В спокойна лятна вечер по тротоара на булевард в сърцето на София вървяха майка и син. Момчето изглеждаше 8-9 годишно. Ръмеше, а те не носеха чадър. Майката бързаше да се приберат преди да е заваляло. Обсъждаха мероприятие, на което бяха присъствали.
Неочаквано момчето се отскубна от ръката на майката, възкликна: „Отворено е!“, и застана пред голямата стъклена врата на галерия. Майката отговори, че по това време галерията не работи. Момчето отрече: „Вътре има хора…“ . Тя погледна през стъклената витрина – около ниска маса бяха насядали мъже на средна възраст и разговаряха. Галерията не беше добре осветена. Обясни на момчето, че вероятно това е събиране на персонала. „Да тръгваме!“ – каза, и направи няколко крачки в посоката, в която вървяха допреди малко. Момчето не я последва. Остана пред голямата стъклена врата на галерията, която многократно беше разглеждало отвън. Как да си тръгне сега, когато най-после я видя оживена? Майката настоя, но то не отстъпи; загледано беше в голямо платно, висящо срещу стъклената врата.
Мъж от компанията около масата ги забеляза. Стана и се запъти към вратата. Отключи я и ги покани. Момчето бързо се шмугна вътре и след няколко крачки се озова срещу картината, която неведнъж бе разглеждало от улицата. Тя беше гигантска в сравнение с него. Гледаше я без да помръдва. Майката заразказва на мъжа, който ги покани, как вечер, след концерт или театър, заставали пред голямата витрина на галерията и разглеждали картините. Много харесвали почерка на художника-съдържател. „Аз съм художникът“ – каза мъжът. Жената не скри изненадата си. Момчето вече разглеждаше други картини. Тя го извика и му представи художника. То го погледна възторжено. Художникът му подаде ръка, за да се запознаят.
Майката благодари за вниманието и предложи на момчето да тръгват. Вече беше разгледало картините. Обеща да го доведе някой път през деня. Но художникът я прекъсна: „Заповядайте в ателието ми!“. Момчето го последва веднага, майката не успя да откаже. Слизайки по тясна вита стълба, той ги въведе в пространство, пълно с висящи недовършени картини и плотове, върху които бяха разхвърляни четки, бои и дървени рамки. Посочи към ъгъл с маса и холна гарнитура и им предложи да седнат. Самият той зае стол пред плота в близост до тях. Поведоха непринуден разговор за литературни автори и композитори. Художникът взе едно средно голямо платно от плота и го облегна върху срещуположната стена. Около него подреди цветни бои. Попита момчето дали иска да наблюдава как се ражда една картина. Как да не иска?! То веднага се приближи до плота.
Художникът рисуваше с невероятна бързина. Изглеждаше, че някаква сила движи ръката му. Неусетно се появиха селска къща в двор; плет, върху който беше метната шарена черга и беше кацнал петел; изпрана бяла риза – върху простор. Рисувайки, художникът разговаряше с момчето. Разпитваше го за училището и семейството му, за спорта, който тренираше, за приятелите, за книгите, които то нарече любими… Държеше се с него като с равен, разговаряха като другари. Майката беше удивена от скоростта, с която се движеше четката. Откри как свободно и уверено разговаря синът й с този голям мъж, колко разумно и несмутимо му представяше света си.
Платното се запълни с изображения и художникът предложи на момчето да нарисува фона в горната и в долната част на картината. Подаде му четката и се отдръпна. Момчето нарисува фона. Върху него, в долната част на картината, художникът изписа името си. „Готово!“ – каза. Момчето засия. Майката стана и изрази голямата си признателност на художника за отделеното време и за вниманието. Подкани момчето да тръгват. Художникът му подаде картината. „За теб е!“ – каза, и я обърна, за да напише посвещение. Майката се почувства неловко – знаеше, че художникът е един от най-продаваните в страната ни и в Европа. Колко ли струваше тази картина?… Погледът й проследи ръката му: „1 юни“, написа той след посвещението, и добави годината. Подаде картината на момчето без да я опакова, защото боите все още не бяха изсъхнали. Обясни му как да я носи.
Изкачиха стълбите до галерията, в която компанията очакваше художника. Момчето премина през картините, които беше жадувало да разгледа отблизо, носейки своята. Художникът ги изпрати с усмивка до вратата. Разделиха се като приятели.
Майката и момчето отново закрачиха в мрака. Походката на момчето беше по-уверена от преди. Внимателно носеше подаръка си – материалния знак за онова, с което беше дарено сърцето му.
Двайсетина години по-късно рояк деца се изсипаха по стълбите на едно училище. Наобиколиха младия си учител, който ги чакаше на двора. Времето беше запазило някои от детските черти по лицето на момчето. Младият мъж им каза няколко думи и подаде на всяко от тях ръка някак тържествено. Започна да им задава въпроси. Един през друг малчуганите му отговаряха. Той ги изслушваше търпеливо и се замисляше върху отговорите; правеше кратки коментари. Сякаш държеше в ръката си семена, за които се грижеше да покълнат. По-трудно се изслушваха те помежду си, защото всеки искаше да представи на учителя част от света си. Лицата им сияеха. Учителят извади от джоба си снопче балони и им ги раздаде. Всяко дете наду своя. Започнаха да ги подхвърлят. Учителят се заигра с тях. Гласовете им звънтяха радостно. Участието му ги въодушевяваше.
Откъснах поглед от тази жизнерадостната картина и продължих разходката си към близкия парк. Седнах на пейка и се загледах в играта на тичащите деца. Слях се с техния смях. Дано, помислих си, да има повече разумни хора по света, които да се грижат за покълването на пъстрите и весели семена!
