|
Getting your Trinity Audio player ready...
|
Наскоро една от националните телевизии представи резултатите от социологическо проучване, според което 32,6% от българите биха се върнали във времето на Тодор Живков, а самият Живков по принос за развитието на страната се нарежда сред личности като Иван Вазов и Хан Аспарух.
Бойко Борисов пък изпреварва Бенковски по същия този принос. Успокоителното е поне, че Васил Левски и Христо Ботев оглавяват тази класация, въпреки съмненията за нейното коректно провеждане. Това проучване на общественото мнение е проведено от Националния център за парламентарни изследвания, който извършва проучвания по заявка на Народното събрание, парламентарна група или комисия.
Според социолога доц. Алексей Пампоров самата формулировка на въпроса „Кои личности са допринесли най-много за развитието на България“ също е особен и не е коректно да се съпоставят различни личности като поети, революционери и държавници.
Но нека се върнем към тези 32,6% от българите, които искат отново да живеят в епохата на Тодор Живков и да анализираме от къде идва тази носталгия по социализма?
Повечето млади хора митологизират този период, защото не го познават, не е реално изучаван и поради тази причина не може да бъде оценен обективно. От друга страна, като добър период подсъзнателно хората определят живота в своята младост или най-безгрижния си период от живота, като те често забравят за икономическите и други неволи по онова време.
Но по-важното е, че липсата на обективното изучаване на един период като комунизма го митологизира и идеализира, лишавайки народа от знание и разбиране за неподменените, реални факти за неговите стопански абсурди.
Има една поговорка, че най-много лъжи се разпространяват по време на война и след риболов. Към тези твърдения може спокойно да се причисли и времето след падането на един режим.
След края на комунистическия режим, при който България бе застинала 45 години, се създадоха какви ли не наративи, измислици и митове, граничещи понякога с абсурдна утопия.
Едни от най-популярните са, че всички хора живеели еднакво, всички имали работа, всички ходили на море, и колко били трудолюбиви тогава хората. Разбира се режимът „има заслуга” за това – безброй повторени лъжи, които заживяват свой живот – истински. И понеже този период не се изучава обективно и с достатъчно факти, много, дори млади хора, вярват на изкривените спомени на своите роднини, приятели и дори учители.
Ако попитате някой слабо интересуващ се за този период от историята ни какво знае за него, той най-вероятно ще ви каже, че след 1944 г. в България пристига руската армия, която ни освобождава и след това започва икономическото благоденствие за вече свободна България. Е, най-вероятно ще бъде спестено поради незнание, че тази армия „освободителка” е предизвикала една от най-големите продоволствени и финансови кризи на народа ни.
През 1947 г., когато започва национализацията, България е с абсолютно разрушена икономика. Цялата частна собственост е заграбена и всичко отива в полза на държавата. Цялата едра поземлена собственост, едрата градска собственост, промишлеността – всичко се разпределя в полза на държавата. Разбира се, за кратко държавата забогатява, след като е заграбила частни и общински работещи структури. Този исторически период не случайно е наричан тоталитарният режим в България, ръководен от Българската комунистическа партия (БКП).
Всичко това не би било възможно да се случи без основната роля на Държавна сигурност и МВР. Те имат водещата роля за налагането на централизиран модел на национално стопанство. Този модел на управление е по съветски образец и целта му е пълен контрол върху него. С помощта на репресивните апарати на двете структури ДС и МВР, БКП успява да извърши национализацията. Тя предприема повсеместна конфискация, ликвидира изцяло частната собственост, като затваря бившите собственици на предприятията в концлагери, кооперира и отнема правоползването на земята, като насилствено вкарва собствениците в ТКЗС-та и предприема изселване на хората.
И въпреки, че голяма част от стопанския живот на България по това време се контролира от ДС и МВР, а може би и до днес, се появява и един сериозен проблем – проблемът с кадрите. Заради национализацията в голяма част от стопанските предприятия са изгонени собствениците, които до този момент са организирали производството. Заедно със собствениците са изгонени и много специалисти, които са ръководили процесите на тези производства. Много от тези експерти са завършили своето образование в Западна Европа. Най-много са инженерните специалности, получили знанието си отвън. На мястото на тези хора са поставени съвсем обикновени работници, без образование, но с партийна принадлежност – верни и с готовност да „служат на народа”.
За да контролира добре процесите отвътре, ДС назначава свои секретни сътрудници, които имат за цел да изготвят доклади и справки за негативни прояви на слабости и по този начин да контролират състоянието на производствените обекти. Голяма част от тези сътрудници работят на ключови длъжности и високи позиции в предприятията, стопанските сдружения, дори в министерствата.
Това прочистване на специалисти води до редица затруднения в управлението на много предприятия. Те силно задлъжняват към БНБ и са крайно зависими от държавните дотации. Корупцията разцъфтява на всичките нива, представят се фалшифицирани отчети за извършена работа. Това е и една от причините висши сътрудници на ДС да проследяват и контролират тези процеси отвътре, уж с цел тяхното предотвратяване.
Митът за процъфтяващото промишлено производство
Но управленската немощ си казва своето. Доклад на служба „Производство” към ДС от 1947 г. разкрива повсеместни проблеми като разхищение на материални ресурси, генериране на много брак в производството и неспазване на работното време. За периода 1946 г. – 1952 г., поради неправилно планиране, 606 производствени обекта в страната остават незавършени – това са заводи, фабрики, цехове и промишлени комбинати.
Тези и много други факти цитира в книгата си „Стопанските абсурди на българския комунизъм” проф. Вили Лилков, като всяко свое твърдение той подкрепя с номер на документ от архива на ДС.
Тази действителност става възможна поради хаотичното и ентусиазирано подхвърляне и опит за реализиране на всякакви идеи. Конкуренцията между партийните секретари и регионалните такива, кой ще построи най-много заводи, излиза скъпо на държавата ни.
Професор Лилков я нарича „фалшива икономика”, тъй като тя само имитира дейност, но без истински резултат. Въпреки че инженери и технолози съвестно си вършат работата и накрая произвеждат продукт, получавайки заплата за извършения производствен процес, общото мислене е, че това води до просперитет. Този продукт обаче се оказва негоден или с ниско качество и от него не се генерират приходи, напротив – в последствие всичко това води само до компрометиране на производството ни и обедняване. Точно поради тези обстоятелства износът на голяма част от българската продукция на капиталистическите пазари е на загуба. И всичко това се обуславя от некадърно управление, водено само от комунистическата идея за прогрес.
Митът за животновъдството и огромното зеленчукопроизводство
Тук нещата не са много по-различни. Извършена е така наречената „кадрова революция” и се създава нова ръководна прослойка. Достъп до управлението на икономиката е предоставен на хора слабо или средно образовани и професионално неподготвени, но определящи се като верни и „наши хора”. Въведен е номенклатурният принцип при техния избор – стопански ръководител се назначава преди всичко за политически заслуги, а не според професионалната квалификация.
Резултатът от тази политика и налагането на съветски модел за икономическо развитие е, че още през 50- те години е натрупан огромен финансов дълг към западните банки и СССР. Икономиката на България е на командно дишане, а селското стопанство е пред пълен крах.
България едва през 1959 г. успява да достигне обема на зеленчукопроизводството си от преди Втората световна война, а в животновъдството никога не успява. Дори в известен период страната ни е получавала от СССР по 400 млн. рубли всяка година като компенсация за цените, на които тя изнася продукция в Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ). Българската себестойност е много висока и това компенсира ниските международни цени, на които се продава продукцията ни.
По предложение на министъра на МВР по онова време Антон Югов Трудово-възпитателното общежитие (ТВО) – „Белене” е трябвало да се организира като голямо земеделско стопанство. Идеята е на остров „Белене” да се развива растениевъдство, животновъдство, горско стопанство и риболов. Така държавата смятала да си осигури и безплатна работна ръка, като използва труда на обитателите на трудовото общежитие. Планът обаче не сработва.
През 1951 г. развитието на земеделското стопанство приключва със загуба от 4,1 млн. лв., а през 1952 г. земеделското, свиневъдното и горско-риболовното стопанства са на загуба от 845 хил. лв. при планирана печалба от 742 хил. лв. В доклад за дейността на земеделското стопанство за 1953 г. се отчитат сериозни проблеми – един път в ръководенето на стопанството и втори път с възможностите и качествата на бригадирите, които ръководят процесите.
Себестойността на продукцията от животновъдство и полевъдство, произведена през 1953 г., е по- висока от цените, на които тя се продава, изключение прави само производството на пчелен мед. От всеки килограм произведено свинско месо загубата е 2,50 лв., от кравето мляко на всеки литър загубата е 1,30 лв.
Доклад на МВР от 1953 г. признава, че стопанството на ТВО – „Белене” откакто е създадено винаги е приключвало с огромни загуби, като сред причините за това е изтъкната и лошото планиране на ръководството на МВР.
Всичко гореизложено е само въведение и съвсем малка част от стопанско-икономическите абсурди от периода на българския комунизъм. Всички тези действия и бездействия трябва да бъдат осветлени и разказани, за да може, когато носталгията по миналото произведе нова вълна от щения то да се върне в съвременната ни реалност, митът за просперитет и благоденствие да бъде разпознат от все повече хора. Хората е време да осъдят искрено в съзнанията си комунистическия режим в България като престъпен, който освен всичко останало е причинил моралния и икономическия упадък на държавата, а според някои продължава да го причинява.
