Абсурдно е да се приемат закони, които позволяват на един човек да убие друг, дори и с негово разрешение
Коментар
Разбираемо е, че болен човек, който изпитва сериозни болки, може да се надява да умре и дори може да откаже лечение, което би могло да удължи живота му. Но не е ли абсурдно да се приема законодателство, което позволява на едно лице да убие друго, дори с негово разрешение?
Абсурдно? Да, защото законодателите са хора и дори най-строгият законoпроект неизбежно има вратички и позволява тълкуване, което ще има последици далеч отвъд първоначалното намерение.
Легализирането на евтаназията в Нидерландия, Канада, а понастоящем и в Австралия доведе до ежегодно увеличаване на броя на хората, които кандидатстват за евтаназия и умират от нея.
Разширяването на правилата, за да се позволи все по-голямо „участие“, доведе до това тази година щата Виктория, Австралия да разшири достъпността за хора, които са психично болни.
Всяка година обхватът на закона се разширява, а защитните мерки по отношение на медицинските консултации и препоръки се размиват.
Продава се като „смела“ постъпка
Не е нужно да имате голямо въображение, за да разберете, че хората, чиито умове са увредени от психическо страдание, могат да бъдат особено податливи на убеждаване да предприемат радикални действия, когато тези действия в днешно време се представят като хуманни, щедри и състрадателни.
Привържениците на „асистираната смърт“ умеят да представят своите аргументи с доброта. И са напълно искрени: те са се убедили, че добрата смърт в подходящия момент, без болка и безпокойство, е цел, която си струва да бъде постигната.
Те авторитетно разрешават на крехките и измъчени хора да поемат контрола върху собствената си смърт и представят тази възможност като достойна и дори смела.
Възрастните хора, които са в добро психическо здраве, но не са в състояние да се справят физически, са изложени на риск в нашите юрисдикции, особено ако имат пари и имущество, които да оставят след себе си. Повечето деца обичат родителите си, но е твърде човешко да се изчерпва търпението спрямо тяхната немощ.
Лесно е да убедите себе си, че е в интерес на родителя ви да „почине“ (в днешно време никога не казваме „умре“), докато все още има някакво качество на живот, преди да са намалели останалите му сили.
Не е трудно да се убедим, че тяхното благополучие е по-ценно за нас отколкото финансовите или материални средства, които ще оставят след себе си.
Ние, хората – всички ние – сме склонни към слабост и самозаблуда.
Именно поради тази причина се нуждаем от закони, за да се подчиняваме на въздържаност, да укрепваме тъканта на обществения договор и да се възпираме, когато се изкушаваме от неправилни действия.
За някои анархията може да изглежда привлекателно състояние, но анархията и моралът са невъзможни партньори.
Тук става въпрос и за нещо друго. Привържениците на евтаназията умишлено се опитват да внесат объркване по въпроса.
Отказът от „неестествена“ медицинска интервенция не е, нито някога е бил, незаконен или неморален. Не е незаконно да се искат или да се дават болкоуспокояващи в героични дози, при условие че намерението е да се успокои болката, но не и да се причини смърт.
Ако резултатът е смърт, това не е евтаназия. Евтаназията е активно убийство.
Законодателното ѝ разрешаване е наистина опасно не само за тези, които са податливи на убеждаване, но и за моралната структура на обществото.
Потребността на съвременния човек да контролира съдбата си
Защо сме свидетели на толкова страстно застъпничество за евтаназията?
Английският психиатър Теодор Далримпъл приема следното мнение:
„Човек изпитва нужда да контролира всичко. Ето защо екзистенциалната граница на живота – смъртта му се струва оскърбителна и трябва да бъде поставена не само под технически, но и под бюрократичен контрол. Самата процедура на евтаназията – формулярите, които трябва да се попълнят, правните гаранции – ни дава успокояващата илюзия, че смъртта е доброволна и че ние имаме последната дума.”
Този импулс, този стремеж да контролираме собствените си дела, е много характерен за съвременното човечество.
Напълно нормално е хората да се страхуват от внезапна или неочаквана смърт – всички се страхуваме от тъжните очи на полицая, който идва на вратата, или от ужасяващия вой на линейката.
Но съвременните хора мразят да бъдат пасивни – ние сме отчаяно амбицирани сами да определяме хода на събитията. „Асистираната смърт“ е един от начините да го направим.
Друг е като сами решаваме дали бебетата ще живеят или ще умрат, единствено въз основа на техния пол или нуждата ни от тях.
Мненията, изразени в тази статия, са мнения на автора и не отразяват непременно възгледите на The Epoch Times.
