Всеки ден, в който отлагаме да простим, задълбочава низходящата спирала от обида и болка, от която трудно се излиза
Има моменти, когато ми се иска да възстановя някоя връзка, но чувствата ми са твърде наранени, за да направя първата крачка.
Всички понякога се оказваме в подобно положение. Понякога изпадаме в емоционални конфликти или се чувстваме наранени от приятели или членове на семейството – това е част от човешката природа.
Наскоро имах няколко такива ситуации в собственото си семейство и и в двата случая знаех, че ще простя. Въпросът не беше дали, а кога – и мисля, че именно това е част от трудността да направиш първата крачка. Не чувствах никаква спешност бързо да оправя нещата и дори донякъде се наслаждавах на самосъжалението си по онзи изкривен начин, по който понякога го правим.
Самосъжалението сигурно ни носи някаква полза – поне в краткосрочен план, – иначе не бихме се потапяли в него, както понякога правим. Може би то ни кара да се чувстваме добре, защото е емоционален щит, който ни позволява да се отдръпнем и да се чувстваме оправдани или възмутени, че другите са се отнесли несправедливо с нас.
Когато сме обзети от самосъжаление, малцина смятат, че мислят по най-добрия възможен начин – но то изглежда по-лесно от прошката, а действията ни, като водата, обикновено поемат по пътя на най-малкото съпротивление.
Защо не бива да отлагаме прошката
Колкото по-дълго чакате, толкова по-трудно става да направите първата крачка. Забелязал съм, че понякога първоначалната причина за разстройството се изгубва, а конкретните проблеми се заменят от неопределено чувство на хладно отношение и раздразнение. Всъщност те се преодоляват по-трудно, защото са много по-силно продиктувани от емоциите.
Всеки ден мълчание оставя малък белег. Както когато прехапете вътрешната страна на бузата си: тя леко се подува и после по-лесно я прехапвате отново и отново. Мисля, че нещо подобно се случва, когато въздържаме прошката си. Ако оставите това да продължи ден-два, следващия път може да станат два-три дни, а емоциите се задълбочават.
Ако вече сте решили да простите, чакането само отлага добрата част. Голяма част от нещастието ни идва от неща, за които знаем, че рано или късно ще направим, но вместо това първо избираме да потънем в самосъжаление или да отлагаме. Иска ми се да имах лесно решение как да преодолеем онова емоционално състояние, което прави това да изглежда разумно, но единственият ми съвет е от време на време да си припомняте колко нелепо е всъщност.
Да чакате, докато се почувствате готови, е лош навик, който не бива да затвърждавате. Подобно на предишната ми мисъл – да чакате, докато се почувствате готови, преди да направите нещо, е ужасно труден за преодоляване навик. От личен опит знам колко пъти съм оставал твърде дълго в режим на планиране. Истината е, че добрите емоции обикновено следват здравословните действия, а не обратното.
Децата ви наблюдават как се справяте с конфликтите и попиват уроците като гъби. Ако около вас има деца или внуци, не подценявайте колко много възприемат от вас. Това не са само думите и действията ви, а и нагласите и ценностите ви. Когато преди няколко седмици ми беше трудно да простя на едно от децата си, то попита съпругата ми: „Татко още ли ми е сърдит?“ Това разби сърцето ми и ме накара да осъзная, че искам да оставя на децата си прекрасно наследство, а не такова на вкопчване в обидата.
Да направите първата крачка е единственото, което можете да контролирате. В живота има толкова много неща, които не можем да контролираме, и начинът, по който постъпват другите хора, със сигурност е сред тях. Решението е да давате личен пример.
Всеки ден в противопоставяне е още един ден, който няма да си върнете. С напредването на възрастта, особено откакто имам пет деца, все по-силно чувствам колко бързо отлита времето. Колко мързеливи почивни дни у дома ще имам с цялото си семейство под един покрив и всички в добро здраве? Много по-малко, отколкото бих искал. Трагедия е да пропилееш дори един от тях.
Една от най-хубавите страни на това да решите да простите веднага е подаръкът, който правите на бъдещото си аз. Всеки акт на прошка прокарва пътека, която улеснява избора на следващия – нещо, което обичам да наричам възходящ цикъл. Все едно падате нагоре, в посоката, в която искате да вървите. Всеки положителен избор ви дава малък тласък да направите още един, после още един, а най-доброто време да започнете е сега.
