Правилните истории преподават запомнящи се уроци за истинския живот, добродетелта и добрия характер.
„Дайте ми едно дете, докато навърши 7 години“, гласи поговорката, „и аз ще ви покажа мъжа.“
Често погрешно приписвано на Аристотел или на основателя на йезуитите Игнаций Лойола, това твърдение носи мъдрост, която е едновременно вечна и очевидна. Преди близо 3000 години например старозаветната Книга Притчи съветва: „Възпитавай детето в пътя, по който трябва да върви, и когато остарее, няма да се отклони от него.“ Хората отдавна разпознават връзката между ранното детство и нравственото възпитание.
Психолозите от XXI век са съгласни с древните философи, че етичният кодекс, даден на едно дете, се превръща в крайъгълен камък на зрелия живот. В крайна сметка главните учители на тази добродетел са родителите и бабите и дядовците, по-големите братя и сестри и други наставници. От тях момичетата и момчетата в крехка възраст попиват и осмислят житейски уроци за честност, щедрост, уважение към другите, отговорност и други положителни качества. Многобройни онлайн статии, които неуморно подчертават ключовата роля на тези влиятелни фигури, предлагат съвети и занимания, предназначени да направят това възпитание по-лесно и по-ефективно.
От много от тези списъци обаче липсва каквото и да е споменаване на приказките и класическите истории, които могат да затвърдят тези уроци.
Басни и приказки
Прочетем ли Езоп на децата, откриваме как мравката учи щуреца на отговорност, костенурката показва на заека, че бавният и постоянен напредък печели състезанието, а момчето, което твърде много пъти вика „Вълк!“, научава, че никой не вярва на заклетите лъжци дори когато казват истината.
Споделим ли приказките на Ханс Кристиан Андерсен, братя Грим, Шарл Перо и други, децата ни виждат героичната добродетел в действие, както в смелостта и издръжливостта на Хензел и Гретел, когато побеждават вещицата. Прочетем ли на глас „Красавицата и Звяра“, те научават, че истинската красота се намира в душата, а не в огледалото.
Басните, с техните ясни нравоучителни поуки, разпознаваеми герои и краткост, са витамини на хартия, които укрепват добрия характер; приказките, макар и по-сложни по сюжет и персонажи, носят едно централно послание на надежда: че накрая доброто ще надделее над злото. Казано по друг начин, за деца до 7-годишна възраст басните, с техните предупреждения и недвусмислени нравствени ориентири, представляват груба карта за житейското пътуване. За разлика от тях приказките описват безредието и опасностите, които ще срещнем по пътя – спукана гума, спрял трафик, бури и заледени магистрали.
Някои съвременни коментатори пренебрежително определят приказките като демоде или прекалено страшни за децата. В сборника си с есета „Tremendous Trifles“ Г. К. Честъртън отговаря на тези критици, а после пише:
„Следователно приказките не са отговорни за това, че пораждат у децата страх или някоя от формите на страха; приказките не дават на детето представата за злото или грозното; тя вече е в детето, защото вече е в света. … Бебето познава дракона отблизо още от мига, в който е имало въображение. Това, което приказката му дава, е свети Георги, който да убие дракона.“
Нещо повече, приказките учат детето, било то момче или момиче, да стане свети Георги, а не драконът. Четиригодишното момче, което размахва пръчка като меч и се сражава със злото, облича доспехи за зрелия живот; петгодишното дете, което се облича като принцесата, след като чуе историята за възхода от дрипи до разкош в „Пепеляшка“, е придобило средство за преодоляване на трудностите.
По-сложните истории за деца добавят още тухли към тази основа на нравствена зрялост.
Класики за време за четене
Въведението към „Magic in the Air“, един от томовете в старите Collier’s Junior Classics, предназначени за децата в предучилищна възраст, предлага следния модел за изграждане на характер:
„Какво имаме предвид под „най-добра“ в една книга за деца? Най-добрите книги отразяват универсалните истини с яснота и художественост. Такива книги разкриват, че човекът по същността си е добър и че животът си струва да се живее безкрайно много. Те не отричат съществуването на злото, а по-скоро подчертават вълнуващата борба на човека срещу злото чрез вяра, смелост и постоянство. Те пробуждат въображението на младия читател, извикват както смеха му, така и сълзите му и му помагат да разбере и да обича ближния си. Четенето на такива книги съставлява богато наследство от опит, което е рождено право на всяко дете.“
Тъжна истина е, че днешната ни култура – нейната литература, нейната музика, нейните развлечения – рядко казва на младите, че „животът си струва да се живее безкрайно много“, и все пак това е урок, който можем да внушим на децата си чрез личен пример и чрез историите, които споделяме с тях. В „Magic in the Air“ например са включени откъси от „Приключенията на Пинокио“, „Мечо Пух“ и „The Borrowers“. В тези класики на детството, както и в толкова много други, добродетелта идва, прикрита като забавление.
Тук, както и при басните и приказките, малките усвояват добродетелта не чрез лекции, а по пътя на осмозата. Тези четения на глас на дивана в хола позволяват на децата да попиват уроци за характера, като същевременно дават на претоварените родители кратка почивка от напрегнатото им ежедневие.
Една често пренебрегвана добродетел обаче може да изисква специално внимание и родителски усилия извън кориците на книгата.
Целогодишният Ден на благодарността
Благодарността може да изглежда като несъвместима добавка към „Червената шапчица“ и „Вятърът във върбите“, но тя е ключова за формулата на един живот, който „си струва да се живее безкрайно много“. И подобно на приказките и историите, благодарността понякога не попада в онези онлайн списъци за изграждане на характер.
В есето си „Why Gratitude Is Good“ Робърт Емънс, професор по психология и водещият световен експерт по благодарността, посочва, че благодарността носи цял бюфет от физически, психологически и социални ползи, включително способността да разпознаваме доброто в живота си. Не е чудно тогава, че римският философ и политик Цицерон смята благодарността за „майка на всички добродетели“.
Благодарността, възхвалявана от тези двама мъже, не се отнася само до нашето временно удоволствие и наслада от някакъв момент или подарък, а и до признателност за самото съществуване, за това, че сме живи, че сме хора и че сме в света. За съжаление, въпреки многото луксове и удобства, на които се радваме днес, огорчението и мърморенето описват днешната култура по-точно от благодарността.
Именно затова трябва да се стремим да внушим добродетелта на благодарността на децата си още от ранна възраст.
Един прост начин да изградим този навик на благодарност у дете на 3 или повече години е да задаваме всеки ден един въпрос: „За какво беше най-благодарен днес?“ Чувал съм за родители, които задават този въпрос, докато завиват децата си за сън. Две семейства, които познавам добре, редовно задават този въпрос на децата си на вечеря. Отговорите обикновено са обикновени – благодарни са, че приятел е дошъл да си играе, или че мама е дала следобедно лакомство от сладолед – но с времето тези малки признателности ще се натрупат и благодарността ще се превърне в навик.
Допълнителен бонус
Както знаят много преподаватели, когато учим другите, учим и себе си. Историите и приказките, които четем на децата си, докосват и нас, както и тях, макар по различен начин и на различни равнища.
К. С. Луис разбира нуждата на възрастните от приказки и истории за невинност. В „Surprised by Joy“ той отдава заслуга на „Phantastes: A Faerie Romance for Men and Women“ на Джордж Макдоналд за това, че първа кръщава въображението му. По-късно той прочуто посвещава книгата си „Лъвът, вещицата и дрешникът“ на своята кръщелница Луси Барфийлд. Ето началото на това посвещение:
„Скъпа моя Луси, написах тази история за теб, но когато я започнах, не бях осъзнал, че момичетата порастват по-бързо от книгите. В резултат на това ти вече си твърде голяма за приказки, а докато тя бъде отпечатана и подвързана, ще бъдеш още по-голяма. Но някой ден ще бъдеш достатъчно възрастна, за да започнеш отново да четеш приказки.“
Приказките, добрите истории и благодарността, съзнателно забелязвани и практикувани, са полезни за всички ни. Нека се уверим, че децата ни получават тези инструменти, които са съществени за изграждането на добродетел и характер.
