Изборът да застанеш срещу непознатото, без да знаеш какво те очаква, показва кой си заслужава да упражнява лекарската професия изобщо, споделя ръководителят на Спешно отделение в УМБАЛ „Александровска“
Днес, 7 април, е Световният ден на здравето и професионален празник на всички, работещи в областта на хуманната медицина. Отбелязва се от 1948 година по инициатива на Световната здравна организация, а в България се чества и като Ден на всички медицински специалисти от 1964 година.
По повод празника събеседваме с ръководителя на Спешно отделение в УМБАЛ „Александровска“ за спецификата на дейността в него, за качествата на онези, които го избират за своя тясна професионална реализация, за спешните случаи, които се стремят да овладяват, за състоянието на спешната медицина в България…
Д-р Николай Хубанов е началник на Спешното отделение в УМБАЛ „Александровска“ от самото му създаване през 2007 г. Завършил е Медицински университет – Плевен през 1992 г. От 1996 г. работи в системата за спешна помощ, последователно в ЦСМП (Център за спешна медицинска помощ) – Видин, ЦСМП – София-град и УМБАЛ „Александровска” ЕАД. Преминал през всички организационни нива на системата, натрупва необходимите знания и опит, свързани с организацията на дейностите в доболничното и болнично здравеопазване, касаещи спешните и неотложни състояния. Утвърждава се като доказан професионалист.
През 1998 г. придобива специалност „Вътрешни болести”, през 2005 г. – специалност „Спешна медицина”, а през 2008 г. – специалността „Нефрология”.
От 2007 г. заема длъжността Началник на Спешно Отделение към болницата. През 2010 г. завършва магистратура по здравен мениджмънт към Факултета по Обществено здраве – МУ – София. През 2017 г. защитава дисертация към същата катедра. Заема активна позиция по проблемите, свързани с болничната спешна помощ.
Провеждаме нашия разговор в отделението. Прекъсват ни често. Все по основателни поводи. Усещам напрежението, бързината, с която се разрешават различни възникнали ситуации, и ми се иска да скоча и да се включа в усилията на всички, увлечени в каузата за спасяване на човешки животи.
В оскъдното време, с което разполагаме, за сетен път търся отговор на въпроса защо добрите лекари не обичат показността и често стават философи и писатели.
Д-р Хубанов, какви лични и професионални качества трябва да притежава един лекар, кандидатстващ за работа в спешно отделение?
Преди всичко трябва да бъде човек. Да бъде достатъчно ситуативен за разлика от останалите специалисти. Работата тук предполага да можеш да реагираш непрекъснато, във всякакви ситуации. От готовност да бъдеш слуга – в буквалния смисъл на думата, до готовност да бъдеш този, който трябва сега и веднага да свърже двата края на скъсаната житейска нишка. Специалността се разви твърде късно в България по начина, по който се предполага в модерния свят, но не смятам, че сме различни от останалите спешни медици в Европа.
Ние сме на входа на всяка болница. Очаква се да имаме яснота с какво се сблъскваме като клиничен и като социален проблем. Приемаме пациента като едно цяло и сме първите, които оценяват комплексната му нужда както от медицинска помощ, така и от медицинска и социална грижа и от всичко останало. Докато другите специалисти се занимават с конкретиката и медицинския контекст на страданието, ние трябва да се съобразяваме с всичко. Това е разликата – хората, способни да го направят, трябва да притежават достатъчно богата обща култура и да бъдат достатъчно устойчиви психически, за да се сблъскват както с реалността на живота, така и с реалността на медицинската клиника.
А какви качества ще култивира един лекар по време на работата си в Спешно отделение?
Всеки култивира това, което му липсва и което липсва вече в много поколения – смирението и доста отчетливата представа за добро и зло.
Вие – лично, как попаднахте в това отделение и какво Ви задържа дълги години в него?
В УМБАЛ „Александровска“ попаднах случайно, след дълги години практика в системата на спешна помощ. Въпреки желанието ми да се разделя с тази специалност, се задържах в самото отделение първоначално като редови член и като тим лидер, а в последствие – като началник на отделението.
В онези години хранехме илюзии, че можем да създадем модерна система за спешна помощ, което поне от 2000 г. е идея на повечето европейски държави. Надявахме се, че с първия проект, с който започна реформата – проекта ISPA – ще постигнем резултати, но илюзиите ни бяха попарени. Начинът на развитие на модерната българска медицина неглижира системата за спешна медицинска помощ, като все повече я превръща в мрежа за вторична здравна профилактика по редица причини и обстоятелства.
От колко и какви здравни специалисти се състои екипът Ви?
Понастоящем в отделението работят лекари – специалисти и специализанти по спешна медицина, специалисти по вътрешни болести, пулмология и нефрология. Основната група са млади специализанти от различни специалности в софийски болници. Средният персонал се състои от медицински сестри и парамедици. Успешно попълваме състава и с желаещи да работят като болногледачи студенти от горните курсове на Медицинския университет в София.
Има ли приемственост във Вашата специалност?
Темата за приемствеността ме измъчва. Не съм оптимист, че младите ще работят с тази специалност, виждайки начина, по който се гледа на спешните лекари. Вероятно вината е в нашето поколение. Смятам, че не успяхме да изградим вяра в бъдещето на спешната медицина като специалност. Не убедихме себе си и другите, че тя е достойна и стойностна, за да заеме своето място в здравеопазването.
С какви спешни случаи се сблъсквате ежедневно?
Отделението ни обслужва болница, в която не се поемат основни проблеми на спешната медицина като травма, мозъчно-съдова патология и др. Обслужваме основно звената и структурите в самата УМБАЛ „Александровска“. За сметка на това работим с много богата патология по отношение на коремната хирургия, пулмологията и цялата гама вътрешни болести.
По колко часа в денонощието работите?
Естеството на работата не предполага фиксирано работно време. Не се очаква от тим лидер или началник на отделение да се съобразява с това. Всеки възникнал проблем очаква незабавно решение, което означава, че докато не бъде решен, не можеш да си тръгнеш. Това не е чиновническа дейност и работното време не е критерий за свършена работа.
Пред какви предизвикателства се изправи екипът Ви по време на пандемията от Covid-19?
Беше тежко. Причината е, че няколко основни, структуроопределящи в здравеопазването на страната ни болници поеха основния удар и една от тях беше УМБАЛ „Александровска“.
Предизвикателствата бяха колкото клинични – защото се сблъскахме с нещо непознато, от което търсехме изход – толкова и личностни – защото изборът да застанеш срещу непознатото, без да знаеш какво те очаква, показа кой си заслужава да упражнява лекарската професия изобщо. Това са хората, които останаха тук.
Като екип доколко бяхте подготвени и как се справихте?
Като материална база и осигуряване бяхме подготвени. Но като хора – не. Всеки преодоляваше сам ужаса и страха, породен от заболяването. Умирал ли съм от страх? Да. Умирал ли съм от страх за близките си? Да. В първите месеци не знаехме много. По-късно се появиха ваксините и спорни препоръки и ръководства, как трябва да постъпваме с пациентите. Донякъде се справихме сами, създавайки собствени, чисто медицински препоръки и стереотипи, които се оказаха успешни. Пред вид това, че в споменатите няколко болници бяха приемани пациентите в най-тежко, критично състояние, мисля, че успяхме да се справим много добре със ситуацията.
Какво Ви липсваше най-много в тези дни?
Не сме мислили за това, защото не разполагахме с време.
Как непосредствената близост до драматичните човешки съдби се отразява върху личния Ви живот?
Няма да се лъжем, че не носим последствията от срещата със смъртта у дома. Не мога да лъжа, че нещата не се преживяват след като пациентът го няма. Но, както казва големият Висоцки, „… пусть мучит совесть тот у кого она эсть……“ (Съвестта измъчва този, който я притежава, от руски, бел. авт.). Товарът от сблъсъка винаги ще бъде носен. Това е личен проблем на всеки лекар.
Споделяте ли мнението, че голямото психологическо натоварване и дългите дежурства застрашават лекарите от депресиране и деперсонализиране?
Не. Състоянието на духа на всеки от нас зависи от културата му, от отношението му към света, в който живеем. Съществуват проблеми като „прегаряне“, умора, но не те ни деперсонализират и депресират. Може да ни депресира обаче всеки неуспешен опит да направим системата по-добра.
В какво се изразява Вашето бягство от професионалната Ви действителност?
Опитвам се да общувам с по-малко хора и да прекарвам повече време сред природата. Това ми помага до известна степен засега.
Обикновено пациентите не помнят лекарите, които са им оказали спешна медицинска помощ. Приемате ли това за неблагодарност или незачитане на Вашия труд?
Не бих нарекъл това неблагодарност или незачитане. Срещата със спешния лекар е само част от пътя на човешкото страдание. Вършим го, защото трябва. Когато навремето попитали един от големите италиански алпинисти – Райнхолд Меснер защо се качва на Еверест, той отговорил: „Просто защото съществува“.
Каква атмосфера се стремите да поддържате в отделението?
Опитваме се да създаваме екип, работещ като добре смазан механизъм – да бъдем взаимнозаменяеми, без значение на старшинство, субординация или знания. Трябва да умеем да изберем най-доброто решение за пациента и то се взема от тим лидера, когато и както е необходимо. Тим лидер може да стане всеки. И всеки трябва да бъде готов за такъв момент. Споменах качеството ситуативност – едно бързо решение понякога може да е и плод на колега без специалност, който е видял проблема. Това се цени и уважава. Взаимоотношенията в колектива трябва да бъдат нормални, колегиални и човешки.
Колко важно е сътрудничеството Ви със специалисти от други отделения?
Стремим се да изграждаме добри отношения на професионална и лична основа, тъй като те са част от нашата работа.
Ако трябва да напишете книга за досегашния си професионален път, как бихте я озаглавили?
Има един хубав любовен роман от Булат Окуджава – „Пътешествие на дилетанти“. Книгата, която бих написал, мога да озаглавя, да речем, „Пътешествие на дилетанти из медицината… и през пустинята на човешкото страдание“. Въпросът е да не превръщаме такова пътешествие в кръстоносен поход, подбуждани от собствената си глупост и себелюбие .
Какво бихте искали да пожелаете на колегите си и на себе си по случай професионалния Ви празник?
Борбата с човешката болка и страдание няма да спре след нас. Понякога като човешки същества сме чупливи, крехки като нашите пациенти – нито повече, нито по-малко. Нека си пожелаем: „Никога, никога не се предавай!“ по думите на Уинстън Чърчил.
