На 28 октомври 312 година Kонстантин разбива Максенций в битката на Милвийския мост (днес Ponte Milvio). Огромната Римска империя, управлявана на принципа на Тетрархията, среща двамата Цезари, синове на императори, в битка: кой да вземе върховната власт.
Защо е значимото това събитие и какво го различава от другите династични битки за върховенство на властта в европейската история? Каква е символичната причина тази битка да е увековечена в толко произведения и легенди? Отговорът е християството.
Почти триста години продължават гоненията срещу християните след смъртта на Христос.,Тези гонения обаче не само не успяват да унищожат християнството, а напротив – хилядите загинали мъченици още повече укрепват вярата. Милвийският мост е точно пред Рим – градът, който олицетворение на това гонение. Константин със своята армия от християни се спира пред Рим. Насреща им е тройно по-голяма по численост войска, начело с Максенций – син на Максимиан Херкулий, един от най-големите гонители на християните.
Константин е смутен, вечерта преди битката той заспива в тревога. Тогава в съня му се явява Спасителят (на гръцки – Χριστός) и нарежда армията да носи Неговото име (Христовия монограм ХР, изписан на знамето Лабарум) като знак, които да ги защитава и да им донесе победата.
Този знак, изобразен върху щитовете и знамената и последващото видение в небето преди битката „Под този знак ти ще победиш“(на латински In hog signo vinces), според легендата дава на армията на Константин увереността, от която се нуждаят.
Константин побеждава, а Максенций се удавя в река Тибър.
Влизайки в Рим, новият император заповядва на градската управа да се разрушат до основи баните на Траян – символ на езичеството и разврата. Константин спира гладиаторските битки в империята и нарежда на средата на Колизеума да се съгради църква, в чест на загиналите християнски мъченици. Освен това забранява с декрет всички езически култове, с техните храмови проституции и обредни оргии, унищожаващи морала и достойнството на хората.
Рим символизира този упадък – упадък, който започва със забраната и преследването на християнството от император Нерон.
След това по молбите на своите войници – християни, Константин се отправя към римския император Диоклециан, за да му потърсят сметка за гоненията. Разбирайки за развоя на събитията, Диоклециан се самоубива.
Трябва да отбележим, че по това време Рим е един второстепенен град в Римската империя. Центърът и управлението на империята са били на балканския полуостров.
Как така величието на Римската империя се измества на изток, на Балканите? Точно заради моралния упадък.
Император Траян, чрез покоряването на даките и техния предводител Декефал на практика покорява най-смелите племена – тези скити (сега наричани траки) на Херодот, които живеят от Карпатите до Понта (Егейско море).
След Траян, обаче, при управлението на неговия племенник Адриан, заради охолството и покварата на които се отдават, римските младежи на практика отказват да постъпват в армията. За да контролира тези огромни територии на империята, Адриан е принуден да наема войници и пълководци от покорените народи и най-вече от техните федерати и васали от балканите.
Впоследствие тези легиони, които нямат нищо общо с Рим, сами започват да избират своите императори – започва ерата на войнишките императори. Първият такъв император е Максимилиан Тракиец. В последствие Сердика, Сирмиум и други градове на Балканите стават столици на римската империя и Тетрархия.
Константин Велики е наследник на точно на тези народи и на тази традиция – императорите да бъдат избирани от армията. Тези народи са едни от първите, които приемат християнството, но въпреки това техните войнишки императори и върхушка, покварени от римската арогантност, не само започват да се наричат римляни, но и извършват най-жестоките гонения срещу християните.
До Константин, единствено сердикийският император Валерий Галерий Максимилиан осъзнава тези едва ли не фатални за империята грешки.
Защо Константин Велики, един от най-великите пълководци и императори, почитан даже и като светец, е така недолюбван, особено от съвременната историография? Даже епохата след неговото управление и последвалите събития за утвърждаване на християнството през 5 и 6 век са наречени от някой историци, особено от тези с марксисткия и материалистичен мироглед, за начало на „Тъмните векове“. Заради две фундаментални за империята и впоследствие за европейските народи и държави негови разпореждания – Миланският едикт и Константинов дар.
С Миланския едикт християнството се обявява за равноправно с другите религии, което впоследствие става единствената религия в резултат на масовото й изповядване, особено от селяните, които са гръбнакът на империята.
Християнството, като една праведна вяра, се превръща в здрава религия, основаваща се на дълбоки морални и нравствени принципи и стремеж към духовност и спасение. Това става предпоставка за здрави родови линии и национално израстване, слагащо началото впоследствие на съвременните, модерни държави от национален тип.
Но всичко това не би било възможно без фундаменталното прозрение на Константин. Той дава правото на християнството като религиозна организация да играе коригираща роля в обществото и особено в управлението и избора кой да бъде на власт.
Константиновият дар – това е документът, с който Константин дава на папа Силвестър правото да управлява не само църковната власт, но и светската. Нещо подобно векове по-рано се случва и в древен Китай, където тази роля е била дадена на конфуцианството.
Така църквата не позволява на римската държава и общество да бъдат тласнати към езичество, безсмислени войни и кризи. Това много добре се илюстрира от фразата:„Memento mori, homine, quia pulvis es et in pulverem reverteris“ – „Помни смъртта, човеко, защото си прах и в прах ще се превърнеш“ – нашепвана от християнските монаси за смирение.
Ние, българите, всяка година празнуваме и почитаме Светите Константин и Елена. Паметни за столичани са и думите на Константин Велики „Сердика е моят Рим“. Църквата „Света София“, построена от него, е най-голямата в света по това време.
Толкова е била известна базиликата „Света София“, че хората, когато отивали в Сердика, казвали, че отивали в София, като от там идва новото име на града. София е била племенничка на Константин, която избира да води монашески живот и със своето целомъдрие и смирение просиява до святост. В българските народни песни, митология и балади Константин е споменаван като наш цар:
Дане Бане дан воiводо!
За тебе сме чули, затуй сми дошли.
Чи си имаш син Константин,
Златоуст, среброкос
Дай гу, Дай гу. О ти Бане Дан,
Дай гу, Дай гу с нас да доде,
С нас да доде, наш цар да стане…
