Много хора за коледните и новогодишните празници изпитват радостта да отидат на местно представление на балета на Пьотр Илич Чайковски „Лешникотрошачката“. Това е най-невероятната американска традиция, която бихме могли да си представим, внос от Русия в края на 19-ти век директно във вашия град. Тя е живото доказателство, че магията на музика и танца преминава границите на времето и пространството и може да ни очарова винаги. И завинаги.
Наистина завинаги. Много хора не обръщат никакво внимание на изкуството и това е единственото им посещение на културно събитие през цялата година. Да, щяхме да се радваме фактите да са различни, но това е реалността и не можем да я пренебрегваме.
Може би децата на някои от зрителите ще участват в представлението и това е част от очарованието му. Но има нещо повече. Има проучвания, според които приходите от този балет съставляват 40% от годишната печалба на някои от професионалните танцови трупи.
Това не е учудващо. Музиката е брилянтна, елегантна и смътно позната на всеки (тъй като за нея не се плащат авторски права, я чуваме в безброй реклами). Мелодиите са изпълнени с магия, фантазия, тайнственост, любов, интересни звуци, които трудно може да се чуят другаде, а спектакълът е незабравим. И независимо колко „демоде“ е днес балетът, тази толкова характерна комбинация от спорт и изкуство никога няма да спре да ни удивлява.
Но има и още нещо, което зрителите на балета едва ли осъзнават напълно. А именно: че те гледат нещо дори по-прекрасно от онова, което се вижда на сцената. Благодарение на този балет ние можем да видим образа на един изпълнен с надежда свят от края на 19-ти век, който скоро след това ще бъде погълнат от войни и революция и почти убит от политическите и идеологически експерименти на 20-ти век.
Помислете: премиерата на този балет е през 1892 г. Поколението руснаци, живеещо по това време в Санкт Петербург, се радва на просперитет, невиждан в историята. Така е в цяла Европа, от която Русия всъщност е част.
Индустриалната революция е дала добрите си плодове. Доходите се покачват, както и продължителността на живота. Детската смъртност намалява. Средната класа живее спокойно, в хубави домове, в които има електричество, вода, телефони, хората се радват на достъпна и добра здравна грижа.
Виждаме намеци за това във встъпителните сцени на „Лешникотрошачката“. Намираме се в дом с красиво осветено коледно дръвче и няколко поколения на едно голямо семейство празнуват Рождество с подаръци. Подаръци, този символ на благополучието! Човек има достатъчно не само за себе си, но и за другите, и колкото по-изискан е подаръкът, толкова по-ярко той илюстрира благополучието и вярата в бъдещото благополучие.
Помислете и за самия Лешникотрошач. Той е войник, но не е убиец, съдбата му не е да падне жертва или да отнеме чуждия живот. Войникът по онова време е символ на нацията, защитник и добре облечен мъж с достойнство и дисциплина, благодарение на когото е възможен мирът. Той е продължител на обществото – човек на дълга, заслужаващ специално уважение.
Подареният Лешникотрошач първо се чупи и детето плаче, но след това магьосникът идва, за да го сглоби отново и той расте и расте, докато не се превърне в човек, а после и в истински любим. Можете да го приемете за символ на много неща, но не е далеч мисълта, че той е символ на цивилизования живот на тази нация и на много други нации по онова време. Няма граници за благополучието, нито за мира, нито за вълшебствата, които могат да ни се случат. Нещо, което се е счупило, може да бъде поправено и изпълнено с нов живот.
Това е свят, който празнува междукултурния обмен. Това е времето преди създаването на паспортите и пътуването за първи път става реална възможност за много хора. Може да се качиш на кораб и да не умреш от скорбут. Влаковете возят хората бързо, солидно и сигурно. Обмяната на стоки цъфти повече от всякога и многообразието от култури създава всевъзможни видове изкуства. Няма държава, която да контролира процеса, никой не пищи за „културно присвояване“ и никой не проклина цели групи заради културната им идентичност.
Затова в балета виждаме не само популярната Фея на захарните сливи, но танцьорите на арабското кафе, на китайския чай, датските овчарки и разбира се, танцьорите на руските сладкиши, наред с най-различни приказни герои.
Това е визия за времепространство. Не е само Русия. В „Лешникотрошачката“ виждаме визията на света от онова време. Светът от края на 19-ти век е наистина специален и аз за първи път разбрах това, след като прочетох някои пиеси на Оскар Уайлд, някои разкази на Марк Твен, биографията на лорд Актън и няколко викториански готически драми.
Оттогава една мисъл не ми дава мира.
Какво е общото между всички тези творби? Не изглежда да е много. Но след като го откриеш, никога вече не може да погледнеш на тях по същия начин. Ключът е: никой от тези писатели не би могъл да си представи ужаса, който идва през 20-ти век. Бойните полета с 38 милиона убити, ранени или безследно изчезнали само в Първата световна война. Концепцията за „тотална война“, в която под прицел са всички, включително и цивилното население, не е част от техния мироглед.
Много историци описват Първата световна война като бедствие, което всъщност никой не е възнамерявал да причини. То е резултат от действията на държави, които искат да разширяват територията и властта си, на лидери, които си представят, че колкото повече настояват на своето, толкова по-справедлив, свободен и мирен свят ще създадат. Но погледнете каква бъркотия създадоха. И не е само директното клане. Това са и ужасяващите възможности, които тази война отваря за бъдещето. 20-ти век е век на централно планиране, ръководна роля на държавата, комунизъм/фашизъм, военни конфликти.
Как са могли те да знаят? Нищо като това не се е случвало преди. В края на 19-ти век поколението е невинно и възторгнато от това. За това поколение несправедливостите, които то иска да изчисти от света са робството, лошото отношение към жените, дуелите, потисничеството на монархията, затворите за длъжници и подобни… Те не са можели да си представят дебнещите зад историческия ъгъл злини: масовото използване на бойни отровни вещества, гладът като военна тактика, Гулаг, Холокоста, атомните бомби над Хирошима и Нагасаки…
Това е особено интересно в контекста на руската история. Какво виждаме в „Лешникотрошачката“? Вяра, благосъстояние, семейство, сигурност. След Първата световна война в Русия идва Октомврийската революция на болшевиките, чиято цел е да премахне потисническата монархия и да създаде нещо съвсем ново. Комунистическата партия, която взема властта, превръща държавата в обратното на онова, което се възхвалява в балета – вярата, благополучието, семейството, буржоазния живот.
След 1917 г. в Русия се срива всичко – доходите падат наполовина, продължителността на живота намалява, започва преследване на християните и разрушаване на църквите. Животът в Русия губи радостта и красотата, които виждаме в „Лешникотрошачката“. Ходът на прогреса, на който Русия се радва в края на 19-ти век, е забавен с десетилетия от комунистическата идеология.
Първата световна война полага и основите на военно-индустриалния комплекс в САЩ и Обединеното Кралство, контролът върху гражданите се засилва чрез цензура и политическо преследване. В САЩ се въвежда данък върху доходите, премахнат е двукамарният Конгрес, Федералният резерв е създаден именно с цел да финансира тази първа ужасяваща война.
Красивото в „Лешникотрошачката“ е, че не виждаме нищо от това. Балетът е създаден в това велико време на невинност, когато всички по света си представят прекрасно бъдеще с безкраен мир, благополучие и справедливост.
Това е магията на този прекрасен руски балет, създаден по германска приказка. Той ни пренася отвъд ужасяващата действителност на 20-ти век, век на кръвопролития и масови убийства, отвъд глобалното зло на локдауните днес и идва право в родния ни град. Можем да седим в красивите си културни домове и да се радваме от сърце в продължение на два часа. Може да споделим мирогледа на това поколение, което не сме виждали. Може и ние да изживеем тяхната мечта.
Не бих казал, че това е било време на наивници. Не, това е време, в което хората на изкуството, интелектуалците и онези, които са отпускали пари за култура, са виждали какво е истинско и правилно.
Темите в „Лешникотрошачката“ – свободният културен обмен, личният и материален растеж, духовният поглед и художествено съвършенство в танци, музика и мечти – трябваше и можеше да бъде нашето бъдеще. Затова трябва да се връщаме към тях – за да не повтаряме греховете на миналото; а да се постараем да постигнем този нов свят, радостен като мелодиите, които Америка чува всеки коледен сезон.
През 20-ти век, а и сега, в началото на 21-ви, подареният Лешникотрошач е счупен. Той е брутално счупен и в държавите, които бяхме свикнали да наричаме свободен свят. Но имаме още три четвърти век, за да сглобим отново тази красива играчка.
Джефри Тъкър е основател и президент на Института „Браунстоун“, автор на хиляди статии в пресата и университетските издания, както и на 10 книги, последната от които е „Свобода или локдаун“. Редовен автор в англоезичния „Епок Таймс“ на теми, свързани с икономика, култура и социална философия.
