Последните проучвания показват, че в следващия парламент могат да бъдат избрани цели девет или десет партии
Оставката на британския министър-председател сър Киър Стармър потвърди, че Обединеното кралство вече преживя седем поредни провалени правителства, а седми британски премиер за десет години е на път да встъпи в длъжност. „Провал“ е квалификация, основана на отхвърляне от избирателите или на отзоваване от членовете на парламента на управляващата партия. В Британия не е срамота да напуснеш по настояване на собствените си депутати, ако мандатът е бил достатъчно дълъг.
Когато Маргарет Тачър се оттегли през 1990 г., тя беше първият министър-председател, довел британска политическа партия до три поредни пълни мандата след Първия закон за реформа от 1832 г. Срамотата тогава беше неблагодарността на нейните колеги консерватори. Оттогава партията смени девет лидери преди настоящия и всички бяха отхвърлени – или от избирателите, или от собствените си депутати.
Страхливостта и предателството на Консервативната партия бяха скандално известни още преди Тачър. Последният британски консервативен лидер, напуснал поста в добро лично и политическо здраве и то изцяло доброволно, беше Стенли Болдуин през 1937 г.
Шестимата консервативни лидери между Болдуин и Тачър бяха горе-долу изтласкани от колегите си – включително Уинстън Чърчил. Той беше на 80 години и беше прекарал лек инсулт, но въпреки всичко оставаше Уинстън Чърчил.
От всички консервативни лидери след Болдуин единствено Чърчил, Харолд Макмилан и Тачър могат да се смятат за успешни – и тримата се оттеглиха непобедени. В същия период от 89 години Лейбъристката партия имаше 12 лидери, от които само Клемент Атли и Тони Блеър могат да се считат за успешни, като единствено Блеър се оттегли непобеден.
Това е летописът на Обединеното кралство в продължение на почти един век – страна, която се потопи катастрофално в политиката на умиротворяване на нацистка Германия, след което се съвзе и изведе великолепна и героична война. После се потопи изцяло в социалната държава с – погледнато като цяло – неблагоприятни последици, докато Империята бавно се разпадаше. Направи вдъхновяващо завръщане към просперитет и престиж под ръководството на Тачър, за да разпилее почти всичко това в следващите 35 години.
През цялото това време – чак до последните няколко години – Британия на практика функционира като двупартийна или трипартийна система и след Втората световна война е имала само едно коалиционно правителство – когато консерваторите и либералните демократи обединиха сили и изкараха пълен мандат от 2010 до 2015 г. Последните проучвания обаче показаха, че в следващия парламент могат да бъдат избрани цели девет или десет партии, като пет от тях изглежда получават между 12 и 25 процента. Тези цифри отразяват дълбокия провал на традиционните управляващи партии – неспособни нито да водят страната успешно, нито дори да следват мнението на мнозинството с достатъчно внимание и прозорливост, за да заслужат доверието на избирателите.
Основният проблем в британската политика след Тачър е отношението на Британия с Европейския съюз – и по-специално въпросът с имиграцията. При британците, за разлика от другите големи страни в ЕС, е съществувал сериозен демократичен дефицит по отношение на Европа. Германия, Франция и Италия са в рамките на живата памет диктатури и всяка от тях коренно е сменила политическата си система в живота на много милиони свои граждани. Стабилността и приемствеността на британските политически институции – чак до съвсем скоро – е повсеместно признавана отличителна черта на тази страна.
Британците гласуват през 1972 г. за присъединяване към общ пазар. Британската общественост обаче никога не е питана дали желае да се присъедини към федерален съюз – и дали е съгласна институциите, изграждани постепенно в продължение на над 700 години от Магна карта насам, да бъдат подчинени на добронамерените, но неузрели институции на Брюксел и Страсбург. Нито пък е питана дали е готова отношенията с по-старите членове на Британската общност на нациите, включително Канада, и нерядко особените си връзки със Съединените щати, да отстъпят място на отношенията, диктувани от правителството на Европейския съюз в Брюксел. (Като консервативен член на Камарата на лордовете, през 2002 г. попитах нашия партиен лидер в тази камара, лорд Джефри Хау, дали не трябва да създадем комитет по външните отношения. Той ми отговори, че всичко това се урежда чрез Брюксел. Беше безсмислица.)
Европейското правителство не е наистина отговорно пред парламента, заседаващ в Страсбург, а комисарите – веднъж номинирани от националните правителства – разполагат с много по-широки правомощия от сравнимите им държавни секретари в британския парламент. Британците никога не са се чувствали удобно с тази уредба, нито с непрестанния поток от авторитарни директиви, спускани от Брюксел. Критичната точка се оказа имиграцията – няколко европейски страни или не желаеха, или не успяваха да спрат притока на огромен брой предимно бедстващи хора от Близкия изток и Източна Европа, а практически нищо не пречеше на голяма част от тях да преминават нелегално в Обединеното кралство, въпреки прочутата му островна отдалеченост.
Последователните правителства не само не успяха да гарантират сигурността на страната, но след пристигането на новодошлите, те естествено упражниха сериозен натиск върху цените на жилищата и другите жизненоважни услуги. Британските граждани с по-скромни доходи основателно се обявиха срещу това – не толкова срещу имиграцията като цяло, колкото срещу неспособността на правителството да осигури достатъчно жилища и да предотврати опасния ценови натиск върху тях. Реакцията на правителството допълнително влоши положението: вместо да признае основателността на тези опасения, то ги представи като расизъм, а не като естествени възражения, породени от икономическа необходимост. Последваха години на прекомерно и несправедливо преследване на много британски граждани под лъжливото обвинение в расова нетърпимост.
Две неща са хронично тревожни в Обединеното кралство днес. Първо – това е страна, която може да претендира, че е най-добре управляваната сред по-важните страни в света средно за последните 500 години, тоест между предизвикателните полюси на Хенри VIII и Киър Стармър – и въпреки това не може да защити границите си, макар да е остров със значителен военноморски флот, който не е виждал вражески нашественик от близо 1000 години. Второ – вместо да отстоява категорично правата на всички свои граждани, политическото мнозинство се свива от страх пред екстремисткото ислямистко малцинство сред британските мюсюлмани, на което се прощава беззаконието му – особено когато е насочено срещу талантливото и по-малобройно еврейско малцинство.
Има признаци на надежда – особено с постепенно съживяващите се консерватори – но залезът на политическото величие и сплотеност на Обединеното кралство би представлявал тежка загуба за света. И тази загуба може да е по-близо, отколкото изглежда.
Конрад Мофат Блек, барон Блек от Кросхарбър (роден на 25 август 1944 г.), е канадски и британски писател, бивш политик, издател на вестници и финансист. Блек е дългогодишен автор, като води коментарна рубрика за вестник „National Post“ още от основаването му през 1998 г. Той е написал единадесет книги, предимно в областта на канадската и американската история.
Изразените в тази статия възгледи са лични мнения на автора и не отразяват непременно позицията на The Epoch Times.
