Едно от последните и непубликувани интервюта на големия наш преводач на съвременна американска литература
На Кръстан Дянков (1933-1999) дължим познанството си с големите образци на американската литература на ХХ век. Чрез неговите преводи ние се срещнахме с Джон Стайнбек, Ърскин Колдуел, Джон Ъпдайк, Джон Чийвър, Уилям Сароян, Карл Сандбърг, Уилям Фокнър. И това не бяха просто преводи, а претворяване. Владееше не само английския американски, но и българския език, при това, бих казал, виртуозно. Беше ненадминат майстор в това свръхтрудно и не винаги благодарно изкуство. Беше не само преводач, но и литературовед и културолог, който се грижеше за чистотата и богатството на съвреремения български книжовен език. И без да бъде преподавател, учеше безкористно и всеотдайно младите си колеги.
Уважаеми Кръстан Дянков, бихте ли сподели как се насочихте именно към изкуството на превода? Случайно или съзнателно? Имаше ли някакъв конкретен повод? Сред Вашето поколение преводачи, Вие сте сред първите, които се насочиха към английския език и по-специално към американската художествена проза. До Вас се превеждаше главно от френски, немски и руски. И защо именно към американската?
Към превода се насочих отначало случайно, съвсем любителски. Бях още гимназист, когато ми попадна една брошурка, кратко жизнеописание на Блез Паскал, който по това време беше мой любимец в областта на физиката. Заех се да я преведа от английски, за да я прочетат съучениците ми. Усещането, че текстът ми се "удаде", ми достави особена радост и по-късно, вече като студент, реших да превърна това любителско задоволство в професионално. Когато бях ученик, на мода беше немският. Навсякъде в България можеше да се намери едно немско списание, казваше се "Сигнал". Беше богато илюстровано и се различаваше от българските тогава. Не обичах немците, които бяха завладели половин Европа. Като реакция срещу тях, се обърнах към английския и към американската култура и литература. След това учих в универсистета. Като студент започнах да се занимавам по-сериозно с езика на Шекспир и Байрон. Четях американски писатели. Първоначално преведох няколко разказа на Ърскин Колдуел, който беше и тема на дипломната ми работа. Три от тях бяха публикувани в първия брой на възроденото списание "Пламък" през 1957 г. Зарът ми беше хвърлен.
Какво ви дава и какво ви отнема преводът? Мнозина колеги споделят, че преводът общо-взето е неблагодарно изкуство…
Даде ми неизброими познания в безброй области: литература, история, обществени науки, фолклор, религия, но като че ли най-важното беше задълбоченото опознаване на нашия собствен език, нещо, което дори оригиналното литературно творчество не може да предложи. Амбицията за сътворяване на художествено, индивидуално писане като че ли винаги ми е била чужда – стигало ми е това, че познанството с чуждата литература ми е предоставяло възможността да се изпробвам в литературоведската работа. А ми отне завинаги заблудата, че има непреводими текстове. Не, противно на това широко разпространено мнение, непреводими текстове няма! Още нещо бих искал да подчертая: българският език съвсем не е беден и неразвит, както твърдят някои. Той е много по-силен и по-богат, отколкото сме склонни да вярваме.
Мислите ли, че един професионален преводач на художествена литература може да работи с няколко езика и във всички жанрове?
Мисля, но не съм убеден, че успехът му за всеки език и жанр може да бъде равностоен. За всекиго има един и само един език, в чиито дълбини (а най-вече в съответната национална култура) той ще проникне най-добре.
Споделяте ли своя опит с младите? Вие сте сред най-популярните и уважавани преводачи у нас.
Напоследък все повече. По едно време дори мислех да се откажа от активен превод (макар едното да не пречи на другото) и да дам натрупания си опит на онова поколение преводачи, които ще трябва един ден да ни сменят – надали ще се намери по-благодарна работа. Само че разбрах, предаването на опита не става с откъсване от професията, а тъкмо наопаки – с постоянно поддържане на наличната квалификация, дори може би и тук примерът е най-доброто обучение. Разбира се, младите по закон обичат сами да се сдобиват с необходимото, но усъвършенстването всякога става, когато следваш някакви образци. Помня колко трудно ни беше преди години, нямаше оформена българска школа за превода и всичко трябваше да налучкваме с много усилия. Сега младите могат да си спестят това.
Оценен ли е според Вас трудът на преводача?
Това е болен въпрос. Мизерно, обидно е заплащането на нашия тежък и отговорен труд, изискващ не само да знаеш чуждия език, както и своя, но и да имаш широка култура, голям обхват от знания, търпение, трудоспособност и, разбира се, талант. Защото, художственият превод е пресъсторяване. Литературно творчество. Мнозина редактори, писатели, издатели, които не са преводачи, не мога да разберат това. Считат превода за нещо едва ли не второстепенно, а не си дават сметка, че никой не може без него. Имаме чудесен творчески съюз на българските преводачи (СПБ), който имаше силна преводаческа школа, една от водещите в Европа. А нямаме нужното признание, и в обществен, и в държавен план. Просто трябва нещо да се направи, да се променят нещата към добро! Да се коригират ниските тарифи, да се узакони Авторското право.
Вашите по-конкретни препоръки за начинаещите преводачи?
Те произтичат от казаното дотук. Преди всичко убеденост, че професионалният избор не е плод на прищявка, а вътрешно усещане за необходимост, отдаденост на литературата, най-вече неотклонното желание да направиш достояние на другите онова хубаво, което си прочел на един чужд език. След първоначалното лутане (исторически период, течение, представители, стил и др.) трябва да намериш себе си съобразно своя личен вкус. Един текст не бива в никакъв случай да ти бъде чужд, още по-зле, ако ти е противен. Трябва да усещаш себе си в автора и автора в себе си – инак тъй необходимото покриване на автора с преводача никога не би се получило. Последно (разбира се, за този разговор), но по мое мнение най-важното – безпределна преданост към българския език. Само той (и нищо друго!) е ковкият метал в ковачницата на преводача.
С какво ви привлече работата над Вашия любим Уилям Фокнър? Посветихте му толкова време и сили досега…
Та той е най-големият епик на съвременната американска литература, една малка "енциклопедия американа". От него съм научил повече, отколкото от всички други книги за Америка. И не само това. Фокнър е непомръкващият пример, без който нямаше да има нито О'Конър, нито Тенеси Уилямс, нито Габриел Гарсия Маркес. Да не говорим какво велико предизвикателство е той за преводача. Какво изпитание, какво напрежение, изтощение на човешки умствени, та и физически ресурси и какво огромно удовлетворение накрая. С прозата му не можеш да свикнеш, не можеш я "научи". Фокнър вечно изненадва, смайва, плаши и респектира, бяга от тебе, връща се, спотайва се, чезне и наново се въззема – огромен, непроницаем, вездесъщ…
