Лиза Милър, клинична психоложка, чиито изследвания върху духовността се публикуват в престижни списания, споделя как да направим децата по-устойчиви на предизвикателствата на живота
„През 1994 г. започнах работа в психиатричното отделение на болница в Ню Йорк. При мен идваха юноши, преживели травми като развод на родителите или загуба на родител. Те усещаха, че светът им се е срутил, или пък се борeха с проблеми като зависимост от наркотици и алкохол, тревожност и мисли за самоубийство“, разказва Лиза Милър, професор по клинична психология в Колумбийския университет, в интервю.
През последните две десетилетия Милър провела обширни изследвания, публикувани в престижни психологически и психиатрични списания.
„В един момент започнах да забелязвам интересен феномен, който не можех да обясня – юношите, които имаха духовна основа, връзка с нещо по-голямо от самите тях, се възстановяваха по-бързо от тези, на които им липсваше подобна връзка“, казва тя. „Но през 1994 г. нямаше нито едно рецензирано научно изследване по темата за духовността при юношите.“
Дина Гордон: Свързана ли беше тяхната духовност с религиозни вярвания?
Лиза Милър:
„Не непременно. Тяхната духовност беше свързана с лично, вътрешно усещане за признателност към и осъзнаване на висша сила, която надхвърля човешкото. Това е сила, която може да се прояви по различни начини за различните хора – може да бъде създателят на света, божествено същество, природата, вселената и много други. Някои хора, когато се изправят пред трудности, се обръщат към Бог; други медитират, разхождат се сред природата или се питат какво иска от тях висшата сила.
„Метафорично казано, юношите, които наблюдавах, преминаваха през ‘тъмен тунел’ на тежките проблеми, пред които бяха изправени, и в другия му край намираха светлина. Те достигаха до дълбоко духовно разбиране.“
Гордон: Дайте ми пример.
Милър:
„13-годишно момиче на име Илиана (псевдоним) е един от най-запомнящите се случаи, с които съм се сблъсквала. Баща й имаше деликатесен магазин. Един ден двама негови познати го ограбиха и убиха. Илиана беше много близка с баща си и изпадна в дълбока депресия. Пренебрегваше учението си, плачеше без спиране и напълно се затвори в себе си. Идваше на сесии в клиниката, но не говореше с мен – просто седеше прегърбена с изгубен поглед, съвсем откъсната от света. В продължение на много месеци най-утвърдените по онова време психологически методи – Когнитивно-поведенческата терапия (КПТ) и Интерперсоналната психотерапия – не й помагаха да излезе от депресията и тя продължаваше да угасва.
„Тогава един ден тя дойде на сесия с блясък в очите и широка усмивка. ‘Познай какво се случи’, каза тя развълнувано. Разказа, че в училище е срещнала мило, нежно и внимателно момче, което наистина беше докоснало сърцето й. Най-вълнуващото за Илиана беше необичайното и рядко срещано негово име. То се казваше ‘Хорацио’ – точно като баща й. ‘Виждаш ли’, каза тя. ‘Момчето, което срещнах, носи същото име като татко. Това е знак. Той ми го изпрати – знак, че все още ме пази.'“
От този ден нататък състоянието на Илиана започнало бързо да се подобрява и тя излязла от депресията. Милър пише в книгата си, че Илиана сама изцяло променила начина, по който гледа на нещата. Тя стигнала до разбирането, че дори в най-тежките и мрачни моменти, в моменти на болка и скръб, съществува висша сила, която й позволява да получава светлина и любов.
Милър даде и друг пример. Имало един млад мъж, който искал да стане лекар и в края на гимназията кандидатствал в шест медицински факултета.
„Отказаха му навсякъде и той изпадна в депресия. Чувстваше се като провал. Вярваше, че никога няма да успее, че никога няма да стане лекар като баща му и майка му. Един ден, докато се разхождал в гората, видял лъчезарна светлина, процеждаща се между дърветата, и почувствал дълбоко единение с природата. Тази светлина преобразила мисленето му – изведнъж усетил присъствието на висша сила, изпълнена с любов и подкрепа. Казал: ‘В онзи момент разбрах, че Бог има план за мен. Може би няма да стана лекар като родителите ми, но ще бъда лечител по начина, по който Бог е предвидил.’
„Друг пример е за млада жена, която се готвела да се омъжи за своя съученик от гимназията. Били заедно три години и младият мъж й обещал, че ще се оженят. Една седмица преди дипломирането той скъсал с нея и тя изпаднала в депресия. Казала ми, че е разбил сърцето й. Чувствала се грозна, недостойна за любов, недостатъчно добра. Но по-късно, докато седяла в синагогата до родителите и бабите и дядовците си и всички изведнъж я погледнали, тя почувствала как тяхната любов я обгръща. И чрез тази любов почувствала Божията любов и разбрала, че не е сама.“
Когато Милър започнала кариерата си на клинична психоложка, вече съществували научни доказателства за положителните ефекти на духовността при възрастните – по-висок процент на възстановяване от болести, по-ниска честота на депресия и зависимости, и по-дълъг живот. Но нямало нито едно научно изследване за положителните ефекти на духовността при деца и юноши.
Затова заедно с други изследователи тя започнала да проучва как духовността влияе върху справянето с проблемите, типични за юношеската възраст.
Рецензираните й изследвания установили, че силната духовна основа осигурява значителна защита за юношите – около 80% намален риск от развитие на наркотична зависимост, около 70% по-нисък риск момичетата да се впускат в случайни сексуални контакти и 43-процентно намаляване на вероятността от депресия при момичета в юношеска възраст.
Гордон: Как знаете, че именно духовността е помогнала на тези юноши, а не черти на характера като самоувереност или ценности, усвоени в семейството?
Милър: „При изследвания от този вид се измерва нивото на духовност на участниците, но се разглеждат и черти на характера като решителност, сила на волята, щедрост, оптимизъм и емоционална устойчивост. Оказало се, че духовността оказва по-голямо влияние от всяка друга черта на характера.
„Установихме, че без солидна духовна основа юношите са склонни да се оценяват предимно по външните си постижения, по уменията, които притежават, или по физическия си вид. Те по-лесно се виждат като сбор от отделни части – едни от тях харесват, други не. Например: ‘Добре ми вървят математиката, в спорта не съм добър, имам акне, не съм популярен, не влязох в университет, другите са по-успешни от мен.’ Самокритиката, сравнението с другите и постоянното съревнование могат да натоварят много юношите.
„За разлика от тях юношите с солидна духовна основа се възприемат като цялост – като душа с определена цел в живота. Затова и светогледът им е съвсем различен. Те са склонни да мислят така: ‘Всички способности, които имам, са дарове и чрез тях трябва да изпълня целта, за която съм тук.’ Тази цел може да е да служат на другите хора или на Бог. Оттам идва и нагласата, че трудният ден е просто труден ден – или трудно начало към нещо по-висше.“
Изследванията на Милър са вдъхновени отчасти от революционната работа на Кенет Кендлър – психиатър и изследовател в областта на генетиката. През 1997 г. Кендлър и колегите му публикуват мащабно проучване, обхванало 1902 еднояйчни и двуяйчни близнаци на средна възраст 30 години, някои от които израснали заедно, а други – разделено. Едно от революционните заключения на изследването е, че духовността е вродена черта, предавана по наследство.
Гордон: Как може да се определи, че духовността е вродена черта?
Милър: „Ако сравните еднояйчни близнаци, израснали заедно, с такива, израснали разделено, можете да прецените до каква степен дадена черта е вродена и до каква – резултат от влиянието на средата. Например, установено е, че интелигентността е около 60% вродена и 40% зависима от средата, докато темпераментът – интровертност или екстровертност – е 50% наследствен и 50% обусловен от средата. В изследването на Кендлър на близнаците са задавани въпроси за степента на религиозност и/или духовност в средата, в която са израснали, и след статистически изчисления е установено, че всеки човек се ражда с около 29% духовност.“
Последващи изследвания върху близнаци дават сходни резултати.
Значимостта на тези открития, обяснява Милър, се крие в това, че начинът, по който духовността ще се развие в живота на човека – или дали изобщо ще се прояви – зависи около 70% от средата: родителите, разширеното семейство, училището, общността, общата култура и приятелите.
„Тъй като само около една трета от духовната черта е вродена, а около две трети зависят от средата, първите две десетилетия от живота на човека имат решаващо значение за развитието и изграждането на духовността“, казва Милър.
Изследването на Кендлър достига и до още едно важно заключение: духовността и религиозността са два различни феномена. Духовността е усещане за лична връзка с Бог, природата или някаква друга висша сила, докато степента, в която човек се придържа към определена религия, е отделно преживяване. Кендлър не открива значима връзка между духовността и религиозността – някои хора са едновременно много духовни и дълбоко религиозни, а други са много духовни, без да изповядват никаква религия. Милър също установява, че „духовността може да осигури силна защита срещу употребата на наркотици, докато строгото спазване [на религиозни правила] без усещане за свещена връзка не предпазва от употреба на наркотици.“
Гордон: Ако родителите са пренебрегнали духовното развитие на децата си, може ли тази пропаст да бъде наваксана по време на юношеството?
Милър: „Да, може. Юношеството е възраст на духовно пробуждане. Ако в миналото то се разглеждаше единствено като бурен преходен период към сексуална, физическа, умствена и емоционална зрялост, днес е ясно, че включва и духовно пробуждане, търсене и израстване. На тази възраст за първи път се появяват екзистенциални въпроси: какъв е смисълът на живота, каква е моята роля в света, кой съм аз като отделна личност и много други. Това засилено духовно пробуждане – с присъщото му търсене, размисъл и съмнение – е отворен прозорец, през който родителите могат да помогнат на юношите да изградят и укрепят духовната си основа.
„Това духовно пробуждане в юношеска възраст е универсално явление. При интервюта, проведени с 6725 юноши от осем страни – включително САЩ, Австралия, Индия и Камерун – изследователите открили трайна тенденция към нарастващ интерес към духовността, независимо от религията или страната на произход.
„Подобно духовно пробуждане настъпва отново в средата на живота, около 45-годишна възраст, когато човек поглежда назад и се пита: ‘Изпълних ли добре ролята си в света досега?’, ‘Добър родител ли съм?’, ‘Направих ли добро с даровете, получени от Бог?’ и много друго. А към края на живота, някъде около края на седемдесетте, идва ново духовно пробуждане. „Ако дете навлезе в юношеството, докато родителите му са в средата на живота си и също преминават през фаза на засилено духовно пробуждане, те могат заедно да тръгнат по пътя на духовното укрепване – да обсъждат въпросите, които изникват, да осъзнаят, че в крайна сметка това е дълбоко лично пътешествие и че всеки извървява своя собствен път.“
Гордон: Говорихме за важността на духовността, която изследванията ви разкриват. Как може тя да бъде развивана при децата, така че да са устойчиви на бурите на юношеството?
Милър: „Има няколко начина и всички те са еднакво важни. На първо място, родителите трябва да изразяват духовните си преживявания в ежедневното си поведение. От ранна детска възраст е важно да се покаже на децата, че духовността е неразделна част от живота и че съществува духовна реалност. Например, когато майка ми палеше свещите за Шабат, тя не бързаше с ритуала и не мърмореше молитвата набързо, за да се отърве от задължението. След всичките хаотични приготовления за Шабат тя се преключваше в съвсем различен режим – бавен и тих. Палеше свещите и произнасяше молитвата с пълна съсредоточеност и сърце, изпълнено с вълнение. Сълзи на благодарност се стичаха по бузите й, докато благодареше на Бог – на когото разчиташе в живота си и който й беше дал всичко. Цялото й същество излъчваше духовното преживяване, което изпитваше.
„По същия начин родителите могат да поканят децата си да ги съпровождат в изразяването на признателност към висшата сила в живота им – чрез молитва, медитация, тиха разходка сред природата или каквато и да е друга духовна практика. Важен е и начинът, по който се отнасят към другите хора – изразявайки любов и съчувствие чрез конкретна помощ и внимание. Например като приготвят храна за съсед, преминаващ през тежко медицинско лечение, или като доброволстват в дом за възрастни хора. Необходимо е родителите да обяснят на децата си, че тези действия са израз на тяхната признателност към висшата сила в живота им.
„Друг начин е родителите да споделят с децата как духовността присъства в собствения им живот. Да обяснят, че пътят към духовността е едно пътешествие и че юношите може да преминат и те през свое собствено такова. По време на него ще има възходи и падения, борби и съмнения, успехи и провали. Но те никога няма да са сами – висшата сила винаги ще бъде до тях, дори в моментите, когато се чувстват напълно изолирани.“Накрая Милър спомена изследване, установило, че безусловната любов и приемане помагат на децата да развият и укрепят собствената си духовност.
„Дойде времето психологията да приеме духовността като централен елемент от живота на юношите“, казва Милър.
„Никакъв външен успех не може да се сравни по важност с духовното пробуждане в юношеска възраст, защото то изгражда вътрешния компас, укрепва вродената ни способност за връзка с висша сила и защитава юношите в един бурен период от живота им – период, в който рискът от самоубийство или изпадане в депресия е по-висок, отколкото вероятността да бъдеш блъснат от кола или да се разболееш от COVID-19.“
Тази статия е публикувана за първи път от Epoch Magazine Israel.
