови или малко известни некоментирани исторически данни. Заслужава особено внимание народната памет за цар Самуил, съхранена в песни, легенди, предания, които са извор за словесните и изобразителни изкуства. В този смисъл би трябвало да се напомни за наследството на т.нар. школи на певци-слепци (в Битоля, в с. Добърско, Разложко), основани по предание от ослепените Самуилови войни. Много съществен е и въпросът за отношението към личността на цар Самуил. В наши дни, след времева дистанция от цяло хилядолетие, съвременният човек оценява като подвиг половинвековната му борба за опазване независимостта на българската държава и се възхищава на неговия непреклонен дух, физическа издържливост и далновидност. Но дали е достатъчно единствено възхищението? И колко дълго ще трае паметта – личната и народната – като напомняне и подтик към дела?
____________________________________________________________________
[1] Георги Раковски, Няколко речи о Асеню Първому,великому царю българскому и сину му Асеню Второму//Прозрения за българите. Историография, С., 2021, 8-132
[1] Паисий Хилендарски, Славяно-българска история. Изд. „Български писател”, София, 1960
[1] Спиродиеросхимонах, История во кратце о болгарском народе славенском, написана в 1792 година.ИК „Луна”, Габрово, 2000. На с. 80 също се споменава за представители на рода, заточени от Самуил във Влахия: „Обаче защо изби царската фамилия и много други несправедливо изби, и Гаврила, своя брат във Влахия заточи с двамата му синове Асен и Петър. Владимир, син на брат му Арон, бе чудесно запазен от убийство. /За всичко/ това той възбуди гнева на Господа и Господ Горко го наказа”. Очевидно има неточност в представянето на родството, но се препотвърждава, че някакво изселване на потомци на Самуил във Влахия има и тези потомци са поименно назовани – Асен и Петър.
[1] Петър Мутафчиев, История на българския народ. Изд. На БАН, София, 1992
[1] Димитър Ангелов, Въстанието начело с Асеновци.//История на България. Том трети. Втора Българска държава. Изд. На БАН, София, 1982), 117-125. Виж посочените извори и библиография в бележките под линия.
[1] Петър Петров, Борбата за запазване независимостта на България.// История на България. Том 2, Изд. На БАН, София, 1981,397-402: раздел „Давид, Мойсей, Арин и Самуил начело на българската държава”. Виж също посочената там библиография.
[1] Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов, Кой кой е в Средновековна България. Изд. Просвета, София, 1994, 293-294.
[1] Б. Благоева, за произхода на цар Самуил. Исторечески преглед, 1966, бр. 2, с. 76-95
[1] Петър Голийски, Българите в Кавказ и Армения ((II-Х век), Изд. Тангра ТанНакРа ИК, София, 2006.
[1] Старобългарски страници. Изд. Български писател, София, 1966, 333-335
[1] Днес (6 октомври 2026 г.) в деня, когато се навършват 1012 години от смъртта на цар Самуил, ми се ще да напомня, че и за най-заслужилия човек паметта не е дълговечна. Споменавам това по повод на една книги с български народни песни от Македония, записани през 1916 г., където не откривам песен за цар Самуил нито в раздела юнашки, нито в раздела исторически песни. Виж Владимир Пенчев и Анатол Анчев, Михаил Арнаудов – една научна командировка в Македония, С., 1999.
