Поетът Теодор Траянов: оставен да умре пребит в болничен склад

Престъпленията на комунизма спрямо българския народ са трудно изброими. Безспорно е, че негова първа жертва пада българският елит – политически, военен, интелектуален, земеделски, индустриален. Точно в този ред. На 1 февруари 1945 г. България е унищожена политически и военно (духът), в месеците след това следват икономиката (тялото) и интелектуалците (главата).

През всичките 45 години от своето управление Българската комунистическа партия не е спряла да преследва своите политически опоненти, макар и не така систематично, както през първото десетилетие от властта си. Първите десет години са достатъчни, за да насадят в българския народ позабравения страх и ужас от поробителя (в лицето на Османската империя). Извратената комунистическа пропаганда не се посвени да нарече годините на царска България „фашистко робство“ и да „образова“ по този начин новите поколения българи след 1944 г.

Днес, 77 години по-късно, българското общество все още не е наясно с огромните вреди, нанесени му от комунистическия режим. Следите от тях не са спрели да се проявяват – лъжата, страхът, умението да запазваш удобно мълчание и да угодничиш пред силните на деня продължава да е изискване за материален успех и висок социален статус. Трудът, инициативата, смелостта и почтеността остават недооценени. Дори могат да навредят. Но какво да направим?

Истината единствена може да ни направи свободни. Време е да си върнем истинските спомени за времето преди комунистическия режим. Време, в което България цъфти, дори да ѝ е трудно. Време на Възраждане за българския дух. Именно затова избрахме да разкажем за един от най-забравените български поети – невероятният български патриот с македонско потекло Теодор Траянов.

Теодор Траянов е роден на 30 януари 1882 г. в Пазарджик. Баща му Васил Тодоров Траянов е съдия, родом от Скопие. Майка му Елена Лютова е учителка, родът ѝ е от Велес, също в Македония. Има един брат, завършва Първа мъжка гимназия в София през 1899 г. (сегашното Шесто училище на ул. „Граф Игнатиев“). Следва две години във Физико-математическия факултет на Софийския университет и седем във Висшето техническо училище във Виена. През 1907 г. сключва брак с австрийката Елена Петерс, година по-късно се дипломира като архитект. Участва като доброволец в двете Балкански войни през 1912 – 1913 г. Носител на Златния кръст за храброст. Включва се и в четата на Христо Чернопеев – един от най-бележитите дейци на ВМОРО, съратник на Гоце Делчев и Борис Сарафов.

Между 1914 и 1920 г. Теодор Траянов заема дипломатически длъжности в българската легация в австрийската столица, а през 1922 г. е назначен в Генерално консулство на България в Бреслау (Вроцлав). Приет е от виенската артистична бохема, свързва се с писатели като Райнер Мария Рилке, Артур Шницлер, Хуго фон Хофманстал, Херман Бар и др. Неговата драматизация (пантомима) на „Младият крал“ от Оскар Уайлд по музика на българския композитор Димитър Караджов е поставена във „Volksoper“през 1914 г. и има 14 представления.

След година е отзован от дипломатическия си пост от правителството на Александър Цанков и се завръща в България, където учителства в Първа мъжка гимназия в София и пише. През 1922 – 1931 г. е един от редакторите на списание „Хиперион“ заедно с литературния критик Иван Радославов и писателя, поет и преводач Людмил Стоянов. Пише литературни портрети на наши актьори, превежда драмите „Ричард III“ от Уилям Шекспир, „Фиеско“ от Фридрих Шилер, „Принц фон Хомбург“ от Хайнрих фон Клайст, поставяни в Народния театър в София, прави и преводи, адаптирани за деца на известни литературни произведения.

Теодор Траянов блести не само с литературния си и архитектурен талант, но и със знанията си за музика и шахмат. За последното го запалва директорът на Първа мъжка гимназия Кунчо Кутинчев – най-добрият български шахматист по онова време. През 1907 г. печели първото неофициално републиканско първенство по шахмат, проведено в елитното софийско кафене „Смолницки“, като побеждава във всички партии. През 1931 г. става председател на новоучредения Български шахматен съюз, а на 13 април 1936 г. прави реми не с кого да е, а с четвъртия в историята на шахмата световен шампион Александър Алехин по време на сеанса му в София.

От 1937 г. е съредактор на сп. „Bulgarienwart. Illustrierte Monatsschrift für Fremdenverkehr, Wirtschaft und Kultur“ и помощник-драматург в Народния театър. В последните си години (1940–1945) изживява националистичния подем с възвръщането на Южна Добруджа, почетен е с юбилейно тържество (1942 г.) и в поведението му се долавят отчетливи патриаршески жестове, които, заедно с патриотичната му поезия, налагат сравнението с най-големия български поет: Иван Вазов.

Подобно на семейство Вазови, участта му след девети септември 1944 г.  е трагична. Макар и тежко болен от рак, той е затворен в Дирекция на милицията, където е многократно брутално пребиван от бой дотолкова, че очните му ябълки се пръсват… Накрая, за да не умре в милицията, го откарват в Александровска болница, където номинираният за Нобелова премия поет е просто захвърлен в един склад. През малкото време, в което е в съзнание, едва повдига с пръсти клепачите си, за да гледа – те са парализирани.

Творчеството му е забравено за дълго време, затова тук ще си позволим да припомним едно от най-вдъхновяващите му патриотични стихотворения, част от стихосбирката „Български балади“, публикувана през 1921 г.

Поезията на Теодор Траянов е превеждана на немски език през 30-те и 40-те години на миналия век, както и през 2006 г. През 1949 г. е номиниран за Нобелова награда. От 2012 г. на всеки три години на негово име се провежда литературен конкурс, организиран от община Пазарджик.

Данните за смъртта на Теодор Траянов са от книгата на Христо Троански „Убийствено червено“.