Коментар
Въпреки че като сценарист съм член на Американската академията за кинематографично изкуство и наука от 1983 г., през последните няколко години не следя „Оскарите“, така че пропуснах „голямото събитие“ на тазгодишната церемония – шамарът, който Уил Смит удря на Крис Рок заради обидна шега към съпругата му Джейда.
За това – след малко, но първо – защо вече не ги гледам.
От пръв поглед, очевидната причина е, че го превърнаха в woke фестивал.
И да, това е част от причината, въпреки че тази година осъзнавам, не беше чак толкова крайно.
И все пак, заплахите на Шон Пен, че ще разтопи статуетките си, ако Академията не излъчи послание от президента на Украйна Володимир Зеленски по време на церемонията, е поредният нелеп, макар и неизненадващ пример за това как толкова много членове не могат да оставят вечерта да бъде посветена на филмите. Тя трябва да бъде за тяхната предполагаема добродетел. (Забележително е, че тази година Пен не беше номиниран за нищо, но, както се казва, „вниманието трябва да бъде привлечено“).
Още по-лошо е, че наскоро Академията постанови, че от 2024 г. „за да могат да кандидатстват за „Оскар“ за най-добър филм, продукциите ще трябва да отговарят на минимални изисквания, свързани с представителството и приобщаването“ (като например поне един от главните актьори или значимите поддържащи актьори да е от недостатъчно представена расова или етническа група, или основната сюжетна линия или разказ на филма да е съсредоточена върху недостатъчно представена етническа, малцинствена или джендър група – бел. ред.).
Както самият магнат Самюъл Голдуин каза преди години: „включете ме“. Честно казано, не мога да си представя нещо по-реакционно в художествено отношение, междувременно претендиращо за прогресивно. Сбогом на половината или може би 95 процента от класическите американски филми, да не говорим за Шекспир, гръцкия театър и т.н.
Но истинската причина, поради която вече не гледам „Оскарите“ е, че филмите не са онова, което бяха.
Те са разделени на два вида – „екшън“ филми, предназначени да отвлекат вниманието на тийнейджърите от компютърните игри и псевдоарт филми, създадени за награди. Нито едно от двете не е добро.
Без да искам, докато илюстрирам въпроса, разбирам, че церемонията през 2022 г. е включвала отдаване на почит към „Кръстникът“ по случай 50-годишнината му. Това беше обичана от всички филмова класика от времето, когато Холивуд правеше филми, които всички искаха да гледат и очакваха с нетърпение.
Имаше много такива, но не и в последните години. Формите на изкуството, както и повечето неща в живота, имат цикли.
Да, тазгодишният носител на наградата за най-добър филм „CODA“ – филм за живота на глухите, е достоен и увлекателен, но е далеч от нивото на предишните носители на „Оскар“ – онези емблематични филми, които искаме да гледаме отново и отново (Дейвид Лийн, Хичкок, Федерико Фелини и т.н.).
В този смисъл аз – този член на Академията с отдавнашна номинация за „Оскар“ за сценарий – се присъединих към публиката, която губи интерес.
Поне докато Уил не шамароса Крис.
Това предизвика различни реакции. Като гледам видеото, сцената със сигурност е това, което наричахме „coup de theatre“ – сензационен, внезапен обрат на събитията в пиесата, който превръща една доста обикновена вечер в нещо, за което си струва да се говори. (Вече научихме, че Рок няма да повдигне обвинение – не че някой е очаквал това.)
Според приятел от Ню Йорк, Смит, който все пак получава „Оскар“ за най-добър актьор за „Крал Ричард“, след като е ударил Рок (доста силно) и, разбира се, е извикал думата с „f“, е симптом за съвременната ни национална толерантност към насилието.
Приемам мнението му. Аз също не съм фен на Антифа (меко казано) или на хората, които безнаказано разбиват магазини с чукове – някои от които наскоро бяха съвсем близо до театър „Кодак“, където се раздават Оскарите.
Но мисля, че в този случай става дума по-скоро за двама мъже, които се държат като глупаци.
Рок изказа наистина глупава шега за съпругата на Смит, която има истинско и доста сериозно автоимунно заболяване, а Смит реагира също толкова глупаво. И двете момчета ще трябва да живеят с това, което са направили. Жалко за тях.
С други думи, както би се изразил най-великият драматург и сценарист на всички времена, всичко това беше „много шум за нищо“.
Поне може би е помогнало да се привлекат зрители за церемонията по връчването на наградите „Оскар“, чиито рейтинги се понижават по-бързо от тези на Байдън. Ще видим. В дългосрочен план обаче нападките на сцената са съмнителна стратегия за церемониите по връчване на артистични награди – поне аз се надявам на това.
Имам по-добро предложение. Върнете се назад и започнете да правите отново Филми като „Завръщане в бъдещето“.
И докато сте част от това, не приемайте анти-изкуството и приобщаването. Представете си например филмите на режисьора Акира Куросава – общопризнат като един от най-великите режисьори на всички времена – ако от него се изискваше да използва чернокожи, бели, латиноамериканци и т.н. в японските си филми. Би било безумно, нали?
Дами и господа от Академията, замислете се!
Роджър Л. Саймън е награждаван писател, номиниран за Оскар сценарист, съосновател на PJMedia и в момента редактор за англоезичния The Epoch Times. Най-новите му книги са “Козелът” (художествена литература) и “Аз зная най-добре: как моралният нарцисизъм ще разруши републиката ни, ако вече не го е направил” (психология).
Възгледите, изказани в тази статия, са мнение на автора и не отразяват непременно гледната точка на „Епок Таймс България“.
